БЛОГодаря

Новогодишната реч на президента беше придружена от снимка на скалистите планини в Колорадо, докато президентът казваше колко хубава природа има България. Оказа се, че екипите на БНТ и на президента са взели снимката от сайта на Балкантурист, без да обърнат внимание, че такива планини в България няма. В сайта на Балкантурист пък снимката се е казвала pamporovo.jpg. Въпросната снимка била използвана и в други туристически сайтове за реклама на Пампорово. Некадърници, кой носи отговорност, всичката ни е такава, и т.н. плоски заключения, обществено възмущение, пресилени опити да се търси под вола теле и тук-там някоя сполучлива шега („Българин да се наричам – първа колорадост е за мене“, @milototo) – това е равносметката след „инцидента“. Време беше обаче нещо такова да се случи, защото проблемът, който доведе до гафа всъщност съществува от доста отдавна. А именно – липсата на култура спрямо авторското право в интернет. За повечето интернет потребители (поне в България) всичко що е онлайн е свободно и може да се използва за каквото му потрябва на човек. Трябва ви снимка? Google, save as, пльос в презентацията. Ама кой е авторът на тази снимка, какъв е нейният лиценз, имате ли право да я ползвате за комерсиални цели, имате ли право да я ползвате без да споменавате изрично кой е авторът – няма значение. Това води до разпространяване на един ресурс (било то текст или изображение) без зачитане на неговия автор. Не че авторът на един туит или на една снимка иска да забогатее от тях, нито може би иска да си гъделичка егото с това, че го цитират някъде. Въпросът е принципен, и ако системно не се гледа откъде идва даден ресурс, рано или късно имаме проблем. Като този със снимката в сайта на Балкантурист, която най-вероятно е взета след google-търсене за „планина“. Не мога да не спомена г-н Иво

Що е то „хейтър“? Точна дефиниция няма, но това е човек, който е (или изглежда) негативен към всяко нещо, може да намери кусур във всичко и омаловажава всичко извън себе си (и близкия си кръг от хора). В България хейтърите виреят особено добре, тъй като има много неща за хейтене – от правителството, през трафика и улиците, до съседите. Освен това българите са най-нещастната нация в света, което допълнително усилва хейтърството в ежедневието ни. Няма да продължавам с „низвергването“ на хейтърите (вече съм го правил), а по-скоро ще опитам да ги разгранича от критично-мислещите хора. Разликата е огромна, но на повърхността двата типа си приличат. Понякога и аз приличам на хейтър – критикувам шофьорите, ченгетата, управляващите, българския манталитет, некадърността, агресивните пушачи, хейтърите и т.н. Но ето някои съществени разлики: хейтърът не вижда положителните страни на нещо; критично-мислещият отчита плюсовете, дори те да са малко; хейтърът няма за цел да подобри нещата, а само да тържествува от това, че нещо е зле; критично-мислещият веднага генерира идеи как да подобри нещата и се опитва да ги вкара в действие; хейтърът често избива комплекси; критично-мислещият е стимулиран интелектуално от откриването на проблема и неговото решаване; хейтърът е пасивен и си мрънка в тесен кръг; критично-мислещият често е деен; хейтърът има изкривен светоглед, с който всичко изглежда лошо; критично-мислещият опитва да вижда нещата такива, каквито са – нито по-хубави, нито по-лоши; хейтърът насочва негативизма си към определени хора; критично-мислещият рядко се занимава с някого персонално, и дори когато го прави, по-скоро дава съвети отколкото оплюва; хейтърът е убеден, че е прав да не харесва и да оплюва нещо; критично-мислещият приема аргументи; хейтърът е готов да се позове на първата му попаднала информация за да излее негативизма си спрямо нещо; критично-мислещият проверява източниците си.   И докато в някои случаи хейтърът и критично-мислещият човек могат

