БЛОГодаря

Задължителното гласуване, което обсъдих наскоро, е една евентуална промяна на изборното законодателство, за която има дебат и дори желание от страна на обществото. Но нека разгледаме малко по-радикални, дори може би абсурдни предложения. Ако в бюлетината има нулева опция „Никой от изброените“ (особено в комбинация със задължително гласуване), можем да получим точния процент на гражданите, които не харесват никое от предложенията. При избори за парламент, това би значело, че, например 20% от гражданите са убедени, че не припознават никоя партия. Тези 20% могат просто да бъдат разпределени между партиите, влезли в парламента. Но вместо това може да се изберат служебни депутати – с лотария на ГРАО и ЦИК. Ако например процентите за „Никой от изброените“ съответстват на 25 депутатски места, то ЦИК и ГРАО теглят с лотария 25 пълнолетни граждани. Всъщност, повече, защото дори изтеглен, гражданинът не би трябвало да е длъжен да стане депутат. Лотарията се тегли, докато се намерят 25 желаещи. Може да се сложи таван на тази бройка, за да няма хаос. И би трябвало партийни членове до месец преди изборите да не се допускат (те ще удостоверяват това с декларация). Така избирателите съзнателно ще слагат напълно случайни хора в парламента. Те не че сега не го правят така или иначе, де. Би ли работило това? Може би някои от тези „свободни“ депутати биха били „приобщени“ към някоя парламентарна група (с финансови или други стимули), но някои могат и да не бъдат. Като говорим за парламентарни групи, друго предложение, което всъщност изобщо не е абсурдно, е отпадането на бариерата от 4%. По този начин партиите, получили достатъчно гласове, за да вкарат 1 депутат, ще вкарат такъв. Това вече е реализирано в Холандия, Финландия, Португалия, и не изглежда да е особен проблем. Да, има 6-партийни коалиции, но на кого му пука. А така непредставените в парламента граждани ще

Да поговорим за Реформаторския Блок сериозно. И ще помоля да не спирате да четете по средата, защото сте решили, че съм „поредният, плюещ блока“. Да започнем от листите. Син на хасковския „поливалентен“ кмет. Ключови думи: цигански гласове, корупция, собствена асфалтова база, която печели поръчките в общината. В Монтана – осъден (условно) за причиняване на смъртоносна катастрофа. И то кандидат от партия, която се включи към блока в последния момент. Още спорни кандидати – Репуц (Кюстендил), Станислав Благов (Търново). И дори нямаше опит изборът на тези кандидати да бъде защитен (освен едно „листата ни е хубава“). Това, което лидерите на блока се опитват да затвърдят като идея е, че блокът се бори за доверие, а не за гласове. Което е чудесно, но може би е в конфликт с определението „бутикова партия“. Поне така изглежда, защото с много от действията си със сигурност не печелят доверие (напр. спорните кандидати). Но да минем към посланията. „Дясно реформаторско мнозинство“ беше много добър евфемизъм за „коалиция с ГЕРБ“. И то коалиция, която може да стане „като хората“ – с коалиционен договор и поставени за цел реформи. Само от много анти-Бойко реторика да не пропадне. „Революция в етническия модел“ – как, като слагате етнически турци в смесените райони? Революционно… Ново поколение политици? Има и такива, да. В БСП също, в този ред на мисли. Това, да си ново поколение не е качествена характеристика. А пък ДПС атакували блока. Това минава за пред избирателите на Бареков, но уж тези на блока трябва да са по-образовани, по-критично мислещи. Тази критика тук я пиша без ДПС да ми виси на главата. Е, посланията на декларацията на блока бяха добри (като изключим граматически обърканото последно изречение), но те са само част от картината. А структурата? Непрекъснато някой от блока казва, че „блокът е единен“. Напомня ми на „атомното Куку“ –

