БЛОГодаря

Днес трябваше да пътувам от Стара Загора до София, но тъй като бяхме компания от няколко човека, решихме да пътуваме с влак. Само половин час повече от автобуса, но пък човек може да се разтъпче, да поиграе карти, да отиде до тоалетна. По план пътуването трябваше да е с тръгване в 11ч и смяна на Тулово, откъдето да се прекачим на влака Бургас-София (през Пловдив не може, заради ремонти). На гарата в Стара Загора обаче ни казват, че пътническият влак Стара Загора-Тулово-(Горня Оряховица) ще чака влака Бургас-Стара Загора, който закъснява, поради което ще изпусне влака Бургас-София на Тулово. Чудесно. Отказваме се от влака и отиваме на автогарата. Само че автобусният транспорт не е много по-адекватен от железопътния, и съответно следващият автобус е след половин час, но за него няма билети (или по-скоро – не се знае има ли билети, като дойде, ще видим), а след него има чак в 14ч. Логистичните умения на хората в групата довеждат до решението да вземем маршрутка до Казанлък, която ще стигне точно навреме, за да хванем същия този влак Бургас-София (имаме мобилен интернет и знаем кой влак кога пристига). Но интересното започва след преминаването на чисто новите, но безкрайно криви и пълни с локви плочки пред гарата в дъждовния Казанлък. Там разбираме, че влак е дерайлирал по пътя (на входните стрелки на Стряма в 9:15) и бързият влак ще стигне само до Карлово, откъдето не се знае какво следва. Новината в dir.bg, където пише, че са осигурени автобуси е от 11ч, но нито на гарата в Стара Загора ни информират за това, нито в 12ч. на гарата в Казанлък знаят дали има осигурени автобуси или не. (Може би е случайно, че влак дерайлира в деня на връщането на спрените влакове). На гарата в Казанлък, разбира се, са налични стереотипните образи на гласовития мрънкач, който

Всички сме съгласни, че много от българските шофьори са нетолерантни и агресивни. И въпреки, че има тенденция към подобрение (вече почти всеки спира на пешеходна пътека), то има още много какво да се желае. Особено в някои аспекти, в които шофьорите не разбират, че правят нещо нередно. Един такъв аспект а паркирането. Паркирането по тротоара в центъра на големите градове (аз ще говоря предимно за София) е ограничено физически с колчета, но при всяка липса на колче, някой се възползва „да спре за малко“ на тротоара. Но такива места са по-скоро рядкост. Друга ситуация обаче, е паркирането на ъгъла на две пресичащите се улици. Ето така например: Винаги това ме е дразнело, но когато веднъж пресичах квартална уличка, трябваше да заобиколя един такъв идиот, а 2 секунди след това друг идиот се завъртя в кръстовището и се заби в едно колче, осъзнах, че секундите, които съм останал вповече на пътя, защото е трябвало да търся как да заобиколя неправилно паркиралия, можеха да означават да бъда блъснат. Много малко вероятно да се случи, казвате? Те всички инциденти са малко-вероятни. А целта и на държавата, и на гражданите, е да ги прав още по-малко вероятни. В закона за движение по пътищата това е отбелязано като нарушение, защото хем е паркиране на под 5 метра от кръстовище, хем е паркиране върху защрихована зона. ЗДвП настрана (засега), как това пречи: Създава опасност за пешеходците, които трябва да ги заобикалят, понякога и да излизат на платното на пресичащата улица (както например тук) което увеличава опасността за тях. Дори да не се налага да излизат на пресичащата улица, спрялата там кола пречи на видимостта на шофьорите и те в последния момент могат да видят „изскачащия“ иззад неправилно-спрялата кола пешеходец. Особено ако колата е по-висока. Пречи на майки с колички или трудно-подвижни хора. 20 секунди преди тази

Защото този блог така или иначе е „тюрлю-гювеч“ за всякакви мои писмени излияния, ето и (още) едно стихотворение: Красотата бе там, на прозореца. Съзърцаваше радостно той, а сърцето му бавно отвори се за безкрайни възторг и покой. Но растеше едно колебание, нещо липсваше в светлия ден – безучастното му съзерцание, някак тъй недостатъчно бе. Той я искаше само за себе си, пожела я за свой сувенир, и помисли как с шепи загребва си красота из безкраен ефир. Иведнъж, като черно проклятие, той почувства, че всичко гори. Красотата бе вече изчадие. А не бе я докоснал, дори…

