БЛОГодаря

Още малко транспротна тематика. Накратко – строят метро, и паркирането (и престоят) по бул. Патриарх Евтимий до 1-вата му пресечка след района на строежа е забранено. Но в събота и неделя там спират коли, все едно не е забранено. И наистина пречат на движението. Обадих се на единният телефон на центъра за градска мобилност. Като започнах въпроса си за паркиране, ми казаха „тука сме градски транспорт, ето ви телефон за паркиране“. Добре, уж е единен телефон. Все едно, прехвърлиха ме към правилното място. Оттам ми казаха, че не може да се паркира изобщо там. Питах кой се грижи за това в събота и неделя. КАТ трябвало. Дадоха ми телефон на дежурен. Окей. Днес пак имаше паркирани коли там (по-малко от миналата събота). Обадих се да питам. Жената учтиво ми каза, че досега са вдигали коли там, и че Патриарха, Витошка, Раковски са приоритетни зони. Обаче не можели да смогнат – имало само един дежурен паяк. Да си призная, очаквах да няма никакъв механизъм за махане на пречещите коли, и че знакът на практика не важи в почивки дни (когато паяците не работят). Така че съм доволен, че неправилно паркираните коли се „репатрират“. Обаче явно един паяк не стига. Предложение: пуснете два.

Този монолог на Тодор Живков е много ценен. Той започва с идеологически разсъждения за социализЪма. А именно как той не е възможен в днешното недоразвито общество. Какво значи това всъщност? Значи, че социализмът може да работи само в общество, което вече е саморегулирало себе си. В едно полу-идеално общество. Проблемът е, че такова общество не съществува, няма и да съществува. Затова наричат комунизма и социализма утопии. Обаче нашият социализъм не е една проста проверка „ако има перфектно общество, работи“. Има клауза „иначе“, в която той съсипва и разгражда обществото (ако то е под нужната утопична граница на развитие). Как го е разградил? създал е „по-равни“ от другите хора не на база на умения и способности, а на база на случайни фактори (роднинство, партизанство). наказвал е свободната мисъл, и съответно всяка мисъл. Всеки, който мисли иначе (и го показва), е наказван. Това води до общество, на което му е много по-безопасно да не мисли. толерирал е нагаждачеството – няма значение колко можеш, или колко си честен, важно е колко си верен на партията. управлявали са „кундурджиите“ (както е предрекъл Никола Гешев). втълпил е у хората идеята, че нищо глобално не зависи от тях (а само от партията) изградил е система, в която нищо не е работело както трябва, поради горнтие четири (и още много) причини. Съответно хората са намирали други начини за да решат ежедневните си проблеми. Тези други начини са връзки и подкупи („Човек без връзки е като дърво без корен“). Всичко това продължава да е белег на нашето общество 20 години по-късно. Нещо, което е разграждано 45 години не може да се оправи за 20. Отчасти защото демокрацията и капитализма не са толкова добри системи, че да коригират бързо едно общество. Както е казал Чърчил – „Демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали“ (преводът е

Отново без заглавие: Лети пеперуда омайно красива със нежна окраска и фини крила, и виждам как лъч светлина я облива, окраските нежни във миг се преливат в живителна, чиста мечта. Но ето я, в каменна рокля обвита – стои – какавида във мрачен зенит, потайна, сама, мълчалива, прикрита и цялата нежност без време затрита остава във спомен размит. А после от своите твърди палати гъсеница грозна се плъзва назад и виждам как сгърчена бавно се клати под вял съпровод на фалшиви сонати без нежни окраски и цвят. Тогава се свършва и пада без сила в ковчега си – малко и бяло яйце, останала груба, безцветна, безкрила, отдавна с лъча светлина се простила, заспива със тъжно лице.

Поради строежа на метрото беше въведена временна организация на движението на кръстовището на бул.Патриарх Евтимий и бул.Витоша (т.нар. „Аптека“). Първия ден беше интересно да се наблюдава как полицаи опитват да регулират движението заради все още ненастроени светофари, и как шофьори и пешеходци игнорират и регулировчици и светофари и създават хаос. Но това не е най-интересното. Най-интересното са трамваите. Тъй като бул.Витоша е затворен там не могат да минават трамваи 1 и 7, и затова общината плати 1.25 млн за нови релси, които да свързват пл.Баба Неделя (спирката отстрани на НДК) със релсите на 5-те кьошета. Релсите бяха сложени преди 2 месеца, отстрани на тунела. Поради малкото място, има един чифт релси, и идеята е трамваите да се изчакват в двата края на „утеснението“. Но в момента трамваите стигат само до НДК. Ето какво пише Дневник: Идеята на общината беше да отклони двата трамвая по новопостроено трасе на бул. „Скобелев“, по което те да стигат до бул. „Христо Ботев“ и оттам да се движат по маршрута си. Общината похарчи 1.25 млн. лв., за да направи новата линия. От „Московска“ 33 обаче промениха първоначалния си план заради протести на живеещите в района на новото трасе. Затова сега то ще се използва само като сервизно – по него ще минават трамваи сутрин и вечер, за да стигнат до НДК, откъдето да тръгнат по новия си по-къс маршрут. Тук става по-забавно: За да се реши проблемът с обръщането на движението при НДК, ще се движат по две „слепени“ мотриси и ватманът ще се мести от кабината на едната в кабината на другата при смяна на движението. Обаче на задната мотриса вратите са и в обратната посока, и съответно тя стои празна. И в празната мотриса стои един ватман и си почива. Хитро, а? Въпросът тук е защо изобщо протестират тези граждани: на 5 метра