За традиционния семинар по лингвистика (за ученици) в Трявна трябваше да си подготвя лекция и този път реших да е по-научнопопулярна и да съдържа неща, с които всеки е сблъсквал. В „Лингвистични митове“, или „Разпространени погрешни схващания, свързани с лингвистиката“ се опитвам да навляза (сравнително плитко) в доста теми, за които разпространеното мнение не е най-правилното от гледна точка на науката лингвистика. Лекцията е час и половина, слайдовете може да видите тук, и ако са ви интересни, да гледате видеото (за което, разбира се, благодаря на init Lab, където имах възможността да я представя за втори път, с live stream и запис):  

Много неща не са наред в България. Но някой друг трябва да ги оправи, защото т’ва не е наша работа. И то наистина не е, не можем ние да оправяме дупки, подлези, да променяме мисленето на служители или да осъдим някого за корупция. Но българинът е свикнал да си мълчи. Единственото място, където се казват проблемите, е на масата. Или в туитър. Там хората са готови да наплюят всеки компонент около себе си. Ще разкажа пет много кратки истории. Пътувах с междуградски автобус през лятото. Навън беше горещо и затова шофьорът беше пуснал климатик. Но беше попрекалил и стана студено. При което всички хора в автобуса започнаха да се въртят, да опипват таблата над себе си за да спрат духането, но след като това не помогна, започнаха да се обличат. Аз изчаках от любопитство и след 15 минути отидох при шофьора и го помолих да вдигне температурата с 2 градуса. И той го направи, и стана приятно. Но от 50-местен автобус никой не направи най-простото нещо, а всеки се въртеше и увиваше, само и само да не трябва да каже какъв му е проблемът. Сградата, в която беше предния ни офис е 10-етажна. Един следобед асансьорът спря да работи. Ние, като програмисти, идваме по-късно на работа, и към 10 аз пристигам, с идеята, че асансьорът вече работи. Не. Качих се пеш, горе беше една колежка. Казах „И какво, от вчера следобед до днес в 10ч никой не е дошъл? Дай да се обадим пак“… Тя каза, че се е обадила току-що, и техниците са казали, че никой просто не им се е обадил. Т.е. цяла сутрин хора са се качвали по стълбите, но чак в 10 някой се е обадил. Може би не трябваше да се обаждаме и да видим колко още хората ще се катерят нагоре, без да се

Бях на много места в Европа. Ако опиша всичко в текст, никой няма да го прочете цялото, затова – съвсем накратко, в стихотворна форма. В последователност на посещаване на съответните градове, (т.е. 1-вите 3 града бяха Виена, Мелк и Залцбург) Във Виена е красиво – Дунав, сгради, катедрали. Много българи се реят в ежедневието сиво на виенските квартали със мечти да преуспеят кат’ общаци във локали. Но Виена си остава град заслужил свойта слава. И четвърти път да ида, пак ще има к’во да видя Спряхме в Мелк – градче приятно, с манастир и Дунав бял. Десет евро верояртно за музея би ги дал някой друг турист, а ние ‘акостирал’ ща открием българския кораб речен, и след час ще тръгнем вече, с Йо-Бе-Бето надалече. Залцбург грее с красота, Моцарт право е решил, че си струва тоя град, и във него се родил. Със обширните площади, със красивите си сгради, с чудна крепост нависоко, с кулинарни предложения, няма никъде две мнения, Залцбург грабва ти окото. Инсбрук вечерта е як, Алпите заспали, скрити, чакат да обгърнат пак малките тиролски къщи. Зъберите страховити, в облачен чаршаф увити, под небе, коет’ се мръщи, сутрин гледат те отвсякъде, и във утринната хлад, от чудесния ви град аз потеглям за нанякъде. В Куфщайн бързо се качих с асансьора панорамен да разгледам замък тих. С дъжд студен и вятър хладен, с хубава алпийска гледка, орган обеден се чуваше и макар и вече гладен, бързо слагам си отметка – спирането тук си струваше. Розенхайм е малък, спретнат, но дори и без величие, със големите площади дет’ под слънцето присветват, си е южен град приличен. В Мюнхен гарата е гадна, а и с доста забележки там метрото ще нападна, но и с раницата тежка даже, центърът е чуден грандиозен, впечатляващ, и да бях по-ранобуден щях там, както подобава да