Не написах нищо няколко дни, за да преминат емоционалните реакции спрямо трагедията в Париж. Да се определим всички дали сме Шарли или сме контра-Шарли; да „осъдим“, или да „осъдим, ама…“; да си придадем важност или да се самокритикуваме; да говорим за европейски ценности или да злорадстваме как толерастите са си го получили; да приписваме трагедията на исляма или на западния империализъм; да спорим дали трябва да вдигаме толкова шум за този атентат или да го подминем, както правим с десетките атентати в части на света, които не са ни интересни; или просто да леем думи за религия, международна политика и малцинства. Не написах нищо, защото нямам какво да кажа за този конкретен атентат, отвъд съпричастността и отричането на насилието. Не съм нито психолог, нито специалист по контратероризъм, нито карикатурист, нито теолог и нямам експертно мнение по никой аспект на трагедията. Но когато вечерта след убийствата отидохме пред френското посолство и бТВ ми зададоха няколко въпроса, държах да кажа нещо. Може би клишета. Че трябва европейците да се подкрепяме, но и че е важно да не демонизираме всички мюсюлмани по света, заради малка група екстремисти между тях. Полицаят, който е убит пред редакцията, е мюсюлманин. Защитавал е правото на карикатуристите да обиждат неговата религия. Арабски карикатуристи се включват със свой принос в подкрепа на Шарли Ебдо. Чернокож мюсюлманин спасява заложниците-евреи при последвалата криза. Единични случаи, ще кажете. Може би. И може би ще имате много аргументи против исляма, и дори може би валидни такива. Но колко атентати са извършени от ислямски екстремисти не е важно. Дали някои компоненти в религията на тези хора са ги направили по-податливи на индоктриниране с екстремизъм, също не е важно. Не е важно и кой ги финансира – Саудитска Арабия, Катар, или пък ЦРУ и МОСАД (или Илюминатите пускат кемтрейли, заредени с джихад). Може би има

От една страна, имам добра представа за това какво трябва да се направи от технологична гледна точка, за да станат процесите в държавната администрацията безхартиени (както казва естонският премиер – в естонската администрация хартия се ползва само в тоалетната). От друга страна съм напълно наясно, че проблемите в дигитализирането на администрацията (и „правителството“) са само 10% технологични, и 90% социални, правни и административни. И въпреки че имам представа от правната рамка и от административните процеси, не съм експерт и няма да коментирам тази част. Но пък съм софтуерен инженер, и поради това си позволих да напиша предложение за архитектура, решаваща 10-те процента от проблема с електронното правителство. Защо цяла архитектура, при положение, че преди 5 години писах, че съществуват прилични основи? Защото с тях все още нищо не се случва, а дори да са надградени, до широката публика информация за това не е достигнала (освен някоя и друга „отрязана лентичка“), въпреки интереса ни да се ровим из правителствени сайтове. Целта на архитектурата е да направи комуникацията между различни администрации автоматична, така че никой да не се налага да праща хартиена поща, съдържаща формални заявления с двуседмичен срок, само за да получи проста информация за някой гражданин. В един имагинерен пример, ако ви наемат на работа, компания трябва да уведоми приходната агенция, която на свой ред трябва да провери дали не сте съден, дали сте физически здрав за работата и дали нямате задължения към държавата (напр. като управител на фалирала фирма). В най-лошия случай тази информация ще бъде поискана от работника, който ще трябва да отиде до съда, до личния лекар и до търговския регистър, за да си извади съответните удостоверения, които да предостави. В малко по-добрия случай, приходната агенция ще изпрати хартиени писма до трите други администрации, искайки съответната информация за вас. А в най-добрия случай, софтуерът в агенцията автоматично

