Фалшивата дилема „ляво“ срещу „дясно“

Има една стандартна логическа заблуда, наречена „фалшива дилема“. Това е, когато някой твърди, че има само две възможности за нещо, а реално те са много повече. Ако мога да цитирам (с приблизителен превод) авторитетния Оби-Уан Кеноби – само един сит вижда нещата в крайности. Та, когато говорим за политически спектър, все повече публичното говорене определя нещата в една или друга крайност. Не можело „нито ляво, нито дясно“. Трябвало партиите (в конкретния случай „Да, България“) да се определят! Би трябвало да е сравнително очевидно кое не е нито ляво, нито дясно, но за всеки случай – това е центърът. Политическият спектър е … спектър, не две изолирани точки. Наречете го центризъм, „трети път“, „нови демократи“, „нито ляво, нито дясно“, все тая. Това е подходът, който не абсолютизира една идеология, а е практичен. Умерена дерегулация, умерено съкращаване на администрация, умерено приватизиране на държавни дейности, умерено дотиране на определени социално-важни отрасли, умерено подпомагане на изоставащи региони, умерено подпомагане на рискови социални групи. Дори, ако щете, политики базирани на данни – гледаш данните, гледаш прогнозите, и решаваш – колко дясна да е тая мярка, колко човека какво ще загубят, в дългосрочен план какво трябва да направиш, за да се реши едикойси фундаментален проблем. Но според мен дори няма смисъл да навлизаме в тези особености на спектъра. Те не дават отговори. В други държави със сигурност има разграничение на леви и десни политически субекти, но В България няма ляво, няма и дясно. При нас лявото въвежда плосък данък, а дясното въвежда допълнителни регулации за бизнеса. Думите „ляво“ и „дясно“ са напълно изпразнени от съдържание и се използват само за позициониране в рамките на европейските политически семейства. Когато стане въпрос за политики обаче, нещата се смесват тотално. А понятието „център“ с свързва с ДПС и НДСВ, което му носи негативи и затова рядко се говори за

Share Button

Какво трябва да се случи с електронното управление според пътната карта?

„Пътна карта за развитие на стратегията за електронно управление“ звучи като тежко бюрократичен документ. Когато го писахме дори си позволих да иронизирам стратегическите документи. Но всъщност такива документи са необходими, за да се знаят както посоката и целите, така и конкретните проекти и интервенции, които трябва да се случат. Пътната карта обхваща разбирането на авторите ѝ (и техните ръководители) за това какво трябва да се случи в следващите няколко години. Медиите спорадично се сещат за пътната карта – като например при приемането ѝ генерираха мини-скандал как така държавата ще прави електронна поща за 25 милиона, което беше напълно грешен опит за тълкуване на един абзац от документ. Наскоро пътната карта беше преоткрита, в частта за изцяло нов адресен регистър и ново ГРАО, този път с по-позитивна конотация. Но отново цялостния и лесно разбираем поглед липсва. Признавам си, че макар да беше доста харесана от хора извън администрацията (напр. бизнеса), пътната карта все пак е голям документ с много текст, който не непременно е интересен за четене. Затова година и половина след приемането ѝ, но преди който и да било от проектите вътре да се е случил, ще опитам да я разясня – по няколко изречения на проект. В самата пътна карта има малко повече информация (което всъщност не е стандартно за пътни карти – обикновено те включват доста общи и разтегливи мерки. Ние решихме да бъдат конкретни проекти с реални цели и резултати). Може някои от тях да са скучни или прекалено „вътрешни“, но електронизацията на цяла държава е дълъг и сложен процес пълен с много детайли. „Прости“ решения няма и малко неща са „wow, това е яко“. Но ето по няколко думи за проектите: Електронно гласуване – започвам с този проект, макар да е в края на таблицата, защото е популярен в момента – Мая Манолова е „вдигнала“ темата

