Да разкараме понятието „постоянен адрес“

10

Всички имаме постоянен адрес. Това е задължително. Но какво всъщност е постоянният адрес?

Чл. 93. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението.

Т.е. една условност – нещо, с което сме вписани в някакъв регистър. Той не е адресът, на който живеем, не е адресът, на който искаме да получаваме писма, не е нищо конкретно. Той е адрес, с който присъстваме в база данни.

В днешния по-динамичен свят, в който младите хора все повече живеят под наем, а доста са и извън страната, много хора реално не живеят на постоянния си адрес. От това следват много неща – че за някои административни услуги трябва да пътуваме, че сме в избирателните списъци само по постоянен адрес (а за гласуване по настоящ трябва да подаваме заявление), което от своя страна изкривява самите избирателни списъци. Наскоро общината по настоящ адрес изпрати писмо до мен на постоянния ми адрес. Сигурно така пише в някой закон. И очевидно е абсурдно.

Общо взето, за държавата, ние сме на постоянния си адрес:

(5) (Нова – ДВ, бр. 96 от 2004 г., отм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите е адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление.
(6) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите служи за упражняване или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт.

Само че в реалността сме на настоящия си адрес. И съответно от постоянния няма никакъв смисъл. Някога е имал – когато е нямало технологична възможност за обмен на данни между общини и областни администрации. Но вече не е така.

Та, моето предложение постоянният адрес да отпадне като концепция. Да има само „настоящ адрес“, т.е. адресът, на който можем да бъдем намерени. Отново при раждане, настоящият адрес на детето става този на родителите му, отново сме длъжни да го обявим, и ако не го направим, подлежим на глоба. И ако не го направим, ще ни търсят на предходния ни настоящ адрес, напр. този на родителите ни.

А какво става, ако настоящият ни адрес в даден момент стане „чужбина“? За постоянния има изискване да „е винаги на територията на Република България“. Как държавата ще се свързва с нас? И къде ще бъдем в избирателните списъци?

Държавата е хубаво да се свързва с нас по електронен път (чрез електронно връчване на документи, заложено в Закона за електронното управление). Но ако не стигнем до тази електронизация, може да бъде въведен „адрес за кореспонденция“, който винаги да съвпада с настоящия, освен ако той не е в чужбина, в който случай можем да посочим друг. Също така историята на настоящите ни адреси трябва да се пази, както и адресите на семейството. Ако пък няма никой (починали хора, жилището на последните ни настоящи адреси е купено от друг и т.н.), тогава – еми няма. То в такива случаи и постоянният адрес не помага.

Някои администрации имат териториални дирекции и можем да си „говорим“ само с териториалната дирекция по постоянен адрес. Един пример е НАП. Които по принцип са по-напред с технологиите, но глупостта да не могат да те обслужат на произволно гише на НАП, защото се „водиш“ в друга област, е съвсем лесно технологично преодолима.

А в коя община ще можем да ползваме общински административни услуги, ако настоящият ни адрес е в чужбина? Ако общината не се явява просто фронт-офис на някоя национална услуга (както са всичките „услуги“ по гражданска регистрация, за които има централизирана база данни), то за малкото останали услуги – в общината на последния ни настоящ адрес в страната.

Смяна на настоящият адрес ще трябва да може да се извършва по електронен път. С въвеждането на електронната идентификация след 2018-та, и с надграждането на регистрите на ГРАО в същия период, включително например свързването им с имотния регистър, всеки гражданин ще може с няколко клика да си смени настоящия адрес. Някои общини и в момента поддържат такава възможност (напр. Столична), макар качеството на електронните услуги да е доста спорно и те да са бъгави (не могат да се прикачват големи документи). Ако сме под наем, е нужно съгласие на собствениците – то също може да бъде дадено онлайн (или с едно отиване на място – правил съм го, доста е лесно). При собствено жилище, проверката в имотния регистър и сега може да става автоматично в доста случаи.

Има и един граничен случай – българите, които нямат постоянен адрес – не са родени тук, нямат родители с постоянен адрес тук, но са български граждани. В момента законът предвижда следното:

(4) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Български граждани, живеещи в чужбина, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ на гр. София.

Това, разбира се е комично, но произтича от концепцията, че всеки трябва да се води на определено място, с оглед контакт с администрацията и с оглед на избирателни права. Но на практика то не е необходимо. Вероятно при по-задълбочено изследване ще намерим няколко случая, в които не може да не се водиш някъде, защото … нещо си, но съм убеден, че те имат по-елегантни решения.

Добре, а личната ни карта, паспорта, шофьорската книжка? Те не трябва ли да имат адрес? И ще трябва ли да ги сменяме при всяка смяна на настоящия адрес? Не. Няма международно задължение личните документи да имат адрес, това произтича единствено от нашите закони. Личните карти на много европейски страни нямат адрес на тях. Паспортите – също. Още повече, че принципът на еднократното събиране на данни в рамките на ЕС напредва под натиска на Естония, та само по ЕГН държавни органи на други държави-членки ще могат да ни видят настоящия адрес, ако им трябва за нещо (напр – изпращане на глоби от камери за скорост).

Та, да премахнем този анахронизъм постоянния адрес. Законодателните изменения ще са много – в доста закони постоянният адрес се използва за нещо, и ще трябва да бъде заменен от „настоящ адрес“. Много системи, регистри и процеси са направени около постоянния адрес, но промяната към „настоящ“ няма да е толкова трудна – все пак и в момента можеш да си смениш постоянния адрес, т.е. процесът по прехвърляне вече съществува.

А какво ще спечелим, като направим това усилие? Опростяване на живота на гражданите – вече няма да се налага човек да пътува до родното си място, за да ползва административни услуги, избирателните списъци ще са по-актуални, кореспонденцията ще пристига по-често до правилния адресат, вместо да стои в някое шкафче, „докато се прибереш да си я вземеш“.

Предстои пренаписване на софтуера на регистрите на ГРАО, а от това ще произтекат и някои законови изменения. Би било добре да се използва момента и да се промени концепцията за гражданска регистрация, за да е по-адекватна на действителността.

Share Button

Ама ние нали казахме?

3

В последните години имаше няколко референдума. Със значително мнозинство и с висока активност бяха този за електронното гласуване и този за мажоритарната система.

Активността не стигна, за да бъдат обвързващи за Народното събрание, но при първия то прие решение да го признае, а при втория такова беше подготвено в края на миналия парламент. Тук е важно да се уточни характера на българските референдуми – те са консултативни, т.е. винаги е необходим акт на Народното събрание, с който решението да бъде превърнато в законодателно изменение. За разлика, например, от референдумите в Швейцария, където се гласува за законов текст, който след това директно влиза в съответния закон.