Преди време помолих за записи на списък от думи. Получих доста записи (30-тина), за което благодаря. Думите бяха: медия, пиян, Илия, медиана, койот, Нокия, бойкот, Илиана, Киа, диагонал, бия Каква беше целта? Исках да проверя, дали има начин човек да произнесе „иа“ без всъщност да каже „ия“. За целта разгледах спектрограмите на записите. Въпреки, че нямам опит в четенето на спектрограми, от това, което виждам, мога да кажа, че винаги има глайд (какъвто е звукът „й“) между двете гласни. Доколко той е интензивен или зависи от ударение не мога да твърдя, но изглежда винаги го има. Какво значи това? Не твърде много. За мен значи, че предпочитам да пиша дублетните форми с „ия“, и предпочитам „медия“ пред „медиа“ (което е и правилната форма). Очевидно е, че няма консистентност в заемането на думи – при някои се запазва оригиналното изписване (-ia-, напр. в диагонал), при други се изписва фонетично (напр. в енциклопедия). На мен лично не ми допада аргумента, че нещо се пише така на български, защото се пишело така на италиански или латински. И добре, че този подход не е използван навсякъде, иначе щяхме да пишем „отивам в Бордеаукс на бусинес-среща“. Ако някой по-опитен със спектрограмите има желание да инспектира записите, ще му ги пратя. Това би било и интересна тема за научна статия – какво точно е специфичното на „и“, така че да изисква глайд преди „а“ (напр. при „е“ това не се наблюдава, а и двете гласни са предни. Може би защото „и“ е най-предният и най-високият звук, по място на езика в устата?). Въпреки, че може би няма фонетично основание да пишем „иа“, по исторически причини се налага. Но бих желал да не виждам нови думи да влизат с речниците, изписани с „иа“.

Да обсъдим задължителното гласуване. И не защото някой си бивш червен лидер или някой президент го е предложил, а по принцип и по същество. Можем да започнем с прочитането на аргументите „за“ и „против“ в английската уикипедия. Да ги обобщя: задължителното гласуване дава повече легитимност на избраните, намаляват външните фактори върху изборните резултати, избирателите имат пак свободата да не изберат никой от кандидатите, намалява силата на партиите с влияние върху определени групи хора, поставя пред избирателя въпроса „кой предпочитам да управлява страната?“ вместо „да гласувам ли?“, стимулира интереса към политическите събития. Съществува и корелация между задължителното гласуване и равното разпределение на богатството (според GINI коефициента). От друга страна задължителното гласуване превръща едно право в задължение, отнема от свободата на гражданите, нарушава се правото на свободна воля, освен това ниската избирателна активност не значи непременно апатия или неодобрения – тя може да значи и мълчаливо одобрение на системата. С известно приближение можем да кажем, че аргументите „за“ са практически, а тези „против“ – философски. Но когато ни кажат „не трябва едно право да се превръща в задължение“ не бива да клатим глава, убедени, че това звучи много интелигентно и сигурно е вярно. А когато си позволим да говорим за свободата и нейното отнемане, е хубаво да сме подготвени по темата. Без да го привеждам като стойностен аргумент, все пак не мога да не спомена, че има и други права, които са превърнати в задължения – здравното и пенсионното осигуряване, например. Като граждани имаме и доста задължения, от които нямаме право да избягаме – плащането на данъци, притежанието на личен документ, призовките от прокуратурата. С какво гласуването се различава съществено от тях? Неспазването на това задължение би било административно нарушение, за разлика от укриването на осигуровки, което е криминализирано. Но няма значение – както казах, това не е аргумент, а просто изреждане

Предполагам, че само най-заинтересованите в сферата на електронното управление граждани изобщо са чували, че имаме нов портал egov.bg. От около една година. Не говоря за ползване – надали някой го е използвал, но има. Това е поне третият портал (аз помня визуално още два). Първият беше информационен портал, към страниците на който нямаше как да вземеш директен линк. Не че технологията, която бяха избрали (JSF) не го позволяваше, просто или не бяха успели да се оправят, или никой не беше преценил за какво всъщност би се използвал този сайт. Следващият беше грозен, почти толкова безполезен, и със аматьорска дупка в сигурността. Опитах да кажа за тази дупка на администрацията (МТИТС), оптитите ми продължиха над година, но те или не разбраха, че я има, или нямаше какво да направят. За щастие, и този портал вече е в историята. Новият портал беше излязъл с призив за обратна връзка миналия септември. И аз, като съвестен гражданин, дадох такава. Положителното е, че най-очевидните бъгове бяха оправени. Отрицателното е, че нищо друго не е оправено. А това е просто един портал, който няма друга функционалност, освен да събере линкове към електронни услуги на администрации (всяка, разбира се, си ги хоства на свой сървър, и разбира се, със самоподписан сертификат, който вади екран с предупреждение в браузъра) Нямам за цел просто да наплюя поредната неуспешна държавна поръчка за софтуер, но ето кратък списък от проблеми: акаунтите от предишния портал не са мигрирани – който е имал регистрация там, да се регистрира пак. Все още няма достъп с универсален електронен подпис, който е законно средство за идентификация. Има достъп с е-ИД, което наистина е хубава технология, само дето никой не я ползва. Сайтът изобщо не е оптимизиран за мобилни устройства. URL-ите са излишно грозни и безполезни, а и отново не е помислено, че някой може да иска

