БЛОГодаря

В България всичко е зле… Нищо не работи… Всички крадат… Става все по-лошо… Емиграция… Всъщност, в България много неща са окей. Много неща са много по-добре отколкото в много други държави по света. Имаме достатъчно поводи за оптимизъм и вървим нагоре…? С (поне) едно изключение. За съжаление съществено, ключово, ужасяващо изключение. Прътът в колелото. Слонът в стаята, за който малко хора говорят. Образованието. Подготовката на личности. За бъдещия ни пазар и бъдещата ни икономика. Но най-важно – за бъдещото ни общество. Образованието ни е спирала на провала. Средното и висшето образование изваждат все по-неадекватни хора (на последните места сме в Европа по всичко – четене, писане, математика, науки, а в последния тест на PISA сме предпоследни от 44 държави), а едни от най-неспособните от тях стават учители, които от своя страна „произвеждат“ още по-неадекватни хора, най-неспособните от които отново стават учители. Защо учители стават ниско способните и ниско мотивираните? Защото за 600 лева, с тези отговорности и с това ниско ниво на обществено признание – толкова. По-разумно е да станеш сервитьорка или продавачка, отколкото учителка. По-добре платено е, по-лесно е. По стечение на обстоятелствата бях в педагогическа специалност в СУ за един семестър. Входният бал е нисък. Програмата е остаряла. Не само аз, но и немалко от колегите ми прекъснаха и се захванаха с нещо друго. Бях на акредитационна среща с представители на министерството и на други педагогически специалности и хората от министерството иронично заключиха, че „през тези година СУ ще извади един учител по физика, който най-вероятно няма да работи като такъв“. Тези, които стават учители, защото го имат за призвание, са единици. Останалите, ако изобщо има такива, са записали това „колкото да има нещо“. Няма конкуренция за специалността, няма и конкуренция за професията. По причините от предния абзац. Спиралата изглежда безнадеждна. А резултатите са трагични. Процентът на неквалифицирани,

Покрай събитията в Крим и преминаването на полуострова от една държава в друга, за пореден път се замислих колко не харесвам границите. Границите са нещо изкуствено, измислено, случайно. Всяка държава в многовековната си история е владяла територии, които всяка друга държава в региона, в многовековната си история, също е владяла в някакъв момент. Затова териториалните претенции и границите са малоумни. Не само това, ами когато случайно попаднеш от страната на границата, в която хора с твоя език и/или етнос са малцинство, биваш подложен на репресии. Знаем за българите в Беломорска Тракия, в западните покрайнини. Но ние сме правили същите неща с гърци, сърби и румънци на наша територия – налагане на език, санкции за говорене на родния език, почти насилствена асимилация. Миналата седмица Крим загуби възможността си за европейско развитие (каквито и позитиви и негативи да има това), защото една по-голяма държава реши, че иска да разшири границите си. Хората с украинско самосъзнание в Крим може и да бъдат репресирани. И със сигурност децата им няма да говорят украински. Границите и държавите създават и повишена концентрация на власт в някои държави, заради по-голямото население, територии и природни ресурси. А това някой да има власт съсредоточена в него е лошо. Както добре виждаме, особено в последния век. Национализмът е резултат от границите. Национализмът е деструктивен – той е желанието твоята територия, резултат от едни случайни линии по картата, да премести тези случайни линии, най-често чрез война със съседните територии, а когато войната не е подходяща, то просто води до омраза и некооперативност спрямо съседните държави. Най-яркият пример за това колко лошо нещо е крайният национализъм е войните в бивша Югославия, при които Милошевич в продължение на 10 години сее национализъм и жъне войни, с широката подкрепа на сърбите. Войни, от които всички губят, а най-вече самите сърби. Дори „обединена Европа“ страда