Народното събрание има право да не приеме точно това, което се е питало в референдума. Защото то може да не е достатъчно конкретно или дори да няма смисъл. Законът за прякото участие в чл. 9 определя какво се случва след като решението от референдума бъде обявено – народното събрание трябва да приеме акт, с който решението да бъде приведено в действие. Освен, че няма конкретика как точно решението се привежда в действие, няма срок за това.

Какво стана с референдума за електронното гласуване? Ако съдим по коментари из новинарски сайтове и фейсбук – нищо. И наистина така изглежда – гласувахме за електронно гласуване, а такова няма. „Пак се подиграха с народа“, „правят си каквото си искат“, „никога няма да го допуснат“ и т.н. Не точно.

Всъщност Народното събрание при изменения на Изборния кодекс, с които въведе електронното дистанционно гласуване:

§ 145. (1) При произвеждане на избори след 1 януари 2018 г. се създава възможност за експериментално дистанционно електронно гласуване. Експериментално дистанционно електронно гласуване се провежда на три последователно произведени избори, включително частични избори.

Текстът е доста по-подробен (продължава до 33-та алинея), в която се казва, че експериментите са до 2019-та, когато на евроизборите трябва да имаме „истинско“ електронно гласуване. Текстовете са резултат от работата на доста хора, в т.ч. инциативния комитет „Гласувай без граници“, експерти от Народното събрание, депутати от РБ (напр. Петър Славов), аз, а и вицепремиера Бъчварова. Част от процеса беше тази презентация, която направих в Народното събрание.

Да, преди евроизборите Народното събрание ще трябва пак да приеме изменения на кодекса, за да вкара разпоредбите в тялото на закона. И срок, и задължение има. И то разумен срок, който позволява нещата да се случат както трябва, а не „на юруш“.

В резултат на това решение, Министерски съвет прие изменение на пътната карта за е-управление, с което направи проектът за електронно гласуване приоритетен. Тогава в кабинета на вицепремиера подготвихме първа версия на проектно предложение, което след това Държавна агенция „Електронно управление“ (създадена пак с усилия на кабинета на Бъчварова) пое и която, заедно с ЦИК, всеки момент ще стартира проекта. Проектът се води „пилотен“, защото законодателството говори за тестове и експерименти, но идеята е същият проект да се използва после и при реалните гласувания (то иначе би било малоумно – правиш една система, тестваш я, и после правиш друга за реалното гласуване).

Само че нещата можеше и да не станат така. Можеше хората, които го „добутаха“ дотук, (и експерти, и политици) да ги няма. Може би някой ще каже „народът реши, те са длъжни да го направят“. Ама не работи така. Накрая като не го направят, или го направят „с краката си“, освен да седим и да мрънкаме, друго ще можем ли да направим? Не.

А медийният и гражданският интерес към темата е нулев. Никой не е питал какво става (ЦИК или ДАЕУ), почти никой не е писал какво става. Гласувахме и забравихме. Гласувахме, и после „еми те пак не го направиха“.

Референдумът за мажоритарното гласуване може да има такава съдба. Ако не е Слави, да „вика“ по темата от национален ефир, щяхме да сме го забравили и този референдум. Но викането далеч не е достатъчно. Нужни са доста неща, като анализ на възможните мажоритарни системи, обясняването на техните плюсове и минуси на народните представители (как например текстът на референдума не е еднозначен и може да значи няколко различни мажоритарни системи, дори такива, които не разчитат на едномандатни раойни). Да се разгледат хибридни системи. Ако все пак са мине на едномандатни райони (което би бетонирало големите партии), поне районирането да се направи по честни критерии, а не „за да вкараме ние повече депутати“. Но тези неща ще изпаднат от медийната картина и никой няма да си зададе тези въпроси. Накрая ще се събудим с някаква измислена система, на която ще берем гнилите плодове дълги години. Ако ги няма гражданските организации, експертите и малкото адекватни политици в процеса, той няма да се случи.

Защото демокрацията не е „ама ние нали казахме?“ Хубавите неща не стават с казване и с баене. Не съществува онова аморфно „те“, което да свърши работата, която очакваме да бъде свършена, че и да я свърши както трябва, ама ако може без да се занимаваме да го следим как я върши.

Не сме клиенти на институциите на демократичната система, а сме инвеститори в тях. И инвестираме не само пари (под формата на данъци), а и време и внимание, защото иначе това, което сме казали някога, някъде – няма да се случи.

Share Button

Предизборно благодаря

0

Утре е денят за размисъл. Предполагам вече сте изчели десетки публикации призоваващи към гласуване за Да, България. По всевъзможни причини, всяка от които, валидни – за съдебна реформа, за борба с корупцията, затова, че вътре сме нормални и читави хора, затова, че сме некорумпирани и сме експерти и т.н. и т.н.

Няма нужда да повтарям всички тези неща.

Няма нужда и да се повтарям в призива си да гласуваме по съвест, защото „няма да влезете“ е продукт на несъвършенствата на социологията при динамиката на новите проекти, а не на липсата на избиратели.

Няма нужда и да продължавам да се опитвам да убедя тези, които са намерили причина да не гласуват за Да, България – човек ако си търси причина, ще си я намери. Дали ще са фалшиви цитати на един учител, дали ще са спекулации за коалиционни партньори, дали ще е по сюжетите от двата тома на Пеевски, дали ще е „защото не се обединихте“, на което никой от рационалните отговори, не е достатъчен.

Няма нужда и да разбивам митовете за Сорос, Прокопиев, Америка за България – колкото и прозрачни да са даренията и разходите, пак ще има някой, който да каже „не гледай какво пише, няма как да не се финансират задкулисно“.

Няма нужда да казвам и че и Да, България не е перфектна и че в нея няма перфектни хора – че организацията имаше слаби места, че бяха допускани грешки, че някои от кандидатите имаха лоши дни. Че в бързането не успяхме да използваме целия капацитет на членовете и симпатизантите и че съветите и препоръките на някои от тях останаха неизпълнени, макар да бяха много добри.

Няма нужда, но не защото час преди деня за размисъл „вече е късно“, а защото лавината е тръгнала и няма спиране. Лавината на доверие и надежда.

Но моето усещане е, че има нужда от едно нещо – от благодарност за това доверие. Благодаря. Да виждаш цялото доверие и енергия, у хора, които познаваш и у хора, които не познаваш, носи едно странно чувство. Едновременно на благодарност и тежест. Когато името ти е било част от причините някой да даде своя глас и своето доверие за едно движение, отговорността за това движението да остане вярно на идеите си става лично твоя. И тя тежи. Не мога да си позволя да съм отговорен за едно поредно разочарование. Не мога и да обещая, че такова няма да има. Но ще опитам.

А дали Да, България е „новият спасител“ – едва ли, и дано не се възприема така. Защото спасители в сложната ни реалност няма. Има такива, които искат да подобрят света около себе си, и такива, които искат да се възползват от него. Има такива, които могат, и такива, които имат оправдания, защо не могат.

