Не разбирам

Винаги се опитвам да стъпя в обувките на другата страна. Да видя с техните очи. Да разбера защо мислят и постъпват по определен начин. И често не одобрявам, не харесвам, но разбирам. Факторите са много, личният опит е друг, и затова даден човек мисли по по-различен начин от мен. Разбирам псевдо-патриотите, разбирам анархистите, разбирам капиталистите, разбирам и социалистите. Разбирам гледната точка на бедните, разбирам тази и на богатите. Разбирам крайните материалисти, разбирам окултистите, веганите, амишите. И не съм съгласен с никого за всичко, но ги разбирам. Има обаче едни хора, които не разбирам. Въпреки, че чета и се опитвам да разбера, не мога. Не мога да разбера хората, които нареждат да бъдат убивани други хора – десетки, стотици, хиляди. Не разбирам Янукович, не разбирам Мадуро, Асад, Путин, Сталин, Брежнев, Хитлер, Робеспиер и стотици други. Всеки има някаква история, някаква цел, някакви виждания. Готов е да направи много неща за пари, за удоволствия, за усещането за власт. Това го разбирам. Но идва момент, в който с действията си (или дори заради действията на други), човек поражда недоволство, много хора вече не го искат. И какво става в главата му? Как той рационализира последващите си действия? С кауза, може би? С това, че ако не е той, други хора ще страдат повече и той трябва да спре инвазията на лошите? С геополитика? С пари? Ако ви предложат да имате 10 милиарда лични пари, да управлявате 15 милиона души и сте сред най-високите международни среди, но за целта трябва да убиете 50 човека, какво бихте направили? Морална дилема. Повечето хора ще отхвърлят предложението. Защото това е от лесните дилеми. Има и трудни дилеми, много по-сложни и нееднозначни. Но точно тази е очевидна. И все пак съществуват хора, които казват „стреляйте по демонстрантите“. Убивайте хора. Хора, всеки от които може да допринесе за развитието

Continue reading

Протестна туитър поезия

От юни насам от време на време „изплювам“ по някое кратко стихче в туитър – сатирично, пародийно, или просто нещо за обществото ни. Няколко дни след началото на #ДАНСwithMe дойдох на площада с това (по Дебелянов), разпечатано на лист: Да се завърне партия червена, когато икономиката гасне, и шумно, срещу нагло назначени народ да вика „мама ви нещастна“ Беше ясно, че властта няма подкрепа, а оставката в началото изглеждаше възможна, при хилядите хора на площада (отново по Дебелянов): Аз искам да те помня все така: без мозък, без подкрепа и в оставка. Тогава един ден се „инфилтрирахме“ в контрапротеста и картинката беше депресираща: Къде са хората? Аз виждам само сенки. Повтарят мантрата, със мозък замразен: „Наливай втората и дай да люпим семки“ и палят мандрата на утрешния ден. Докараните хора с автобуси, за да осигурят „жив щит“ около парламента пък доведоха до краткото (по Володя Стоянов): Автобуси и кордони, и балъци за милиони. Един есенен ден на площада атмосферата беше странна – хем тягостна, хем с проблясъци, и след това в туитър се подхвана поетичен диалог, част от който беше това: Луната и дъгата са измислени от някой, нарисувал есента, а някъде сред дъжд и сред неистини събужда се от сън една мечта. При едно от сутрешните кафета около парламента, почти в просъница написах тази глупост (по Вазов): И „оставка“ мощно въздуха разпра, Парламентът отговори със….пръдня Орешарски вече беше научил всички задни изходи, защото отпред навсякъде го чакаха протестиращи. Ние и отзад го чакахме, но полицаите бяха повече (отново по Дебелянов): Да се промъкнеш в бащината къща, през заден вход, когато вечер гасне, и шумна пазва шумна нощ разгръща, да приласкае премиер бегласен. След интервюто на Орешарски в Панорама, когато той гледаше като наркоман, мънкаше и говореше общи приказки (по Яворов) Две купени очи – душа на премиер, с две

Continue reading

Възможно и нужно ли е електронното гласуване?