Сетих се, че всъщност не съм писал за забраната за пушене и непременно трябва да се поправи – аз имам ли мнение по всички важни въпроси или кво? Първо, моята непушаческа позиция по въпроса е следната: не искам да се пуши в заведенията (и изобщо на закрити обществени места), защото после целия смърдя на цигари, дрехите трябва да се перат, пари ми на очите и т.н. Иначе казано – това, че някакви хора задимяват обстановката наистина ми пречи от чисто практическа, ежедневна гледна точка. Ракът от пасивно пушене дори не е фактор – може да е измислен, може да е статистически незначителен, а може и въздуха в големите градове да е по-вреден. Просто е гадно като смърди на цигари. Хич не ми пука дали се тровят пушачите или не – както беше писал някой „все ми е тая дали цялото заведение ще шмърка магистрали от масата“. Приемаме това за аксиома – че задимената обстановка е гадна за непушачите. Сега минаваме на „правата на пушачите“. И те са хора, и не можело да им се отнема правото на избор. Освен това нямало да ходят по заведения. И двете твърдения са глупости, разбира се, с резултат – т.нар. FUD. 1-во, никой не отнема правото на никого да пуши. Пушенето не е криминализирано. На улицата си пушиш, у вас си пушиш. За „отнемане на правото на избор“ изобщо не може да се говори. Относно неходенето по заведения – това наистина се получава краткосрочно, но дългосрочно хората няма да спрат да ходят по заведения, само защото ще трябва да излязат веднъж-два пъти за по 3 минути. Изобщо, тези (facebook)-инициативи на пушачите са глупави, особено предвид приетата преди малко аксиома – на останалите хора им е гадно. Разбира се, нещата не са черно-бели. Пушачите, за хубаво или (по-скоро) за лошо, са много. По данни не

Йордан Опиц беше осъден на 5 години затвор (както и голяма глоба). Затова, че е стрелял по крадец в къщата си. Ситуацията е малко по-сложна – поради огромния брой кражби и опити за такива, и отсъствието на реакция от страна на „властите“, хората вземат нещата в свои ръце и затварят престъпниците. Изстрелът е произведен, докато единият се опитва да избяга. Самата история има две страни: От една страна, след като 40 пъти те оберат, а държавата не направи нищо, значи държавата отсъства, поне в този блок/район. Хората, напълно разбираемо, сформират своя мини-държава и съвсем логично започват да налагат справедливи наказания на престъпниците – затварят ги. С надежда, че следващият път няма да дойдат – от страх, че не се знае какво ще стане с тях. Никой не иска да е на мястото на хората, които биват обирани по 40 пъти, от едни и същи хора, които са задържани 92 пъти от полицията и имат условни присъди. Но ако сте на тяхно място, нямате избор – вземате нещата в свои ръце. Макар и в случая инцидентът да не е станал по време на престъплението, то следващият път може именно такъв да е случаят. И тогава няма причина да си виновен затова, че защитаваш дома си и себе си. От друга страна никой няма право да отговаря на едно престъпление с друго престъпление. А задържането на тези хора и стрелянето по тях си е престъпление по всички параграфи. Не съм чел решението на съда, но най-вероятно това е причината за присъдата. Ако присъдата беше оправдателна, то щяхме да имаме прецедент – разрешава се да задържаш хора и да стреляш по тях, при определени условия. А това е рецепта за хаос. И двете гледни точки са логични. И това е лошото на този случай. Че решението е гадно при всички положения. Но от

Всички (или почти всички) играем или сме играли белот. И колкото и да предпочитам бриджа, белотът си е „народната игра“. Но поради това има много вариации в правилата – както регионални, така и „идеологически“. И често, когато седнем да играем и стигнем до някоя специфична ситуация, започват спорове. Затова направих един flowchart, описващ опциите при анонсите, разиграването и записването на резултата, които са ми известни. Може да си го разпечатате, да отбележите „верните“ отговори и листът да служи като официални правила на текущата игра, вместо въпросите да се решават на момента. Ето я и графиката (right click > open in new tab за пълен размер): (ако съм пропуснал някоя вариация – пишете, ще я добавя)