Без патос, без високопарност, без „ние сме най-великите“, пътят, истината, живота, единствените и неповторимите, искам да завърша с една история.

Американски кандидат за сенатор в деня преди изборите среща своята възрастна съседка и осъзнава, че тя може и да не гласува за него. „Но защо, познаваш ме от дете, винаги сме били в добри отношения, знаеш, че съм честен и работлив човек?“. На което дамата отговорила „а ти помоли ли ме?“

Аз избрах да не бъда кандидат, но това не ми пречи да помоля за гласа ви в неделя. #Да16

Share Button

ЕГН-то не е тайна

6

Тази седмица участвах в дискусия за защитата на личните данни в дигиталния свят (в рамките на Sofia Legal Hackers – инициатива, която събира на едно място юристи и IT специалисти). Дискусията беше два часа и имаше много аспекти, най-вече профилирането ни чрез технологични средства като бисквитки, правото да бъдем забравени от търсачките, юрисдикцията върху личните данни, когато сървърите се намират извън ЕС и др. Но обсъдихме и общият въпрос – какво са личните данни – според новия европейски регламент и според действащото законодателство.

Преди няколко седмици пък събирах на улицата подписи и ЕГН-та на хора (за регистрацията на Да, България). И някои хора бяха неуверени в това да дадат ЕГН-тата си. Това е само поредното наблюдение на феномен, който не е от вчера – ЕГН-то в България се счита за нещо, което трябва да се пази и да не се дава „току-така“.

Администратор на лични данни се става с едно заявление до КЗЛД, т.е. всеки може да стане. Въпросът е – ЕГН-то доколко е лична данна (лични данни, ако приемем, че няма дума „данна“)? ЕГН-то съдържа дата на раждане, пол и място на раждане, които са си лични данни. Според Закона за защита на личните данни:

Лични данни са всяка информация, отнасяща се до физическо лице, което е идентифицирано или може да бъде идентифицирано пряко или непряко чрез идентификационен номер или чрез един или повече специфични признаци

Само че никъде в закона не се казва, че личните данни са тайни. ЕГН-то не е тайна. Няма причина да бъде. Никой не може да ви нанесе вреда, като ви знае ЕГН-то. Личните данни, съдържащи се в ЕГН-то, са горе-долу видими когато човек ви срещне на улицата – вижда пола ви, приблизителната възраст. И доста други неща, като цвят на очите, коса, ръст и т.н. Това също са лични данни, които няма как да са тайни, освен ако не ходим с чаршафи по улиците.

„Ама някой ще изтегли кредит от мое име или ще си припише мой имот“. Не. За да извършите правно-значимо действие минимумът е да бъдете идентифициран – това става с показване на лична карта и сравняване на снимката от нея с човека, който я представа. След това трябва да положите подпис, с който да потвърдите волеизявлението си. Никой не може да отиде с ЕГН и да ви навреди. Ако можеше, отдавна да го е направил. Списъци с ЕГН-та (и други лични данни) доколкото ми е известно циркулират „в пространството“.

Факт е, че има институции, които ползват знанието на ЕГН-то като средство за идентификация при правене на електронни справки. Това е грешно и не бива да се прави, но е начин да се заобиколи липсата на електронна идентификация. Сега като има електронна идентификация, тези практики ще трябва да изчезнат.

Всъщност Естония е взела такова решение- там ЕГН-то (с почти същата структура като нашето) е публично и никой няма напъни да го крие. Не просто е публично, ами списък с ЕГН-тата им има в публичната директория на удостоверения за електронна идентичност (които са записани в личните им карти). Но за нашата електронна идентификация, тъй като тук битува мита за тайанта на ЕГН-то, се наложи да въвеждаме нов електронен идентификатор, като дори неговата публичност беше поставена под въпрос, поради което с технически „еквилибристики“ решихме да не го включваме в публичната директория (а само хеша на сертификата).

Комисията за защита на личните данни може би има малка вина за тази „параноя по пазене на ЕГН-то“. Например заради нейно решение, ЕГН-тата в Търговския регистър не са видими без регистрация, а когато отваряхме данните от Търговския регистър в машинно-четим формат, се наложи да анонимизирам ЕГН-тата. Въпреки, че дори специалният закон – този за Търговския регистър – казва, че данните са публични и това да е основната идея – като сключваш договор с друга фирма, да видиш дали този, който се представя за управител наистина е такъв.

Медиите също не помагат – говори се доста свободно за „кражба на самоличност“ и документни измами, които след детайлно разглеждане всъщност далеч не се базират на това, че някой е знаел чуждо ЕГН.

Та нека не си пазим ЕГН-то като очите – от никъде не следва, че то е тайно. Съдържа лични данни, но доста по-незначителни такива от многото лични данни, които се събират за нас например през онлайн активността ни. защитата на личното пространство е много повече от това да си крием ЕГН-то.

Share Button

Накъде с електронното управление?

3

Краткият отговор е „не знам“. Индикациите от служебния кабинет са сравнително положителни – нямат намерение да спират започнатото. Но това ще е така до април. След това…зависи.

Тъй като не съм писал по темата откакто не съм съветник (средата на декември), исках поне да напиша и тук докъде е стигнал процесът и как може да продължи.

През ноември на OpenFest разказах (на английски) какво е било свършено, след което публикувахме отчет в по-приятен вид от „30 страници doc файл“. Накратко:

  • Основното необходимото законодателство е прокарано – Закон за електронната идентификация, изменения в Закона за електронното управление (в т.ч. създаване на държавна агенция и изискване за отворен код), измененията в Закона за българските лични документи, с които се въвежда електронната лична карта (от 2018-та), изменения в Закона за достъп до обществена информация, с които се регламентират „отворените данни“, и изменения в Изборния кодекс, които да предполагат дистанционно електронно гласуване.
  • Подзаконовата нормативна уредба е прокарана – Правилника за прилагане на закона за електронната идентификация, в който се уреждат всички технически специфики на процеса (не питайте как го гледаха юристите този правилник), както и изцяло нова наредба към Закона за електронно управление, с която се въвеждат изисквания към всеки софтуер, който се прави оттук нататък – например да има уеб-услуги за интеграция с други системи, да пази одитна следа на всяко действие, и т.н. Включено е и шаблонно задание, което всички администрации трябва да ползват за софтуерните си проекти – в него са включени изисквания, които досега администрациите не винаги са се сещали да искат, но без които системите не са устойчиви (справка – ОПАК. Много малка част от проектите по тази програма са „живи“ днес)
  • Основните проекти са подготвени и предадени на Управляващия орган (който одобрява финансирането по оперативна програма) – това са проекти за надграждане на основни регистри и системи. Най-важните: национална схема за електронна идентификация (т.е. софтуерната инфраструктура за новите лични карти, но и за други носители на е-идентичност), нов регистър на ГРАО за населението, подобряване на Търговски и Имотния регистър (особено потребителския им интерфейс), създаване на базов регистър – т.е. „регистър като услуга“ – вместо всеки законово-възложен регистър да се прави или „от нулата“, или да се води на Ексел или хартия, да има една „облачна“ система, в която да могат да се конфигурират нови регистри (с всички изисквания за сигурност, отчетност и прозрачност към тях), пилотният проект за дистанционно електронно гласуване, и още няколко проекта.