На вчерашния ден (12-ти март) преди 11 години в центъра на Белград е застрелян тогавашният сръбски премиер Зоран Джинджич. Обявено е извънредно положение, а Сърбия е в траур. На погребалната процесия идват стотици хиляди сърби и изпълват улиците на Белград. Един кратък абзац с биографични бележки. Кой е Зоран Джинджич? Като студент по философия в Белград прави опит да организира независимо студентско политическо движение (в тогава комунистическа Югославия), за което е осъден. Вили Бранд убеждава югославските власти Джинджич да отиде в западна Германия, където става доктор по философия. След падането на режима се връща в Сърбия като преподавател и основател на демократическата партия. 10 години е опозиция на Милошевич, като се противопоставя на крайните националистически настроения в страната, които водят до няколко войни и хиляди жертви. Джинджич е и първият премиер на Сърбия след падането на Милошевич, и като такъв предава Милошевич на трибунала в Хага. Защо е убит Джинджич? Заради убеждението си, че най-големите проблеми трябва да се решат първи, той веднага атакува организирана престъпност в страната. А тя е съставена от хора, участвали заедно с Милошевич във войните в бивша Югославия. И заради опита на Джинджич да спре организираната престъпност, същата го застрелва на центъра на Белград, в задния двор на сградата на министерски съвет. Интересен факт е, че настоящият президент на Сърбия Николич, 20 дни преди убийството, от трибуна казва на Джинджич, че „И Тито е имал проблем с крака преди смъртта си“. По-късно той твърди, че е съвпадение. Но достатъчно история. Защо Джинджич е различен, и защо е важен. В началото на мандата си той тръгва из страната и организира срещи с хората, на които говори за проблемите на Сърбия. Но не с празни приказки, а директно атакува манталитета на сърбите (който е много близък до българския). Казва им, че трябва да работят, че ако ги

За дясно и център не знам, но ляво в България със сигурност няма. Има хора с леви идеи, но ляв политически субект няма. БСП е анти-партия, а Зелените по-скоро не знаят къде са. Но не е ли БСП ляваТА партия? Не. Защото в нея няма нищо ляво. Колкото и да се опитват червените „остриета“ да се етикетират като социалисти, те най-много да са чували що е то ляво. За разлика от повечето избиратели на БСП аз съм чел програмата им (от нездрав интерес), слушал съм им политическите „тези“, и мога да заключа, че за БСП „ляво“ значи две неща: раздаване на пари и сътрудничество с Русия. Нито раздаването на пари е ляво, нито връзките с Русия. Първото може и да изглежда ляво, защото уж коригира социалното неравенство, а второто – по исторически причини – защото Русия 70 години е била лява. Но раздаването на пари не само не коригира социалното неравенство в дългосрочен план – то го задълбочава. Както се казва – не давай на човека риба, а го научи на риболов. А Русия в момента е крайно-дясна – там един диктатор делегира държавните богатства на 150 олигарси-монополисти. Но това няма значение. Какво антиляво има в БСП? Една лява партия не дава обществени поръчки на обръчи от фирми – тя наема хора на държавна издръжка, които ръководи за да извършат нужната работа Една лява партия регулира пазарите, за да не позволява монополи и картели, а не приема закони, осигуряващи монополи и картели на приближени бизнеси Една лява партия държи високи данъци, срещу които осигурява държавни услуги с високо качество, а не тегли заеми, с които все пак не успява да предложи добри държавни услуги. Една лява партия подобрява образованието, защото частните училища не са достъпни за всеки, а качественото образование е приоритет номер 1 за бъдещото общество. Една лява партия

Винаги се опитвам да стъпя в обувките на другата страна. Да видя с техните очи. Да разбера защо мислят и постъпват по определен начин. И често не одобрявам, не харесвам, но разбирам. Факторите са много, личният опит е друг, и затова даден човек мисли по по-различен начин от мен. Разбирам псевдо-патриотите, разбирам анархистите, разбирам капиталистите, разбирам и социалистите. Разбирам гледната точка на бедните, разбирам тази и на богатите. Разбирам крайните материалисти, разбирам окултистите, веганите, амишите. И не съм съгласен с никого за всичко, но ги разбирам. Има обаче едни хора, които не разбирам. Въпреки, че чета и се опитвам да разбера, не мога. Не мога да разбера хората, които нареждат да бъдат убивани други хора – десетки, стотици, хиляди. Не разбирам Янукович, не разбирам Мадуро, Асад, Путин, Сталин, Брежнев, Хитлер, Робеспиер и стотици други. Всеки има някаква история, някаква цел, някакви виждания. Готов е да направи много неща за пари, за удоволствия, за усещането за власт. Това го разбирам. Но идва момент, в който с действията си (или дори заради действията на други), човек поражда недоволство, много хора вече не го искат. И какво става в главата му? Как той рационализира последващите си действия? С кауза, може би? С това, че ако не е той, други хора ще страдат повече и той трябва да спре инвазията на лошите? С геополитика? С пари? Ако ви предложат да имате 10 милиарда лични пари, да управлявате 15 милиона души и сте сред най-високите международни среди, но за целта трябва да убиете 50 човека, какво бихте направили? Морална дилема. Повечето хора ще отхвърлят предложението. Защото това е от лесните дилеми. Има и трудни дилеми, много по-сложни и нееднозначни. Но точно тази е очевидна. И все пак съществуват хора, които казват „стреляйте по демонстрантите“. Убивайте хора. Хора, всеки от които може да допринесе за развитието