(Chronicle.bg публикуват любимите музикални парчета на редица хора, измежду които попаднах и аз. Та пускам класацията си и тук) Музиката е нещо особено. Всъщност, не знаем какво точно е. Знам как действа на мозъка, знаем как да я композираме, знаем, че ни харесва. Можем да я опишем с физичните характеристики на звука, с рейтинга ѝ, с жанра ѝ, с личните ни предпочитания. Но е трудно да дадем дефиниция какво е. И това го казвам в ролята си на мета-композитор. Какво е това? Ами научих компютъра да композира вместо мен. Написах му алгоритъм (computoser.com), който на теория може да генерира всичката музика на света. Само че, въпреки, че редовно си го слушам, засега не е успял да достигне чак такива висоти като тези по-долу. Може би бие на очи жанровото разнообразие в моя списък с 10 парчета, които съм слушал най-много тази година. И как е възможно да има класическа музика, метъл, поп, мюзикъли и сръбски турбо-фолк на едно място? Може. Защото жанрът е просто функция на аранжимента. А основата на музиката е безжанрова. Определено номер 1. Докато си лежах в леглото една мартенска събота в Холандия открих това гениално произведение на Шуберт. И оттогава съм го слушал поне 50 пъти, като няма тенденция темпът да намалее. Няма нещо на Жан-Мишел Жар, което да не е едновременно просто и вдъхновяващо. Но 4-та част на Равноденствие е способна да ме прати в друго измерение. Не харесвам Путин, а руското общество определено има негативни черти, но що се отнася до изкуство, има руски “компоненти”, без които една година не е пълна. Просто от време навреме бохемската рапсодия ми зазвучава в главата… Мюзикълите са ми слабост. Но има едно парче, което носи красота дори наоколо да е грозно. И не само заради името си. Мисля, че тази песен няма жанр. Просто е хубава. Защото

„На гости у дявола“, защото доста ми допада постановката на двете стихотворения на Смирненски. Надявам се, че би ми разрешил да напиша 3-то. Вървя насред шумните улици на празния утрешен град, „Здравей, за оградата чул ли си?“ ме пита далечен познат. Оградата, казват, е временна, заграждаща краен квартал, във днешното плашещо време на двуличие, мерзост и кал. Там „лошите“ хора живеели, съзнателно лоши; че как. Да срещне злодеите смее ли, спокойният, мирен добряк. Но аз – любопитен – разходих се, до тази ограда, а там бе Дяволът – нещо мърмори си със тайнствен в очите си плам. „Е хайде, е хайде, че чакам те, ела в нас да пийнем по чай“ подвикна ми Дяволът с махане. (абсентът му свършил е, май). Поседнахме, Дяволът сипа ни, по чай – ароматен, зелен, с мекици, съз захар посипани. Той стана. Посочи към мен. „Кажи ми сега – ти добър ли си?“ със строги зелени очи попита ме, после обърна се. „Не казвай, не казвай, мълчи.“ „Ти знаеш ли как издевателства над другите този, ей там? Защо ли? Че как – обстоятелства, така се наложило, знам… А онзи ей там е „писателят“, реди вестникарски лъжи, така бил заръчал издателят. Е, работа, просто, нали… А оня, предъвквайки фаса си, и виждайки всичкото зло, затвори очите и каза си: не ми е пък работа, кво…“ И сочеше тъй през прозореца, „злодеи“, един по един, запали лула, ококори се, и каза през гъстия дим: „На злото аз радвам се искрено, но няма го чистото зло. Сега оправдание писмено си носят във всяко сако. Кажи ми сега – ти добър ли си, съзнателно, дейно. Кажи?“ и бавно в креслото си върна се „въпросът ми май ти тежи?“ Стояхме замислени двамата, аз тихо отвърнах „не знам“. Той сипа отново от каната със тайнствен в очите си плам.