Процесът е бавен – подготовката и одобрението на всички тези неща отне близо две години и то с активната политическа подкрепа на вицепремиера Бъчварова. Но „следващите“ ще имат добра основа и ако имат желание, ще може да имаме осезаемо е-управление (а не само нормативна и проектна рамка) до…2 години (1 до започването на издаването на новите лични карти и 1, за да навлязат и да има достатъчно услуги, които да са интегрирани с тях).

В момента Държавна агенция „Електронно управление“ бавно набира скорост и започва да върши това, за което беше създадена – да бъде експертният орган, който знае какво е „електронно управление“ и има капацитета да го „бута напред“, без значение кой е на власт. Разбира се, има значение кой е на власт – ако дойде някой следващ Орешарски и каже пак „Електронно управление няма да правим“, агенцията изведнъж ще олекне и никой няма да я слуша, въпреки, че има силни законови правомощия.

Какво следва да се направи оттук нататък, освен да се напишат проектите, да се внедрят и да заработят? В събота представих програмата на Да, България за е-управление, последната (но не по важност) част от програмата за „Добро управление“. Няколко акцента:

  • потвърждаване на въвеждането на електронната лична карта – това, че го пише в закона, далеч не значи, че изпълнителната власт ще го изпълни, ако няма натиск (и дори помощ) това да се случи. Личната карта няма да е единственото средство за е-идентификация, но ще е водещото.
  • трансформиране на удостоверителните услуги (над 60% от транзакциите) във вътрешни за администрацията – т.е. без повече разнасяне на удостоверения. Това има три аспекта – технологичен (който с новите регистри ще бъде възможен), нормативен (който засега на законово ниво е уреден) и организационен – да бъдат приведени вътрешните правила в съответствие със закона и администрацията да бъде обучена как да използва новите възможности. За това се изисква политическа воля, обаче.
  • Поддържането и засилването на Държавната агенция „Електронна управление“ като инструмент за правене на политика в сферата. Защото без да имаш хора, които реално да подготвят и изпълнят всичките проекти и нормативни промени, които да налагат санкции за неизпълнение и да следят за спазването на правилата, електронно управление не става.
  • Реализиране на секторни политики – е-данъци (подобряване и разширяване на услугите на НАП), е-полиция, е-здраве (така чаканите електронни направления и електронни рецепти), изцяло електронни обществени поръчки
  • Електронна антикорупция – използване на технологиите за превенция на корупцията – случайно разпределение на всички проверки от контролни органи (защото в момента проверки се правят често с цел натиск над определен малък или среден бизнес, или за да се вземе подкуп), както и случайно разпределение на всички вписвания в регистър – за да не зависи дали вписването ви ще мине от конкретен служител, с който имате контакт. Електронните обществени поръчки с типови задания освен, че ще улеснят процеса, ще направят „нагласените“ обществени поръчки доста по-трудни (не казвам невъзможни, защото все ще се намери някой „майстор“)
  • Отворени данни – в последните 2 години дръпнахме много, до водещите места в ЕС и дори в света (според OKFN), но останалите страни също се движат и ако спрем с отварянето на данни, бързо ще изостанем. Но тук целта не е някакви класации, а реално повече прозрачност (т.е. думата да спре да бъде клише) и по-качествени данни, които да се извеждат в реално време от самите информационни системи, без да разчитат служител да ги качи някъде ръчно.
  • Дистанционно електронно гласуване – през 2019-та Народното събрание ще трябва да потвърди този метод на гласуване (като го включи в тялото на кодекса), с оглед проведените тестове. През 2019-та трябва да има адекватни хора в парламента, които да вземат информирано решение.

В програмата са включи и общи послания относно единния цифров пазар – т.е. възможността български IT (стартиращи и не само) компании да се възползват от единен европейски пазар. Това звучи логично, но има доста пречки (правни и практически), по отстраняването които в момента работи Европейската комисия. В съгласие с коалиционните партньори сме включили и защитата на личната свобода – т.е. без „следене по интернет“, с право на криптиране и други дигитални права.

Както написах по-горе, основната правна рамка е прокарана, но в една бележка си водя всички допълнителни нормативни изменения, за да заработи едно или друго нещо – например Закона за счетоводството, с изискването си за поставяне на печат, в момента в известен смисъл спира възможността от автоматично подаване на годишен финансов отчет на едно място, в машинно-четим вид. Общо взето всеки закон трябва да бъде гледан с „компютърни очи“, за да се оправи хартиения му уклон.

Това, освен че е партийна програма, е и начина, по който виждам електронното управление в следващите 1-2-3 години. Не е „ракетна наука“, не звучи сложно, но в администрация от 120 хиляди души, е предизвикателство.

Share Button

Проблемите с машинното гласуване

8

Тези дни темата с машинното гласуване получи доста медийно отразяване. ЦИК реши да не спази закона и да сложи машини само в 500 секции, Петър Славов и Мартин Димитров сезираха ВАС, който каза, че ЦИК Трябва да спази закона. А законът казва, че трябва да има машини във всички около 12500 секции.

Електронното гласуване от дистанция винаги ми е било доста по-интересно от машинното, поради което се бях фокусирал да помагам с частта от законодателството, свързана с електронното, а не с машинното. Но ето, че машините се оказаха проблемни.

Проблемът идва от там, че народните представители гласуваха пълното въвеждане на машините, без да са налице няколко предпоставки: готовност на ЦИК да осигури толкова на брой машини; адекватен анализ на експериментите с машинно гласуване; анализ на риска.

Проблемите са основно два:

  • Логистично-организационен проблем – как за два-три месеца ЦИК може да се сдобие с 12500 машини, които да разпредели по секции и да обучи секционните комисии да ги използват
  • Потенциален проблем със сигурността – как гарантираме, че машините не са компрометирани и как всеки избирател може да бъде сигурен, че това наистина е така.

Логистично-организационният проблем е свързан отчасти със сроковете по Закона за обществените поръчки, но не само. Не е ясно дали има фирма, която да има налични 12500 машини, които да даде под наем или да продаде. Всъщност това е важен елемент – досега машините са давани под наем, за сравнително висока цена – 1700 лева.

Изглежда доставчикът на машините за предишни избори – Сиела-Норма (в консорциум със Смартматик) обмисля опция машини, собственост на Филипините, да бъдат докарани до България.