Темата е „гореща“, поради предложения от президента референдум, с който да се попитат гражданите дали искат електронно гласуване. Останалите два въпроса няма да ги разисквам, но като (уж) експерт в технологиите, имам какво да кажа по темата с електронното гласуване. Преди години, когато бях „по-малък експерт“, написах нещо по въпроса, но тогава още не виждах пълната картина. Не твърдя, че и сега я виждам, но сега е по-пълна. През лятото обсъждахме с Илф темата няколко пъти, дори започнахме да нахвърляме бележки за реализацията на примерна система за електронно гласуване. Тогава Пейо ме убеди донякъде, че от нея няма смисъл, а е и опасно, и аргументите му наистина имат смисъл. Но аз все пак продължавам да смятам, че отдалеченото, електронно гласуване е правилният начин за гласуване, и че не е технологична утопия. Ще отделя един абзац на технологията. Ключовите елементи са: PKI (Public Key Infrastructure), електронна идентификация в личната карта (а може и в мобилния телефон), Anonymous credentials / Blind signature (осигуряване на анонимност на извършеното действие, което все пак е проверено чрез електронен подпис). Инфраструктурата се вдига лесно, електронните подписи се издават лесно, анонимната автентикация е възможна. Системата, разбира се, трябва да е разпределена, така че да няма Single point of failure (т.е. компонент, който, ако се „развали“, цялата система спира да работи). Нищо от това не е „мозъчна хирургия“. Преди всичко искам да уточня, че електронно гласуване може да значи много неща. В случая, който аз си представям, гражданите имат опция да гласуват както от дома си, и и в избирателна секция, като в първия случай използват компютъра или таблета си, а във втория – устройство (напр. таблет) в секцията. И в двата случая използват личната си карта с електронен идентификатор за да докажат самоличността си. Ако нямат електронен идентификатор в личната карта, то трябва да гласуват в секция,

Continue reading

Нещо ирационално и безсмислено

Искало ли ви се е да направите нещо безсмислено и ирационално. Нещо, което почти никой не би разбрал. Безцелно. Обикновено това се свързва с нещо опасно, като скок с бънджи, екстремно катерене и други адреналинови занимания. Но не непременно е така. Безсмисленото нещо може да е посетиш „герой“ от интернет клипче, да отидеш до някое малоумно място, да обиколиш Македония с влак, или да излезеш на улицата и да танцуваш. Не защото би се обогатил, не защото ти трябват пари, а просто така. Защото ти е хрумнало. „При стрелбата с лък най-важното не е мишената“ (Конфуций, мисля). Няма значение какво следва от тези действия. Аз съм правил много такива „глупости“. Едно от тях беше, че преди година-две съчиних сюреалистичен текст, разпечатах го и излязох една вечер с лепило в ръка, за да го разлепя по разни места с по-голям човекопоток. Всъщност, сюреалистичният текст беше задача. Ето го: Този абзац съдържа решението, така че ако ви се иска да си почовъркате мозъка, го оставате за после. А решението е, че 1-вите букви на всеки ред формират „всяка 7-ма“. Всяка седма какво? Човек може да пробва с буква или дума. И като извадиш всяка 7-ма дума от текста, се получава „отвори страницата браво позна точка ком и напиши думата слон в полето“. Да, бях регистрирал домейн bravopozna.com и бях сложил едно текстово поле, където да се напише „слон“. Никой, разбира се, не беше разбрал, че това е задача, т.е. целта ми да проверя out-of-the-box мисленето на хората не беше постигната. След като казах, че е задача и го пуснах в туитър и фейсбук, няколко човека го решиха. Загубих ли си времето? Не, разбира се. Дали съм малко луд? Не знам. Но когато някой ми каже „ти си луд“, отговарям с „благодаря“. Ясно е, че тези ирационални действия не са нещо, с което

Continue reading

До премиера Орешарски, за електронното правителство

Г-н премиер, Искам да ви попитам дали наистина сте казали, че е рано за електронно правителство в България, или просто медиите са изкривили думите ви. Не вярвам да сте го мислили наистина – спомням си как при съставянето на кабинета в една пресконференция говорихте малко и за електронно правителство, и тогава изглеждаше, че някакви стъпки ще бъдат направени. А това премиер да си променя мнението на всеки три месеца не ни се е случвало, нали… А защо имаме нужда от електронно правителство. И не просто нужда, а крещяща нужда? Не само защото сме предпоследни в ЕС според индекса на ООН.. Не само защото позицията ни се влошава спрямо останалите страни. А защото колкото по-дигитализирана е администрацията, толкова по-ефективна е тя, толкова по-полезна е за биснеса и гражданите, и толкова по-малко корупция допуска. А по корупция сме първи в ЕС. Повечето бизнеси вече имат информационни системи. Дори магазините и заведенията масово използват информационните технологии. Само държавата още се движи на хартия, където е много по-лесно нещо да се загуби, нещо да се прикрие и да се „размотава“. Смятате, че ще струва прекалено скъпо. Първо, това е необходима инвестиция. Инвестицията в информационни технологии вече не е въпрос на избор. Всеки директор на голяма компания ще ви го каже. И второ, ще бъде скъпо само ако търговете се провеждат както досега, и както повечето търгове в държавата – не с цел да се свърши работа, а с цел да се приберат „едни пари“ от „наши хора“. Работил съм като технически експерт по такива проекти, знам как стоят нещата. Надявам се и вие знаете (иначе погледнете последния абзац). Няма как да не спомена Естония. Страна с история, подобна на нашата – бивша съветска република (ние за щастие не сме успели да станем такава), с преход към демокрация. Днес Естония е инкубатор за високотехнологични компании,

