На гости у Дявола, част 3-та

„На гости у дявола“, защото доста ми допада постановката на двете стихотворения на Смирненски. Надявам се, че би ми разрешил да напиша 3-то.

Вървя насред шумните улици
на празния утрешен град,
„Здравей, за оградата чул ли си?“
ме пита далечен познат.

Оградата, казват, е временна,
заграждаща краен квартал,
във днешното плашещо време на
двуличие, мерзост и кал.

Там „лошите“ хора живеели,
съзнателно лоши; че как.
Да срещне злодеите смее ли,
спокойният, мирен добряк.

Но аз – любопитен – разходих се,
до тази ограда, а там
бе Дяволът – нещо мърмори си
със тайнствен в очите си плам.

„Е хайде, е хайде, че чакам те,
ела в нас да пийнем по чай“
подвикна ми Дяволът с махане.
(абсентът му свършил е, май).

Поседнахме, Дяволът сипа ни,
по чай – ароматен, зелен,
с мекици, съз захар посипани.
Той стана. Посочи към мен.

„Кажи ми сега – ти добър ли си?“
със строги зелени очи
попита ме, после обърна се.
„Не казвай, не казвай, мълчи.“

„Ти знаеш ли как издевателства
над другите този, ей там?
Защо ли? Че как – обстоятелства,
така се наложило, знам…

А онзи ей там е „писателят“,
реди вестникарски лъжи,
така бил заръчал издателят.
Е, работа, просто, нали…

А оня, предъвквайки фаса си,
и виждайки всичкото зло,
затвори очите и каза си:
не ми е пък работа, кво…“

И сочеше тъй през прозореца,
„злодеи“, един по един,
запали лула, ококори се,
и каза през гъстия дим:

„На злото аз радвам се искрено,
но няма го чистото зло.
Сега оправдание писмено
си носят във всяко сако.

Кажи ми сега – ти добър ли си,
съзнателно, дейно. Кажи?“
и бавно в креслото си върна се
„въпросът ми май ти тежи?“

Стояхме замислени двамата,
аз тихо отвърнах „не знам“.
Той сипа отново от каната
със тайнствен в очите си плам.