От юни насам от време на време „изплювам“ по някое кратко стихче в туитър – сатирично, пародийно, или просто нещо за обществото ни. Няколко дни след началото на #ДАНСwithMe дойдох на площада с това (по Дебелянов), разпечатано на лист: Да се завърне партия червена, когато икономиката гасне, и шумно, срещу нагло назначени народ да вика „мама ви нещастна“ Беше ясно, че властта няма подкрепа, а оставката в началото изглеждаше възможна, при хилядите хора на площада (отново по Дебелянов): Аз искам да те помня все така: без мозък, без подкрепа и в оставка. Тогава един ден се „инфилтрирахме“ в контрапротеста и картинката беше депресираща: Къде са хората? Аз виждам само сенки. Повтарят мантрата, със мозък замразен: „Наливай втората и дай да люпим семки“ и палят мандрата на утрешния ден. Докараните хора с автобуси, за да осигурят „жив щит“ около парламента пък доведоха до краткото (по Володя Стоянов): Автобуси и кордони, и балъци за милиони. Един есенен ден на площада атмосферата беше странна – хем тягостна, хем с проблясъци, и след това в туитър се подхвана поетичен диалог, част от който беше това: Луната и дъгата са измислени от някой, нарисувал есента, а някъде сред дъжд и сред неистини събужда се от сън една мечта. При едно от сутрешните кафета около парламента, почти в просъница написах тази глупост (по Вазов): И „оставка“ мощно въздуха разпра, Парламентът отговори със….пръдня Орешарски вече беше научил всички задни изходи, защото отпред навсякъде го чакаха протестиращи. Ние и отзад го чакахме, но полицаите бяха повече (отново по Дебелянов): Да се промъкнеш в бащината къща, през заден вход, когато вечер гасне, и шумна пазва шумна нощ разгръща, да приласкае премиер бегласен. След интервюто на Орешарски в Панорама, когато той гледаше като наркоман, мънкаше и говореше общи приказки (по Яворов) Две купени очи – душа на премиер, с две

Темата е „гореща“, поради предложения от президента референдум, с който да се попитат гражданите дали искат електронно гласуване. Останалите два въпроса няма да ги разисквам, но като (уж) експерт в технологиите, имам какво да кажа по темата с електронното гласуване. Преди години, когато бях „по-малък експерт“, написах нещо по въпроса, но тогава още не виждах пълната картина. Не твърдя, че и сега я виждам, но сега е по-пълна. През лятото обсъждахме с Илф темата няколко пъти, дори започнахме да нахвърляме бележки за реализацията на примерна система за електронно гласуване. Тогава Пейо ме убеди донякъде, че от нея няма смисъл, а е и опасно, и аргументите му наистина имат смисъл. Но аз все пак продължавам да смятам, че отдалеченото, електронно гласуване е правилният начин за гласуване, и че не е технологична утопия. Ще отделя един абзац на технологията. Ключовите елементи са: PKI (Public Key Infrastructure), електронна идентификация в личната карта (а може и в мобилния телефон), Anonymous credentials / Blind signature (осигуряване на анонимност на извършеното действие, което все пак е проверено чрез електронен подпис). Инфраструктурата се вдига лесно, електронните подписи се издават лесно, анонимната автентикация е възможна. Системата, разбира се, трябва да е разпределена, така че да няма Single point of failure (т.е. компонент, който, ако се „развали“, цялата система спира да работи). Нищо от това не е „мозъчна хирургия“. Преди всичко искам да уточня, че електронно гласуване може да значи много неща. В случая, който аз си представям, гражданите имат опция да гласуват както от дома си, и и в избирателна секция, като в първия случай използват компютъра или таблета си, а във втория – устройство (напр. таблет) в секцията. И в двата случая използват личната си карта с електронен идентификатор за да докажат самоличността си. Ако нямат електронен идентификатор в личната карта, то трябва да гласуват в секция,