Ако смятаме да имаме машинно гласуване, машините трябва или да бъдат купени (цената им няма причина да бъде много по-висока от тази за наема, честно казано), или трябва да има споразумение за дългосрочно даване под наем на последна версия машини, при доста по-ниски цени.

Дори машините да бъдат доставени навреме, и дори цената им да не е 20 милиона (т.е. приблизително колкото останалите разходи за изборите), секционните комисии няма да могат да бъдат обучени за работа с машините (помним, че преди години имаха проблеми с принтерите).

Следва обаче за мен по-сериозният проблем – проблемът със сигурността. Изборният кодекс има много бегли споменавания на темата. Позволен е одит, но той далеч не е задължителен, а и няма конкретни изисквания към него.

„чл. 114. т. 11: [Наблюдателите] извършват одит и проверка на системата за машинно гласуване;“
„чл. 213, ал. 2, т. 17: [Системата за машинно гласуване] позволява одит и проверка от страна на упълномощени органи.

За сравнение, ето текстовете, отнасящи се за дистанционното електронно гласуване:

12. бъде сертифицирана по най-висок ISO стандарт за качество и устойчивост на използвания софтуер и хардуер;
21. е одитирана преди всеки избор, като резултатите от одита се публикуват на интернет страницата на Централната избирателна комисия не по-късно от 10 дни преди началото на дистанционното електронно гласуване;
22. е с публично достъпен изходен код;“
27. отговаря на изискванията за мрежова и информационна сигурност, определени в наредбата по чл. 43, ал. 2 от Закона за електронното управление;
30. отговаря на Приложение III към Препоръка REC (2004)11 на Съвета на Европа за правните, оперативни и технически стандарти за електронно гласуване;

Какво значи това на практика – както отбелязах вчера в бТВ – машините в момента са черни кутии. Аз, като гражданин и специалист, нямам представа каква е тяхната сигурност. Каква е операционната им система, каква е защитата от вкарване на вируси през USB порта (т.е. през флашката, на която се записват резултатите). Каква е гаранцията, че в машината няма код, който казва „в деня на изборите отчитай всеки 4-ти глас за партия X, за партия Y“. Гаранцията е в хартиената следа, която оставят машините, но нея никой не я брои и не я проверява. Дори да не излязат резултатите (а съм чувал за такива случаи при първите експерименти) – дали секция би била касирана? Или целите избори?

Според мен докато не видим кода на машините, и докато няма начин да се уверим, че именно този код се изпълнява, и то по време на изборния ден, нямаме тази сигурност. Машините от последните избори доколкото знам не използват т.нар. E2E-verifiable схеми, като Scantegrity, при които се получава гаранция, че вотът наистина е отчетен правилно.

Комбинацията от двата проблема пък е, че дори машините да се намерят и да бъдат доставени навреме, те едва ли могат да бъдат одитирани на време. „Събрахме се 10 човека за 2 часа и решихме, че машината е сигурна“ не минава.

Не казвам, че машините не са сигурни. Може би са. Сигурно могат да бъдат. Но до 26-ти март едва ли някой ще може да ме убеди в това. Все пак независим одит (както поиска Да, България) е минималната стъпка, която трябва да бъде направена. Но този одит не трябва да бъде на черната кутия – трябва производителят да предостави изходния код.

При така изредените проблеми идва ред да си зададем въпроса – каква е ползата от машинното гласуване? Краткият отговор е: спестяват броенето на част от бюлетините. Машината вади разписка, която комисията преписва в протокола. Това само по себе си не звучи като достатъчна причина за даване на десетки милиони. Още повече, че се е случвало грешки се правят и при преписването.

Може би има дългосрочна полза в това хората да свикват с използването на машинен интерфейс, но това за мен не е достатъчно. Наличието на технологична възможност за нещо не значи, че тя е най-добрата. За сравнение, при дистанционното електронно гласуване (където има дори повече рискове, които трябва да бъдат отчетени), ползите са ясни – гласуване от всяка точка на света, когато човек е в движение; възможност за по-чести избори и референдуми и значително по-ниски разходи (проектът за пилотната система е за милион и половина).

Да се върнем на изборите през март. Невъзможността да се осигурят достатъчно и сертифицирани машини, която ЦИК е подчертала, няма значение за ВАС:

доводите за физическа невъзможност това да стане са неотносими към съдебното производство

Това по принцип е така – ако нямаш възможност да спазиш закона, значи, че законът е лош, не че няма да си в нарушение, ако не го спазиш. Имаме два варианта за изборите:

  • ЦИК успява криво-ляво да осигури машини, но остава въпроса с тяхната сигурност, съответно доверието в изборите е намалено. Има риск от оспорване на изборите на база на този факт
  • ЦИК не се съобразява с решението на ВАС и слага „колкото машини може“. Законът не е спазен, съответно някой може да оспори изборите.

Положението е „Зайо, ‘що си без шапка“. Но за мен вторият вариант е по-приемлив. С неспазването на тази част от закона ЦИК не нарушава равното избирателно право. Между другото, има и други несъответствия между практиката и Изборния кодекс. Това според мен не е основание за оспорване на изборния резултат. „Машини, докарани кой знае от къде, с непроверено функциониране и използвани от необучени комисии“ ми звучи по-рисково. Не че призовавам ЦИК да не спазва закона, просто опитът да го спази на всяка цена може да бъде по-вреден.

А след тези избори е време да помислим за по-адекватна стратегия спрямо машинното гласуване и машинното преброяване. Ако има машинно преброяване, може би машинно гласуване не ни трябва изобщо?

Share Button

Простите решения

1

Би било чудесно всичко да има просто решение. И някои по-прости неща имат – като ти спре интернетът, рестартираш рутера. Като те заболи главата, вземаш ибупрофен.

Но когато проблемът стане малко по-мащабен и засягащ доста хора, простите решения почти никога не съществуват. Продължават да изглеждат примамливи, но на практика не работят. Как да спрем нелегалната миграция? Да построим стена! Как да се справим с бедността – да вдигнем минималната заплата на 1000 лв! Как да имаме по-читава политическа система – да сменим изборните правила!

Не мога да не отбележа и честите коментари колко е просто всъщност електронното управление – само трябвало – депутатите да не вземат толкова пари / да се направи един уебсайт като хората / да се уволни администрацията / да се напише в закон, че (нещо-си).

Тези лесни решения са близки по смисъл с клишето „ей това е най-големият проблем на държавата“ – ако той се реши, всичко тръгва по мед и масло.