Софтуерът на държавата е…зле (извинете обикновената дума). Толкова зле, че немалка част от него на практика не върши работа. Толкова зле, че вместо случайно да разпределя дела, дава възможност съдиите за всяко дело да се избират от жена с парола 111111. Сайтовете са с дизайн и ползваемост от миналото хилядолетие, порталите са със сигурност на курсов проект и всеки може да извлече от там лични данни, а вътрешните системи често не вършат работа и се изоставят. Защо е толкова зле? По много причини. Но една от основните е, че целият този софтуер е черна кутия. Платено е с „нашите пари“, а след това ние нямаме думата дали ни харесва резултатът. Ето защо се появи иницитивата на Общество.бг за отворен код. И ето защо говорих на OpenFest именно за това – как се прави софтуер в държавата, и как може да се прави по прозрачен и ефективен начин – като цялата разработка е отворена. Ето видео на презентацията (с малко изрязване на 2 точки от слайд поради технически дефект). Ето и слайдовете. (Но колкото и да ни харесва идеята, само с едно „супер“ няма да се реализира. Трябва да „тормозим“ администрацията и политиците с това наше желание)

Не съм гласувал нито за ДСБ, нито за ДБГ, нито за СДС (нито за Репуц). Гласувал съм за Реформаторския блок. И е трагично как не могат да се разберат за „етажната собственост“. Кой не бил платил за асансьор, кой трябвало да е съдомоуправител, кой искал да строи на калкан, кой не искал да санира, кой на кого срал в гащите. И вместо да изглежда като „ново строителство“, изглежда като панелен блок с пенсионерки, които се кълнат една друга през терасите, макар и вече да не помнят защо. Не ме интересува кой го е страх от Костов, кой иска вицепремиерски пост, кой иска да превзема блока, кой иска да се изявява по медии и фейсбук и дори кой е предложил Лукарски. Тази елементарност, дребнавост и липса на елементарно доверие са разграждащи. Те разбира се са синдром както на РБ, така и на немалко от избирателите им, които обаче не са на власт и могат по-лесно да се „отцепят“. Може би и аз изглеждам дребнав, но не съм. Окей съм с участието им в коалицията, приемам компромисите, които са направили с коалиционните партньори (защото с 23 депутата няма как да е на твоето за всичко). Приемам и атаките от Пеевските медии като положителен знак, че може би наистина искат да реформират нещо. И съм съгласен, че вътрешните разногласия са здравословни и нормални. Когато обаче в основата има доверие и умение да се води диалог. И не се преминават някои граници. А не когато двама депутати от една парламентарна група сядат в двата края на студиото и не си говорят, щото „мама каза да не си играя с теб“ (и не, не ме интересува кой е виновен за това, дали Кунева или Караджов; само по себе си е абсурдно). Та, „господа реформатори“, бих искал да ви дойде акълът. Да се сетите, че няма

Ежедневно има по някой скандал в държавата. Я някой затрил тефтерче, я загубили протокол от разпределяне на дело, я някой назначил свой човек някъде, я президентът не помнел точно какво е правил преди 25 години, я някой предложил за министър партиен лидер със съмнителна компетентност, я какво ли още не. Нищо ново – такива микро- и макро- скандали има откакто има някакви свободни медии. От няколко месеца обаче има нов мотив, използван редовно от разни самодоволни коментатори и семейни медии. А именно „къде са сега протестиращите??“. Това се явява естествено продължение на опорната точка „Къде бяха протестиращите, когато…“. Но то е и нещо повече. Защото Пеевските медии само дават тона, а хиляди именни и безименни българи със задоволство от това, че не са протестирали заедно с „разглезената паплач“ миналата година, изригват с въпрос и укор в едно – „Къде са сега тия, дето се правят на гражданско общество, ама всъщност не са“. Хилядите именни и безименни българи злорадстват, затвърждавайки за себе си убеждението, че някой е бил платен, че никой не е имал позиция, и че всички са маскари. И че няма да се оправим, щото „видяхме ги и тези“. Задавайки този въпрос, обаче, те може би не разбират какъв свят изграждат около себе си. Свят, в който някой друг трябва да протестира срещу несправедливостите. Свят, в който е достатъчно да наплюеш някого, а да имаш позиция е „буржоазна измислица“. Свят, в който всички са маскари. А когато човек гради такъв свят около себе си с думите си, те се превръщат в самоизпълняващо се пророчество. А кои са тези „те“, и има ли „ние“? Те са резултатът от години на репресия, бедност и собствена безидейност. Те не са „тъпите и грозните“. Те сме ние. А къде са сега протестиращите, защо не протестират срещу разграждащото недоверие и калното самодоволство?