Share Button

Кратък анализ на предизборните бухалки

Преди изборите през март, медиите в гравитационното поле на Пеевски издадоха две пропагандни „книги“. „Крадци на демокрация“ и „Маските на задкулисието“. Книгите се раздаваха безплатно с всеки вестник Телеграф и бяха по 250-280 страници. Това беше една сериозна инвестиция, предизборно насочена срещу политически субекти и хора. Колко точно гласове изгуби Да, България и Нова Република заради тези книги не е ясно, но със сигурност загубиха. Дали инвестицията си е струвала, да кажат „пострадалите“ от КТБ неявни собственици на медии. Със сигурност не можем да се оправдаваме с „книгите“ за невлизането в парламента, та предлагам да не се търси опит за оправдания в тази публикация. Макар резултатите да са видими и с просто око, реших да направя кратък анализ на текста на книгите. Те са достъпни на сайта на Монитор (няма да давам линк), като онлайн книги, съставени от картинки. Разбира се, не беше трудно да сваля всички картинки, да приложа OCR (превръщане на картинка в текст) върху тях и да получа сравнително коректен текст (няма да го качвам, че да не излезе, че нарушавам нечие авторско право – макар че книгите бяха без автор; никой не е искал да се подпише под тази помия). Това, което направих, е да извадя най-често срещаните н-грами – т.е. съчетания от 1, 2, 3, 4, … n последователни думи (в този случай се ограничих до 4). Изключват се служебни думи („като“, „който“, „се“ и т.н.). Целта е както да се види кой е бил атакуван най-много, така и какви са клишетата, които анонимните автори се опитват да втълпят на аудиторията си. Резултатите включват думи и изрази, съставени от до 4 думи и съответния брой срещания в книгата. Кода можете да разгледате тук. Ето и резултатите – за книга 1 и за книга 2. А ето и моята интерпретация на данните: в първата книга фокусът

Share Button

Може ли КАТ да бъде ефективен?

След поредната катастрофа на Тракия, предизвикана от каращ в аварийната лента идиот, мярнах следната новина: „За 6 месеца са засечени 142 случая на шофиране в аварийната лента на магистрали“. От тях само на двама бил съставен акт. Какво е станало с останалите, не е ясно. Това пък (със странен поток на мисълта) ме подсети за една моя случка от преди 4 години. Карам си аз по Сливница към Сточна гара към 19ч. Светва зелено, колите тръгват, правя десен завой…обаче както съм минал светофара и съм върху пешеходната пътека, някой идиот 4 коли по-напред просто спира. И аз оставам в кръстовището. Моя грешка, не прецених. Но тъй като нямаше почти никакви коли, изчаках 3-4 идващи от „кръговото“ да се източат напред, и като свършиха, с колоната потеглихме. Всичко спокойно, никакви драми. Свирнах на идиота, заради който сега пък тролей не можеше да излезе от спирка, и ние продължавахме да чакаме, (този път вече в реда на нещата, не в кръстовището, а на булеварда). Добре, обаче в кръговото бяха спрели полицаи, които тръгнаха, пуснаха сирени зад мен и поискаха да спра. Отбих. Питаха дали спазвам сигналите на светофара. Няма да минавам през всичките им заучени реплики, но тезата им беше, че аз съм минал на червено и съм създал опасност за движението, някой щял да ме удари, и затова ми свирнал (само аз свирнах в цялата ситуация). Изглежда обаче не познаваха кръстовището добре, защото спориха, че колите, отиващи по Левски от кръговото, били наляво. А те са направо. Накрая казаха „абеее, наляво-направо, все тая, в нарушение си“. Спорих и че не съм създал опасност и че никой не ми е свирил. И че не съм останал там, където съм бил, за да не преча на пешеходци, стоейки върху пешеходна пътека. На няколко пъти единият със замах и „абе…“ тръгваше да записва нещо

Share Button

Не, ГДБОП няма да ви шпионира чатовете

Тези дни се пови новина, че „ГДБОП вече може да шпионира „Вайбър“, „Фейсбук“ и „Скайп““. Разбира се, това не е вярно. ГДБОП няма да може да шпионира нищо. Самата статия също отбелязва, че от спецификацията не става ясно дали става дума за иззети мобилни устройства, или за следенето им в реално време. Заглавието обаче е гръмко и предполага шпиониране. От спецификацията все пак става сравнително ясно, а когато разгледаме спечелилия софтуер (Oxygen Forensic), съвсем ясно, че става въпрос за извличане на информация от устройства, които са под физическия контрол на разследващите органи (т.е. иззети като доказателства). Софтуерът позволява извличане на контакти и съобщения (не е ясно с каква успеваемост, тъй като ФБР се затрудни доста в извличането на криптирани данни от iPhone наскоро). Следене на тази комуникация, без устройството да е физически под контрола на органите, е възможно единствено ако на него е инсталиран шпионски софтуер. Oxygen Forensics (както подсказва и името), не е такъв. А инсталирането на шпионски софтуер е по същество СРС и изисква съдебно решение. Т.е. дори съдът да ги подписва на килограм (както по времето на Цветанов), масово следене не може да има. Освен това няма гаранция, че ще телефонът ви ще бъде заразен, особено ако имате добра потребителска култура. Също така, шпионски софтуер не би бил купен с открита обществена поръчка, най-малкото защото Apple и Google веднага биха запушили евентуални дупки в сигурността като разберат, че е възможно устройствата да се „шпионират“. Четенето на съобщения „в движение“, т.е. чрез прихващане на комуникацията между устройствата и сървърите, е невъзможна, поне при най-популярните приложения. Всички използват криптирана връзка със сървъра, като някои (като Signal, WhatsApp и Telegram) криптират връзката „от край до край“ – т.е. дори сървърът, през който минават съобщенията, няма как да прочете какво пише в съобщенията. Единствено изпращачът и получателят могат. Защо да няма