България ще поеме по холандски път, с прилагане на холандски мерки, обявиха от пресцентъра на министерството на прессъобщенията. Ето и някои от приоритетите, с които кабинетът ще реализира европеизирането на държавата: велоалеи – за да има къде гражданите да паркират, да разхождате кучетата си и бебетата си в колички велопаркинги пред офиси и обществени сгради – за да може онзи младеж от втория етаж, дето май прегръща дървета, да си оставя колелото унифицирана система за таксуване в обществения транспорт – за да може „наши фирми“ да вземат едни пари за неуспешна интеграция. И за да има национален протест на превозвачите, които не искат да отчитат всички издадени билети. данъчни облекчения за чуждестранни специалисти – за да псуваме, че за българите пари няма, а пък на чужденци даваме, а и да се развие пазар за фалшиви специалисти с високи възнаграждения, с цел укриване на доходи денонощен градски транспорт – за да има къде да вандалстват граждани със съмнителна обществена интеграция интернет във всеки бърз влак – за да може пътниците да се взират в 3-мата младежи, които извадят лаптоп или таблет места за кратковременно паркиране до спирките – за да има къде гражданите да си паркират колите с месеци легализиране на леките наркотици – за да стане Слънчев Бряг още по-привлекателен за утайката на Европа задължително разделно събиране на боклука – за да има още повече кофи, в които да хвърляме каквото ни падне легализирано съвместно съжителство на гейове – за да не остават националистическите партии без начин за привличане на електорат насърчаване на махането на пердетата – за да може съседите ни да надничат у нас и да цъкат с език, когато си купим нещо ново насърчаване на личните лекари да не изписват антибиотици, освен при реална нужда – за да се развие черен пазар на рецепти Дали мерките ще

Свикнали сме да гледаме на света, на живота и особено на политиката като на дихотомия; на разделение на наши и ваши, на добри и лоши, на приятели и врагове, на политици и народ. Това опростяване може би е ефективно в някои случаи, но носи сериозни минуси в дългосрочен план. Особено що се отнася до развитието ни като общество. Българските избиратели често правят избора си като се доверят на една партия и мразят всички други. Бойко ще ни оправи, комунистите ще разсипят държавата. Реформаторите са спасението, ГЕРБ са мошеници. БСП ще мисли за хората, другите ще си гледат келепира. И след като се окаже, че избраните всъщност не са ангели-хранители, слезли на земята, за да въздигнат България, хората или спират да гласуват, или си търсят някой друг, в когото да се влюбят. Демокрацията не работи така. Тя не е черно-бяла. Няма протагонисти и антагонисти. Няма месии и архизлодеи. Има институционализиран конфликт на интереси и идеи. И от избирателите се очаква да заемат страната, която им е най-близка. Без да очакват абсолютни решения на всички проблеми. Демокрацията е процес, в който всеки защитава интереса си по предварително определени правила. Дали като основе партия, влезе в такава, гласува на избори, оказва обществен натиск върху политици и институции или пише безсмислени статии за демократични процеси в никому неизвестни блогове. И никой не е лошият, никой не е и добрият. На никого не може да се има пълно доверие, но все на някого трябва да се даде малко доверие. Та нека не разглеждаме избора си нито като „кой ще ни оправи“, нито като „най-малкото зло“, а като заемане на страна в една игра, в която всеки тегли нанякъде. Ние включително. И когато вече сме заели такава позиция, нагласата ни е да изискваме нещо от другите от същата страна, а не да гледаме холивудски филм и