Познайте обаче дали големите проблеми имат прости решения. Познайте дали стената ще спре миграцията, дали бедността ще се оправи като вдигнем минималната заплата, дали ще имаме по-качестена политическа система с мажоритарни избори, дали увеличаването на данъците на „богатите“ ще доведе повече или по-малко пари в бюджета. Дали ако сега възложим на google да ни направи „електронно управление“ за няколко милиона, след 6 месеца ще имаме такова. Всъщност – познайте дали като си рестартирате рутера, всъщност решавате реалния проблем (със стар firmware), или дали с ибупрофен решавате реалния проблем с, например, затруднено кръвооросяване на мозъка. Даже на вид простите проблеми нямат прости решения.

Простите решения обаче са примамливи – не си даваш много зор, правиш нещо бързо и лесно, и хоп – подобрение. И затова са и неизбежен политически инструмент. A границата между популизма, който обещава лесни решения, и прагматизма, който се опитва да представи сложните решения просто, е тънка и трудно различима.

А „всичко е много сложно“ пък е оправдание да не се свърши нищо. Ще направим междуведомствена работна група, която да оцени рисковете и възможностите и след задълбочен анализ да предложи серия от мерки, които в дългосрочен план да доведат до евентуално подобрение. Или иначе казано – „няма да стане“. Някъде в спектъра между „простите решения“ и „много е сложно“ се намира простото обяснение на сложните решения. Но не знам къде точно.

Идват избори и партиите ще се надпреварват коя да предостави по-добри решения на проблеми, които ще промотират като важни. Никой, разбира се, няма да прочете програмата им, още по-малко да разбере дали реално имат идея какви решения предлагат, или карат наизуст. Което е нормално. Но ако изхождаме от аксиомата, че „прости решения няма“, имаме по-голям шанс да не настъпим (пак) някоя мотика.

Share Button

Чип в личните карти – разяснения

0

През декември парламентът прие измененията в Закона за българските лични документи, които бяхме внесли през април. Ще пробвам да внеса разяснения, с малко закъснение.

Накратко, целта на измененията е да даде на всеки български гражданин средство, с което да се идентифицира електронно пред администрацията и да заявява електронни услуги, като така се реши проблема на електронното управление с „кокошката или яйцето“ – няма достатъчно електронни услуги, защото много малко хора имат как да ги ползват (квалифицираният електронен подпис беше горе-долу единственото средство досега), а малко хора имат квалифициран електронен подпис, защото няма достатъчно услуги, с които могат да го ползват. Със Закона за електронната идентификация въведохме „електронна идентичност“, което отваря вратата към търсената масовост на средство за използване на системите на електронното управление. Промяната влиза в сила от 2018-та, като ако МВР не се справи с всички процедури за обществена поръчка (включително заради политическата нестабилност), това може да бъде отложено малко.

Тъй като измененията в ЗБЛД засяга личните карти – т.е. нещо, което всеки е длъжен да има, ще опитам да отговоря на най-често задаваните въпроси.

В: Ще трябва ли да си сменям личната карта?
О: Само ако желаете. Няма задължителна смяна. Ако изрично не поискате да си смените личната карта, то ще получите новата карта с чип след като личната ви карта изтече.

В: Задължително ли получавам електронна идентичност?
О: Не. Удостоверението за електронна идентичност се записва в чипа по подразбиране, но при подаване на заявлението имате възможност да се откажете. Защо избрахме този принцип на изричния отказ – за да постигнем масовост на електронното управление, трябва възможно най-много хора да разполагат със средство за сигурно електронно идентифициране пред държавни органи, дори да нямат непосредствена нужда от това. Така следваме примера на Естония, които въвеждат задължителната електронна лична карта, но започват да „жънат“ плодовете от нея досега години след това. Все пак това се случва, за разлика от Финландия, която въвежда електронната лична карта преди Естония, но не я прави задължителна – в момента Финландия изостава в електронното управление и внася технологии от Естония.

В: Ще има ли биометрични данни?
О: Само при изрично желание за това. При попълване на заявлението за нова лична карта, ще можете да отбележите дали искате снимката ви и пръстовия ви отпечатък да бъдат записани на картата, съгласно стандарт на ICAO. Същият стандарт е задължителен за паспортите. Какво дава това? Възможност за преминаване през автоматични терминали с лична карта, освен с паспорт. Тук има няколко важни условности – преминаване с лична карта през гранична проверка може да става само в Европейския съюз (и с няколко държави, с които имаме споразумение). Ако България влезе в Шенген, това би станало излишно. Освен това летищата, които имат терминали, поддържащи формата „лична карта“ в допълнение на формата „паспорт“ са доста малко. Няма официални данни за това, но от проучване, което направихме, се броят на пръсти. Все пак, има тенденция за тяхното увеличаване, и за въвеждане на биометрични данни (по стандарта на ICAO) в личните карти на други европейски държави (макар и по инерция, без особено много аргументи), така че по предложение на колегите от МВР решихме, че не трябва да изключваме тази опция. Все пак, тя не е задължителна, заради притеснения, свързани със сигурността и заради ограниченото приложение. Съдът на Европейския съюз пък е решил, че нямаме задължение за въвеждането на биометрични данни в личните карти, така че се съобразяваме с това решение.

В: Ще струва ли по-скъпо новата лична карта?
О: Не. С оптимизации в модела на издаване (преминаване от децентрализиран към централизиран) ще бъдат спестени достатъчно пари, с които да може да се покрие евентуално оскъпяване на картата заради по-новите технологии. Все пак, цената на самия чип е от порядъка на 1 евро, така че дори индиректно (напр. през данъци) няма да плащаме повече.

В: Какво ще мога да правя с електронната си лична карта?
О: Ще можете да правите справки и да заявявате електронни административни услуги. Освен това, по избор, ще можете да запишете и квалифицирания си електронен подпис (от частен доставчик) на картата. Каква е разликата между електронната идентичност и електронния подпис – надълго и нашироко съм обяснил тук. Накратко – електронната идентичност е електронния еквивалент на това да си покажем личната карта. Но заради техническата реализация на това, с нея могат да бъдат поставяни и усъвършенствани електронни подписи. Тя няма правната сигурност на квалифицирания електронен подпис – например не можете да подписвате договори с нея, но заради изменение в Закона за електронно управление, ще може да „подписвате“ заявления за електронни административни услуги – това, което ще е нужно на мнозинството от гражданите.

В: Ще ми е нужен ли четец или друг специален хардуер, за да използвам картата?
О: За да я ползвате с компютър – в повечето случаи – да. Т.е. ще трябва да има налични четци, които гражданите да могат да си купят (напр. в супермаркети дори, както в Естония). Четците не непременно са големи, грозни и неудобни за носене – отново естонците ползват например този малък, преносим четец. Все пак, някои лаптопи имат вградени четци. Другият начин за използване на картата ще бъде със смартфон. Тъй като най-вероятно достъпът до картата ще бъде чрез т.нар. dual interface (т.е. контактен И безконтактен), ще можем с NFC четеца на смартфона си да използваме картата. Предполагам, че това ще е често разпространено (макар да не се поддържа от iPhone). Някои лаптопи също имат NFC.