Share Button

За обществените поръчки и частните платформи

Вследствие на проверката на КФН в Auxionize, която по същество не мога да коментирам, Ивайло Пенчев каза, че до края на годината ще предостави на държавата безплатно ползване на платформата. Auxionize е платформа за поръчки с цел постигане на най-изгодна цена чрез максимално прозрачно конкуриране в предлагането. Обществените поръчки наистина са „крайъгълният камък“ на корупцията и идеята да получат възможност да ползват платформата звучи добре на пръв поглед. С отварянето на данните от Регистъра за обществени поръчки, направихме прозрачни договорите, но целият процес, включително офертите и критериите за подбор, остават трудно откриваеми. Ако целта е била реклама на Auxionize – постигната е. Ето, и аз пиша за това. Ако предложението е сериозно, имам лоша новина. За съжаление държавните институции не могат просто ей така да започнат да ползват външна платформа. Законът за обществените поръчки (ЗОП), който транспонира европейска директива, в чл. 40, предвижда: „При възлагане на обществени поръчки възложителите използват единна национална електронна уеб базирана платформа.“ Единната национална платформа все още не е готова обаче, макар да е предвидена и в закона, и в пътната карта за електронно управление. Ироничното е, че изграждането ѝ не е започнало, защото първият опит – системата на Агенцията за обществени поръчки, беше спрян в КЗК след обжалване. От беглия ми прочит на решението на КЗК съм по-скоро на страната на АОП, но това е друга тема. Та, освен ако Auxionize не кандидатства и не стане единната система за електронни обществени поръчки, ползването ѝ от държавата едва ли ще се случи. Все пак, има места, където външни платформи могат да намерят своето място. Тъй като новата система ще трябва да спазва Закона за електронното управление, тя ще има уеб интерфейси, с които външни системи ще могат да се интегрират. Така възложителите ще могат да ползват системи като Auxionize като front-end, за да изпращат обявленията си

Share Button

Тест: разбирате ли от електронно управление?

Преди време си бях нахвърлял въпроси за евентуално интервю в бъдещата (тогава) държавна агенция за електронно управление. Тъй като до това не се стигна (а и няма много наплив за служители), превърнах тези въпроси в тест, който би трябвало повечето сравнително грамотни хора да могат да решат. Ето го и него: Loading… За всеки тест трябва да има подготвителни материали, та ето колекция от почти всичко, което съм писал по темата е-управление: Обобщения/отчети: Отчет за две години работа Отчет за една година работа Презентация за свършеното (на английски) Слайдове от презентации Следващи стъпки Електронна идентификация: Разяснения на Закона за електронната идентификация Мотиви към ЗЕИ Разликата между електронната идентификация и електронния подпис Лекция (сравнително техническа) Разяснения относно бъдещия чип в личните карти Електронно управление, Закон за електронното управление (ЗЕУ): Пътна карта за е-управление Разяснения на ЗЕУ Мотивите към ЗИД на ЗЕУ Наредба към ЗЕУ (+мотиви) Разяснения за отворения код Презентация за отворения код и отворените данни Лекция за отворения код Архитектура Защита на личните данни Връчване на електронни документи на граждани Ползваемост и User Experience Отворени данни: Обобщение на конференцията Данни Канят За достъпа до обществена информация и отворени данни Електронно гласуване: Кратка презентация в Народното събрание По-техническа лекция Обобщение

Share Button

Защо още няма електронно управление?