Continue reading

Целта на знанието

Четем. Гледаме. Учим. Получаваме знания. И каква е целта? Целта на знанието е да позволи на въображението ни да прави неочаквани връзки между повече елементи. С друго думи – храним късмета на въображението си. От това следват много неща – идеи, изобретения, изкуство. Всъщност, всичко. На Айнщайн не би му хрумнала теорията за относителността, ако нямаше понятие от физика. Нямаше да сме чували за Шекспир, ако първо не беше научил правилата и техниките на поезията. Великите умове събират знания и след това, като че ли от нищото, се появяват идеи. Защо се случва така, не знам. Но се случва. Ако количеството знания е толкова важно, защо тогава компютрите не могат да измислят нови идеи? Google и Wikipedia разполагат с цялото знание на света. Семантичният уеб пък опитва да осмисли свързаната информация в интернет. Но дори с тези технологии, компютрите не биха могли да формулират струнна теория, да изобретят електрическата крушка, да напишат „Сън в лятна нощ“ или да композират нещо като 9-та симфония на Бетовен. Знанието е само една от предпоставките. Но никога човек не може да има цялото знание и има нужда някой друг да го насочи в правилната посока, да попълни липсващите парчета от пъзела както на знанията ви, така и на „недоизлюпените“ ви идеи. За това говори Стивън Джонсън в неговата презентация. Той твърди, че шансът има предпочитания към свързания ум. Аз бих казал, че също така шансът има предпочитания към ума, пълен със знания. Но всичко това са просто предпоставки, а не цялата „рецепта“. След като предпоставките са налице е нужно човек да влезе в определено състояние на ума за да даде тласък на процеса на генериране на идеи. Джон Клийз нарича това „отвореното състояние“ в неговата презентация за креативността. Процесът на генериране на идеи минава през придобиване на знания, свързване с идеите на други хора

Continue reading

Методите на пътния полицай

Знаем, че пътните полицаи са проблемни. Както за шофьорите, така и за реда на пътя. А и корупцията там е повсеместна, както излиза от акция „Палките 2“ (1 от 60 екипа не взел подкуп). Ще започна с една история за опит за това как по стечение на обстоятелствата, понякога ако си принципен и не даваш подкупи ти се разминава. Карам си аз по Сливница към Сточна гара към 19ч. Светва зелено, колите тръгват, правя десен завой…обаче както съм минал светофара и съм върху пешеходната пътека, някой идиот 4 коли по-напред просто спира. И аз оставам в кръстовището. Моя грешка, не прецених. Но тъй като нямаше почти никакви коли, изчаках 3-4 идващи от „кръговото“ да се източат напред, и като свършиха, с колоната потеглихме. Всичко спокойно, никакви драми. Свирнах на идиота, заради който тролей не можеше да излезе от спирка, и ние продължавахме да чакаме, (този път вече в реда на нещата, не в кръстовището, а на булеварда). Добре, обаче в кръговото (по не особено подходящ начин) бяха спрели полицаи, които тръгнаха, пуснаха сирени зад мен и поискаха да спра. Отбих. Питаха ме дали спазвам сигналите на светофара. Няма да минавам през всичките им заучени реплики, но тезата им беше, че аз съм минал на червено и съм създал опасност за движението, някой щял да ме удари, и затова ми свирнал (само аз свирнах в цялата ситуация). Изглежда обаче не познаваха кръстовището добре, защото спориха, че колите, отиващи по Левски от кръговото, били наляво. А те са направо. Накрая казаха „абеее, наляво-направо, все тая, в наруешение си“. Спорих и че не съм създал опасност и че никой не ми е свирил. И че не съм останал там, където съм бил, за да не преча на пешеходци, стоейки върху пешеходна пътека. На няколко пъти единият със замах и „абе…“ тръгваше да записва