В: Сигурна ли е безконтактната комуникация?
О: Безконтактната комуникация носи рискове за сигурността, поради което с правилника за прилагане на Закона за електронната идентификация сложихме изисквания – никой няма да може да прочете нищо от каратата ви, ако не знае PIN-a. Дори да знае PIN-a, ще може да ви прочете общо взето само трите имена (ЕГН-то напр. го няма там). В допълнение, никой няма да може да ви следи на база на чипа, тъй като при всяко свързване, той ще предоставя различен, случайно-генериран идентификатор. И не на последно място – за идентифициране ще може да бъде включена многофакторна автентикация, т.е. освен с картата, ще е нужно и потвърждение с мобилно приложение (или в краен случай sms). Биометричните данни са защитени от неоторизиран безконтактен достъп по станадрта на ICAO, към който аз имам сериозни резерви, но все пак всички паспорти по света го използват. А и именно заради това биометричните данни са само по избор.

Надявам се да съм отговорил на важните въпроси. И да е станало ясно, че никой не ни „чипира“, че никой няма да ни следи по чипа (заб.: по-лесно е по мобилния ни телефон). Смятам, че тази промяна е абсолютно необходимото условие за развиване на електронното управление в следващите години.

Share Button

Ставам част от инициативния комитет на „Да, България“

5

Наскоро Христо Иванов обяви създаването на нова партия – Да, България. (С тази публикация няма да агитирам, така че четете спокойно).

Според Закона за политическите партии, поне 50 граждани трябва да се съберат, за да инициират създаването на партия. Бях поканен и приех да бъда част от инициативния комитет за учредяването на партията. Подкрепям и разпространявам учредителната декларация.

А защо? Първо, защото вярвам на Христо Иванов. Второ, защото съдебната реформа и борбата с корупцията са необходимо условие за всякакво развитие в България. Знам, че вече е клише, но понякога клишетата са верни. А и неведнъж съм казвал защо правосъдието не е просто абстракция, а липсата му има реално отражение върху всеки поотделно, и върху обществото като цяло.

Електронното управление, по което работих (и ще продължа да работя по всички начини, по които е възможно) е важна част от борбата с корупцията, макар и индиректно. Електронното управление не е просто администрацията да не ни разкарва за излишни хартийки. Електронното управление е механизъм за осигуряване на реалното прилагане на законите. Защото компютърът кафе не пие, куфарчета не взема, няма свързани лица и конфликт на интереси. С въвеждането на търговския и имотния регистър, множество схеми с фирми и имоти са пресечени. Когато всичко бъде електронно, прозрачно и проследимо, стотици други схеми не просто ще са по-видни, а ще бъдат невъзможни. Заради гадните алгоритми за криптиране, подписване, хеширане и времеви печати.

Но аз не разглеждам борбата с корупцията и съдебната реформа като самоцел. Те са средството, с което най-накрая да стигнем до състояние, в което да развиваме човешкия капитал. Защото именно човешкият капитал е това, което дава дълготрайното развитие на една държава или регион. Демек – без хора не става.

„Защо нова партия“ е смислен въпрос, който е и ще бъде задаван. Някои от съществуващите партии подкрепят същите реформи, някои „крила“ от съществуващите партии – също. Затова и нямам убедителен аргумент за нуждата от нова партия. Може би „започването начисто“ има своите плюсове от гледна точка на енергията, която генерира, макар да има минуса на липсата на опит. Все пак, енергията има шанс да донесе промяна.

Знам, че „партия“ е мръсна дума, но тя е станала такава не заради принципния си смисъл, а заради многото ѝ лоши реализации до момента. Затова не смятам, че е мръсно да се подкрепя партия, поне докато човек е убеден, че в нея няма нищо мръсно. И преди някой да е започнал с опорните точки за финансиране от олигарси или чужди фондации – финансирането ще бъде изцяло от дарения и ще бъде публично. Всяка получена и похарчена стотинка ще бъде в отчет на сайта.

Все пак, не се виждам като „партиец“, а и партийното строителство не приляга на един програмист. Не виждам голям смисъл и да бъда в ръководство на партийна структура. За щастие Законът за политическите партии разделя инициативния комитет от учредителното събрание, като няма задължение за цялостно преминаване на първото към второто. Т.е. вероятно няма да минавам през формалността на партийното членство, но не защото не вярвам в успеха на бъдещата партия, а заради личната ми неопитност в процеса. По-полезен бих бил като тематичен експерт, а не като „партиен строител“. Това не означава, че не искам да бъда асоцииран с „Да, България“ и Христо Иванов. Напротив – с настоящия текст, и с участието си в инициативния комитет, правя точно това.

Подкрепата ми няма да бъде само един подпис – ще помагам с цялата си „електронна“ експертиза, както от гледна точка на идеи и политики, така и с информационното подпомагане на доброволците, които в момента изграждат инфраструктурата на бъдещата партия.

Дали тази ми подкрепа не е в конфликт с досегашната ми роля на съветник на вицепремиера Бъчварова? Не мисля – нямаме принципни различия с г-жа Бъчварова по темите за борбата с корупцията, съдебната реформа и електронното управление. А реформите са надпартийни, или поне трябва да бъдат.

Светът не е черно-бял, демокрацията не е черно-бяла. Нямам илюзии за перфектна партия с хора-ангели която ще реши всички проблеми. Нямам илюзии и че с няколко онлайн публикации и няколко срещи на интелектуалци се печелят избори – има много, много работа по това до обществото да достигнат реалните послания и мерки, абстракциите да бъдат преведени до конкретните проблеми на хората, а принципните позиции – до практически реформи. Но нуждата от много работа не е оправдание, а мотивация.

Наясно съм, че този акт на политическа подкрепа и участието ми в иницииране на партия може би е личен риск. Но понякога привидно ирационални рискове са нужни, ако в това човек вижда шанс за определена кауза. Желанието да живееш в по-добра държава трябва да е подкрепено с такива рискове.

Share Button

Битовизми и защита на потребителите

11

(Малко ми е тъпо, че ще пиша за такива битовизми, но ще опитам да ги представя в по-генерална светлина.)

Човек и добре да живее, прави ремонт. Беше ми препоръчана настилка, която сложихме, но се оказа, че не може да се чисти. Фирма за почистване не можа да я изчисти, с препарати, предложени от производителя не мога да се изчисти – оставаха два вида петна. Черни (от обувки – настилката е в коридора) и жълти – на места, където се събира вода (напр. в тоалетната). По реда на закона подадох устна рекламация, фирмата дойде, опита да изчисти, ама не успя – останаха малко от черните петна и всичките жълти. И казаха „ами то вие сте виновни, не сте я поддържали“. К’во поддържане, като тя се е ползвала общо 2 седмици. Били питали и завода във Франция – не било от настилката или изпълнението, ние сме били виновни.