Г-н премиер, Искам да ви попитам дали наистина сте казали, че е рано за електронно правителство в България, или просто медиите са изкривили думите ви. Не вярвам да сте го мислили наистина – спомням си как при съставянето на кабинета в една пресконференция говорихте малко и за електронно правителство, и тогава изглеждаше, че някакви стъпки ще бъдат направени. А това премиер да си променя мнението на всеки три месеца не ни се е случвало, нали… А защо имаме нужда от електронно правителство. И не просто нужда, а крещяща нужда? Не само защото сме предпоследни в ЕС според индекса на ООН.. Не само защото позицията ни се влошава спрямо останалите страни. А защото колкото по-дигитализирана е администрацията, толкова по-ефективна е тя, толкова по-полезна е за биснеса и гражданите, и толкова по-малко корупция допуска. А по корупция сме първи в ЕС. Повечето бизнеси вече имат информационни системи. Дори магазините и заведенията масово използват информационните технологии. Само държавата още се движи на хартия, където е много по-лесно нещо да се загуби, нещо да се прикрие и да се „размотава“. Смятате, че ще струва прекалено скъпо. Първо, това е необходима инвестиция. Инвестицията в информационни технологии вече не е въпрос на избор. Всеки директор на голяма компания ще ви го каже. И второ, ще бъде скъпо само ако търговете се провеждат както досега, и както повечето търгове в държавата – не с цел да се свърши работа, а с цел да се приберат „едни пари“ от „наши хора“. Работил съм като технически експерт по такива проекти, знам как стоят нещата. Надявам се и вие знаете (иначе погледнете последния абзац). Няма как да не спомена Естония. Страна с история, подобна на нашата – бивша съветска република (ние за щастие не сме успели да станем такава), с преход към демокрация. Днес Естония е инкубатор за високотехнологични компании,

Четем. Гледаме. Учим. Получаваме знания. И каква е целта? Целта на знанието е да позволи на въображението ни да прави неочаквани връзки между повече елементи. С друго думи – храним късмета на въображението си. От това следват много неща – идеи, изобретения, изкуство. Всъщност, всичко. На Айнщайн не би му хрумнала теорията за относителността, ако нямаше понятие от физика. Нямаше да сме чували за Шекспир, ако първо не беше научил правилата и техниките на поезията. Великите умове събират знания и след това, като че ли от нищото, се появяват идеи. Защо се случва така, не знам. Но се случва. Ако количеството знания е толкова важно, защо тогава компютрите не могат да измислят нови идеи? Google и Wikipedia разполагат с цялото знание на света. Семантичният уеб пък опитва да осмисли свързаната информация в интернет. Но дори с тези технологии, компютрите не биха могли да формулират струнна теория, да изобретят електрическата крушка, да напишат „Сън в лятна нощ“ или да композират нещо като 9-та симфония на Бетовен. Знанието е само една от предпоставките. Но никога човек не може да има цялото знание и има нужда някой друг да го насочи в правилната посока, да попълни липсващите парчета от пъзела както на знанията ви, така и на „недоизлюпените“ ви идеи. За това говори Стивън Джонсън в неговата презентация. Той твърди, че шансът има предпочитания към свързания ум. Аз бих казал, че също така шансът има предпочитания към ума, пълен със знания. Но всичко това са просто предпоставки, а не цялата „рецепта“. След като предпоставките са налице е нужно човек да влезе в определено състояние на ума за да даде тласък на процеса на генериране на идеи. Джон Клийз нарича това „отвореното състояние“ в неговата презентация за креативността. Процесът на генериране на идеи минава през придобиване на знания, свързване с идеите на други хора