Continue reading

Оптимистично за България

В последната си публикация за 2013-та ще бъда оптимистичен. Но не празно оптимистичен, а аргументирано. Ще подкрепя оптимизма си с данни. Да, в България всичко е зле. Има и безспорни проблеми, които имат нужда от решаване. Демографската криза, образованието, съдебната система, корупцията. Обществото също е далеч от перфектното гражданско общество, и изобщо не винаги съм готов да наричам съвкупността ни от хора „общество“. Но да оставим тези неща засега. Защото да си казваме колко е черно всичко допринася единствено за последното ни място в класацията по щастие. Има проблясъци, има положителни индикатори, в които можем да се вгледаме. Както отнасящи се до икономиката, така и до обществото. Тъй като обичам да се аргументирам с данни, ще представя някои статистики, които да покажат, че не всичко е черно. Знам, че за всяко едно от проучванията, цитирани по-долу, ще се намери някой да каже, че то е манипулирано, че причините всъщност са едикаквиси лоши неща, или че това няма значение, защото „не виждате ли по улиците – хората са бедни, отидете в провинцията и вижте“. Но да не подозираме Евростат и европейската комисия в нарочно манипулиране точно на данните за нашата страна, така че някои неща да изглеждат по-добре, отколкото са. И аргументът „не виждате ли по улиците“ е несъстоятелен, защото не е представителна извадка. И докато „ситият на гладния не вярва“, то на статистиката вярва. На гладния наистина ще му е по-трудно да повярва на тези данни, и сигурно Джини коефициентът няма да му сложи хляб на масата утре. Но пък тези данни са по-обективни за общото състояние. Та, ще започна с брутния вътрешен продукт на глава от населението, при изравнена покупателна способност. Т.е. индикаторът за това колко точно е богато или бедно населението. Виждаме, че вървим нагоре. Т.е. българинът става обективно по-богат. И може да си купи повече неща, което

Continue reading

Шест месеца по-късно

В събота отбелязахме 6 месеца антиправителствени протести. Правителството още не е паднало, т.е. не сме постигнали целта си, но пък постигнахме много други неща. Научихме, че: не сме сами в желанието ни за прозрачност и базови нива на морал положителните обществени процеси могат да се катализират – заедно с протестите в обществото започнаха положителни раздвижвания – НПО, браншови оргазнизации и др. Немалко хора почувстваха, че могат да променят нещо и се заеха с това. хората на площада сме в мнозинството си интелигентни и културни – оставяме чисти улици след многохилядни, многочасови протести, за 6 месеца не сме вандалствали (десетина „провокатори“, хвърлящи павета и дърпащи заграждения не се броят) трябва да внимаваме какво казваме публично и как го казваме, за да не отблъснем или обидим някого от дадена идея или кауза значим много, щом целият медиен и ПР ресурс на политико-икономическата мафия беше впрегнат с месеци да обяснява, че не сме автентични, че ни плащат, че сме лумпени и пияници имането на политическа позиция не е ненужно; че отделянето на време за следене на обществените процеси не е загубено, защото иначе важните неща се случват без нас с недоволството си, заедно можем да влияем на някои решения – Пеевски беше оттеглен несъгласието по определени точки с други хора не значи, че те са наши врагове, и не значи, че не можем заедно да преследваме обща цел има фирми и медии, които са собственост на тези, които определят дневния ред в държавата и имаме избор дали да купуваме от тях или не. Монитор, Телеграф, Уикенд, Лафка, Булгартабак, Виваком, Техномаркет, КТБ. можем реално да притесним властта, дотолкова, че да изпращат хиляди полицаи срещу няколкостотин протестиращи протестиращите сме малцинство, което обаче може да инспирира промяна благодарение на интернет, посланията ни се разпространяват далеч отвъд площада и промениха поне малко светогледа на много хора съидейците

Continue reading

Нагли мутри със мирис на лук

От очите им лъха апатия, от устата им лъха на лук, а надеждата някой отпрати я да лекува с шкембе махмурлук. Те не са лоши хора, ще кажете, друг е общият антигерой, и филия със мас ще намажете в подготовка на евтин запой. От кенефа си псевдо-умниците дават искрен, фекален съвет, че на светлото бъдеще скиците са безсмислени в този сюжет. А до нас безнаказано мутрата изнасилва един идеал, и се чудя къде ни е утрето, ако днес си играем във кал. Засега битието това ни е – жалък опит, но без резултат да отгледаме няк’во съзнание. „Кофти тръпка, прецака се, брат.“ И така безвъзвратно прецакани, със надежда, сглобена напук, се стремим да не станат децата ни нагли мутри със мирис на лук.

Continue reading