Зададох и логичен въпрос – „добре де, това ако бяха плочки, колкото и зле да са поддържани, и 2 години с кални обувки да ходим по тях, накрая, макар и с много зор, ще могат да се изчистят. А вие казвате, че за 2 седмици „лошо поддържане“ и настилката вече не може да се оправи“? Отговорът: „това не са плочки!“. Окей. (А това че не сте направили достатъчен наклон към единия сифон е съвсем друг въпрос, ама да не издребняваме..)

Фирмата е NCG и очевидно не я препоръчвам, както и всякаквите „модерни“ настилки, за които вие сте виновни, че не могат да се изчистят.

Некадърни и невнимателни с клиентите фирми – колкото искаш. Пазарът работи така, че те в някакъв момент или изчезват или се научават. Има обаче държавен орган, който трябва да помага на потребителите в такива случаи – Комисията за защита на потребителите.

Въпросната комисия дори има форма за електронна жалба, от която се възползвах, описвайки надълго и нашироко проблема, вкл. и че съм предявил рекламация за част от сумата.

Месец и половина по-късно ми звъни скрит номер. Три пъти. На третия път се извинявам на останалите хора в срещата, в която съм, и вдигам – от КЗП били. „Може ли да ми се обадите след час, защото съм в среща?“, питам. „Не – ще излизам“. Еми, хуб’у. Затворих. Все пак след 2 дни звънна пак – от кой магазин съм бил купил настилката. То в жалбата си пише, че не е от магазин, но все пак обяснявам. „И аз къде да я търся сега тая фирма“. Обяснявам, че съм приложил адрес и ЕИК. „Ама то на тоя адрес кой знае какво има, то е някакъв офис“. Сигурно. Аз пък откъде да знам какво има? „Телефон нямате ли“. Казвам – нямам, но в Търговския регистър има – проверете. В крайна сметка, докато бях на телефона, отворих Търговския регистър и ѝ издиктувах телефона. Който го имаше и на сайта на фирмата. Трудна работа е това интернетът.

Както има некадърни и неучтиви фирми, така има и неучтиви и некомпетентни лелки. Но пък има институции! Които два месеца по-късно (и един месец след законовия срок) се произнасят, общо взето по следния начин: „Ами той търговецът каза, че вие сте виновни и ние нищо не можем да направим“. Дам. Има 35 члена административно-наказателни разпоредби в закона, но той търговецът щом казва, че потребителят е виновен, сигурно е така (а експертиза по същество комисията няма).

Сигурно мога да съдя и едните и другите. Или както по-често става – да не се занимавам с глупости, съдебни разходи и прекрасната ни съдебна система.

Но нека направя опит от този незначителен битовизъм да извлека някакво смислено заключение, което не е „няма държава“, „всички са маскари“ и т.н.

Регулаторните органи са нужни. Регулаторните органи, като КРС, КЗК, КЗП, КЗЛД се грижат за това, бизнесите (или държавата) да си спазва закона (без да се стига до дълъг съдебен процес). Защото по подразбиране никой не се стреми да спазва закона (не само в България). Ако няма регулаторни органи, несъвършенствата на пазара ще облагодетелстват „силния“, а обикновения потребител ще си остава с изпитата студена вода.

Регулаторните органи са нужни, но създават възможности за корупция и по този начин от своя страна изкривяват пазара. Затова трябва да са прозрачни, отчетни и добре управлявани. Трябва да базират дейността си на закона и на данни, събирани с години за поведението на некоректните пазарни играчи. Затова реших да проверя КЗП как се справя с прозрачността – изпратих искане за обществена информация (по ЗДОИ). Признавам си, поисках амбициозна справка:

1. Брой жалби от граждани срещу търговци.
2. Данните по предната точка, разбити по населени места, по вид (онлайн търговия или не), и по причина (забавяне, недоставяне и др.)
3. Брой жалби, в следствие на които КЗП е наложила административна санкция (по колко е бил съставен АУАН и по колко има влязло в сила наказателно постановление),
4. Данните по предната точка, разбити по нарушени членове от ЗЗП, вкл. размерите на санкциите
5. Брой жалби, по които КЗП не се е произнесла в законоустановения срок

Напълно последователно, и този път не спазиха законовия срок. След като изтече 14-дневният срок, 10-дневното удължение „по изключение“, което допуска законът, и още няколко дни „от мен да мине“, им писах да им напомня. Казаха, че щели да пратят отговор на пощенския ми адрес. Ама аз съм го поискал на електронна поща, което законът позволява! Добре, една седмица по-късно го получавам и по мейл. Решението им можете да видите тук. Общо взето казват „това, дето го искате, не е обществена информация и няма да ви го дадем. Защото го нямаме“.

Да, КЗП не може да направи горните справки. Дори да реша да ги съдя, и съдът да реши в моя полза (което е доста вероятно с нескопосната им аргументация), ще трябва десет „лелки“ да компилират справката с дни. С други думи – те нямат идея от ефективността на работата си, нямат идея дали пропускат нещо (по всичките членове на Закона за защита на потребителите) и нямат идея дали санкционната им дейност всъщност не е проформа (както в моя случай – „питахме фирмата – тя каза, че вие сте виновен“).

КЗП има годишни доклади… от които разбираме единствено, че:

Постъпили са 20 453 писмени жалби и сигнали. Във връзка с тях са извършени 14 160 инспекции и са съставени 1 512 акта за административни нарушения

И че „за рекламации на стоки и услуги – 10703, като 6474 от тях са удовлетворени“. Как 6000+ са удовлетворени, като има само 1512 акта – може би търговецът си е казал „е, добре, щом КЗП ме звънна да ме пита, ще удовлетворя рекламацията, не ми пишете акт“. Но може и да не е така. Не знам как се управлява структура без да знае човек какво реално върши тази структура – сигурно с хвърляне на боб. Може би съм пропуснал алинеята за боба в ЗЗЛД?

Всъщност, политиката за отворени данни включва един много важен компонент – „грамотност за работа с данни“. Или как администрацията да знае какво и как да събира, съответно да анализира, за да си подобрява работата. Засега по този компонент сме до кривата круша, както се вижда.

Какво да направим? Да чакаме администрацията бавно да се образова и да започне да функционира не на база на хрумвания и „винаги така сме го правили“, а на база на измервания, данни и адекватни анализи? С чакане едва ли ще стане, затова трябва да бъде натискана – и отвън, и отвътре (създали сме механизми за електронното управление, поне). А докато бавно напредваме и по това направление, се въоръжаваме с търпение. И може би с боб, макар че няма гаранция дали ще е подходящ за „хвърляне“ и дали търговецът после няма да каже „аа, вие сте виновни, че бобът ви не познава – досега сме нямали такъв проблем“.

Share Button
Go to Top