След няколко дни ще се състои 12-тата международна олимпиада по математическа, теоретична и приложна лингвистика. Какво пък е това? Ученици в гимназиален курс на обучение се състезават, като решават задачи на непознати езици – най-типичният пример за лингвистична задача е „Дадени са изречения на (непознат език Х) и техните преводи на български“. Решаващият трябва да изведе мини-граматика, на база на даденото, и след това трябва да преведе от и на непознатия език. Най-често в непознатия език има лингвистично явление, което не съществува в български (или по-точно – в езика на решаващия), за да бъде интересно. Например класифициране на съществителни по това дали са ядивни или не; промяна на падежите в зависимост от определеността на допълнението, разлика между отчуждаемо и неотчуждаемо (напр. части на тялото) притежание, и много други. Примерни задачи може да видите тук. Аз какво общо имам с това? Като ученик ходех на такива олимпиади. Медал от международна не успях да спечеля, но пък ми стана интересно, изчетох много неща, започнах да съставям задачи (всички в горния линк), поканиха ме в няколко журита, и сега водя лекции на семинари (напр. тази за лингвистичните митове), давам задачи и проверявам решения на всякакви състезания. Заминаваме за Пекин, 2-ма ръководители, 8 ученици и 3-ма членове на журито (безпристрастни като такива), където българският отбор ще се бори да защити името си на най-силният участник. Можем да гледаме много статистики, но за 11 провеждания, имаме 4 абсолютни първенеца, имаме състезателят с най-много медали, отборни купи, златни, сребърни и бронзови медали. (Медалите на олимпиади по науки се раздават на между 1/4 и 1/2 от участниците, като има повече от един медал от вид, за да се поощрява дейността). САЩ и Русия са основните ни конкуренти, особено в последните години. Кой се заминава с това в България? Не много хора. Ст.н.с.д-р Иван Держански от БАН стои

Всички са тъпанари, тролове, не разбират това, което вие разбирате и правите, и по-добре да не се бъркат. Мнението им по някои въпроси е напълно погрешно и вие с такива хора не може да общувате. А и те къде бяха, когато…едикаквоси лошо нещо стана в държавата. А и какви са политически инфантили само, та да вярват на другите тъпанари, на които не може да се вярва, щото така. Вие може би сте си повярвали. Т.е. взели сте се себе си и мнението си прекалено на сериозно. Може би смятате, че вашето мнение е меродавно, защото сте постигнали нещо, някак, и това автоматично значи, че „ги разбирате нещата“. А може и нищо да не сте постигнали, но пак ги разбирате. Това, разбира се, ви дава право да сте остри и словесно-агресивни спрямо тъпанарчетата, дето не знаят как се правят нещата. Или дето си позволяват да ви дават акъл как се или не се правят нещата. Мани ги тия, те не са автентични – къде бяха, когато… Неприятно е наблюдението, че интелигентната, квалифицираната и уж адекватната част от обществото ни рядко е способна да критикува конструктивно, а още по-рядко е способна да приема критика. В рамките на два коментара нещата ескалират до заклеймяване и фръцване. Стига. Сред уж нормалните хора в България цари една такава агресивна снобарщина и елитарнщина, че кореняци-лондончани могат само да завидят, пиейки следобедния си чай и гледайки навън към лекия ръмеж върху зелената трева на Кенсингтън гардънс. Дайте да съсредоточим тази нетърпимост не към мнението на другите, а към нещата, които разграждат обществото ни. И към самата нетърпимост, като едно от тях. Защото докато се заклеймяваме един друг, по причини вариращи от това дали ядем таратора с чесън, минавайки през мнението ни за Евровизия и стигайки до тежки неразбирателства за правилния начин на живот; докато ние се караме

Днес, след разпространяване на слухове и тяхната подкрепа от страна на политици като Антон Кутев, се създаде масова истерия и криза за една българска банка (ПИБ). Пред нейни офиси се заредиха опашки от хора, които искаха да изтеглят парите си, „за всеки случай“. Въпреки закона, гарантиращ депозитите и въпреки уверенията на БНБ и на експерти, че банковата система е стабилна. Причините за това, #КОЙ е инициирал атаката и какво ще спечели са обширна тема с много спекулации. Но пък ето няколко парадокса. Хиперболизирани, но за съжаление не толкова далеч от истината: Никой не вярва на политиците, но когато те разпространят слух в национален ефир, всички им вярват. Хората нямат доверие на експерти и институции, но имат доверие на „една жена на пазара“, на анонимни sms-и, на фейсбук групи и публикации в никому неизвестни сайтове. Българите са бедни, но само една банка за половин ден изплаща 800 милиона лева на вложителите си. Слух, че някое предприятие/банка/заведение принадлежи на мафията не може да изгони клиентите от него, но слух, че „мафията ще им вземе парите“, може. Българите са духовно-извисена и морална нация, но парите, безплатната баница и намалените банани са единственото нещо, което може да ги изкара на улицата и да генерира опашки. Надявам се ПИБ да издържи, да прибере едни пари от такси за теглене и после за внасяне отново, и на хората да им дойде акълът. И когато утре малцинството от няколко десетки хиляди „умни и красиви“ излезе на улицата, за да каже, оборвайки парадоксите, кое гние в държавата, останалите да не стоят безучастно, люпейки семки и чудейки се „тия кво пък искат“. Защото година по-късно може не някоя банка да бъде фалирана целенасочено, а държавата.