Тъй като напоследък всеки е експерт по социални мрежи (и социални медии), реших и аз да се направя на знаещ. Наблюдението ми е следното – големите социални мрежи започват все повече да приличат една на друга: facebook има timeline от съобщения на приятели и страници, както twitter facebook има share, което си е retweet twitter има „who to follow“, „you both follow“, точно като facebook всички пускат geolocation опции digg премина на following/follower модел всички три гореизброени използват един и същи интерфейс за разглеждане на по-старо съдържание – един бутон, който зарежда Х на брой предишни статии. Paging is dead. Всъщност тези неща се случват от край време, но вчера digg.com пусна новата си версия, с която се включи в „конвергирането“ на социалните мрежи. Образно казано големите социални мрежи се стремят, тръгвайки от различни страни, да достигнат до „ултимативната социална мрежа“. Целта е всеки потребител да получава възможно повече съдържание, което го интересува, и възможно по-малко такова, което не го интересува. Така той ще прекарва повече време в съответната социална мрежа и съответно ще и` носи повече приходи. Само в крайна сметка да не се обединят във facetwigg 🙂

Миналата неделя пътувах с влак, и в 21ч бях на централна ЖП-гара, София. Бях изморен и не ми се чакаше трамвай, и затова реших да хвана такси. Каква е обичайната ситуация на гарата – десетина таксиджии – „ментета“, с тарифи от 2лв/км и нагоре „прикоткват“ евентуалните си жертви. Аз обаче ги знам, и като ми предложат най-любезно такси, ги питам „за 4 лв ще ме закарате ли до центъра“.. в тоя момент сделката пропада. Обаче там понякога има и нормални таксита, с нормални тарифи. Те обаче са не по-малко противни, защото до центъра не возят – малко им е. Аз все пак реших да пробвам, и питам един бакшиш, със светеща зелена светлинка до центъра дали ще ме закара, и той казва „не, намери друга кола“. А аз пък му поисках служебния номер, за да се оплача във фирмата. Той не го каза (то го пише, ама къде ше му обикалям колата да го търся), и каза „Не работя, почивам, не работя“. Записах му регистрационния номер (на автомобила). Веднага след това по уличката пред гарата мина друго „нормално“ такси, спрях го, казах му дестинацията, той каза „не“, аз и него питах за номер, и той, потегляйки, каза „записвай каквото си искаш“. И неговия регистрационен номер записах. В крайна сметка отидох до автогарата и оттам хванах ОК. Разбирам, че за 3-4 лева не им се кара, при положение, че чакат там „голям удар“. Затова им оставям около левче бакшиш, а и ме спират точно на една стоянка, където могат да чакат следващ клиент. Знам, че не трябва толкова да ги мисля, ама им влизам положение. Няколко дни по-късно се обадих на телефона за оплаквания. Там жената любезно записа номерата, но ми обясни, че нямали правно основание да налагат наказания за отказан курс. Щели да направят само забележка на шофьора. Със забележки,

Ето едно кратко стихче, което дописах вчера. Не обичам да слагам заглавия на стихове. И ако изглежда мрачно, то не е защото авторът е в депресия, както обикновено се случва при поетите. В красивите предверия на ледената крепост, облечени във лъскави, катранени сълзи, напредваме към сладката, безупречна нелепост – на ужаса доверени слуги – преследвани от своите мечти. Но бързо отминавам със безизразна усмивка пияните от ужас безполезни същества, без утрешно спокойствие и вчерашна почивка, по стълбища надолу в пропастта, преследван от несбъдната мечта. В прозрачна нощ луната сива траурно сияе, готова принизените мечти да погребе, и питаме се – нашата мечта сред тях коя е, къде да търсим нови брегове, преследвани от мъртви ветрове. Отивам при олтара на отминалото време във дясната ръка със запечатано писмо, но никой вероятно няма сили да го вземе; отдолу се завърта колело с мечти и ужас слети във едно.

Постоянна тема на интерес за много българи е историята. И по-точно славната българска история. Но победите на първото и второто българско царство изглежда не са достатъчни за да бъдем „единствената и най-велика нация“, много хора се обръщат по-назад – към прабългарите и Велика България. Историческата и антропологичната перспектива на въпроса няма да ги разглеждам, защото нямам достатъчно познания в сферите, а и нямам достатъчно наблюдения върху изтъкваните факти. Но много важна част от твърденията на множеството хора пишещи и интересуващи се от историята на прабългарите е езикът. Чрез езика за който има сведения (макар и малко) се правят опити за изчистване и на принадлежността на прабългарските племена към дадена етническа група (арийци или тюрки). Това, което забелязвам е пълната лингвистична неграмотност на почти всички писания по въпроса. Подходът най-често е изреждане на прабългарски думи (от писмени паметници) и показване на сходна на вид дума от някой индоевропейски (най-често индоирански) език – фарси, памирски. И за незапознатият читател тези примери изглеждат като едно неоспоримо доказателство, че прабългарският език наистина е бил индоевропейски/индоирански. Само че науката лингвистика има доста по-различни методи за потвърждаване на родство между два езика. Сравнителният метод е начинът по който се реконструират езици и се доказва родството между два и повече езика. Аз никъде не съм видял да бъде приложен сравнителният метод дори частично. Накратко, най-важното правило при използването на сравнителния метод е наличието на редовни звукови съответствия – един звук от един език винаги преминава в един и същ звук в другия език в определен контекст (фонетичен, фонологичен, морфологичен). Освен това е много важно елиминирането на т.нар. „фалшиви родства“, например заемките, които не са резултат от вътрешното развитие на езика. В сайта на лингвиста Марк Розенфелдер има следната статия, която показва каква всъщност е вероятността в кои да е два езика да има сходни думи, и дори