Днес по Дарик разсъждавахме защо още няма електронно управление и как да преборим административната тежест. И моята теза беше, че има твърде много хора да бъдат обучени и твърде много процеси да бъдат променени (дори „изринати“), за да има нещо наистина работещо. Процесът все пак е започнал най-накрая, със създаването на Държавна агенция Електронно управление. Ще дам два примера (единият от днес) за това защо още няма е-управление. Не че „имането“ на електронно управление става с рязане на лента – то е процес, и то почти безкраен такъв. Та, подавам си заявление за нова лична карта. През новите електронни услуги на МВР, за които даже съм допринесъл да са малко по-използваеми от начина, по който бяха направени първоначално. И отивам на гише (как разбирам на кое гише е друга тема), да си получа личната карта. Там служителката започва с „дайте картонче“. 1-ви въпрос – защо изобщо са нужни тия картончета, като по лична карта в системата могат да проверят кой кога е заявил? Казвам, че нямам картонче, щото съм по електронен път, при което явно съм единствен, защото следва „Вие сте Божидар?“. Малко чудене, един телефонен разговор, и въпрос към мен: – вие имате ли постоянен адрес в София? – да – ама не сте приложили удостоверение – няма нужда да прилагам удостоверение – а ние как да знаем кой ви е адреса? – имате достъп до ГРАО – какво да видим в ГРАО? – постоянния ми адрес – ама на мен ми трябва удостоверение – не, не ви трябва – как да знаем на кой адрес сте? – при подаване на заявление системата взема постоянния ми адрес от ГРАО и затова на картата, която стои пред вас ми го има постоянният адрес – ама аз трябва да приложа удостоверение – не, не трябва. Вижте, аз съм писал закона и

Share Button

Гражданската активност като инвестиция

Отношенията държава-граждани често се разглеждат като отношения между доставчик и консуматор на услуги. Държавата доставя сигурност, отбрана, водене на дългосрочни политики, защита на собствеността, административно обслужване, регулиране на определени сектори, водене на централизирани регистри и т.н. А от своя страна гражданите плащат за тези услуги (под формата на данъци и такси). Осъзнавам, че това е малко опростено разглеждане на държавата, но да я оставим в тази светлина засега. Ако изхождаме от този поглед, нещата често изглеждат зле – държавата рядко извършва качествени услуги, ръководите се неоптимално, харчи повече, отколкото е необходимо, става жертва на лобизъм и корупция и част от нашите данъци отиват в джобовете на „едни наши хора“. От тази гледна точка, разбира се, колкото по-малка държава, толкова по-добре. Но реалността често изисква малко повече държава от „сигурност и отбрана“, както биха искали по-либертариански настроените. Но дори сигурността и отбраната да бяха единствените услуги, които държавата извършва, тя пак би била неефективна – отчасти заради мащаба, отчасти заради липсата на конкуренция. Ако разгледаме държавата като доставчик на услуги, то ние сме просто едни клиенти, от които нищо не зависи. И единственият начин да сменим доставчика (както бихме направили в частния сектор, ако не сме доволни), е да емигрираме и да си сменим гражданството. Това обаче може да се разгледа като твърде драстична стъпка. И, обективно погледнато, скъпа. Да, когато става дума за България, вече много хора са го направили. Но със сигурност биха предпочели държавата да е по-добра, вместо да се изнасят. И докато мнозинството разглежда държавата като монополист на определен вид услуги, тя ще си остане такава – неефективен, тромав и непрозрачен монополист. Можем, обаче, да гледаме на отношенията държава-граждани и по друг начин. Като на отношения между компания и нейните инвеститори. Гражданите са инвеститори в държавата – дават от своите пари и своето време. И искат не

Share Button

„Демокрация“ не значи управление на мнозинството

Тъй като демократичната ни история е кратка, съществува едно неразбиране на понятието „демокрация“. Демокрацията се приравнява просто на провеждането на избори и управлението от страна на този или тези, които спечелят най-много гласове. Всъщност, ако трябва да сме терминологично точни, това Е демокрация, но не такава, каквато има в развитите европейски държави и САЩ. Там има т.нар. „либерална демокрация“ (и думата „либерална“ не идва от това, че всички са либерали, разбира, се). Та, когато говорим за демокрация, в общия случай имаме предвид именно либералната демокрация на развития запад Авторитарни лидери обичат да си играят с думата „демокрация“, защото най-често биват избирани с мнозинство от хората (дали поради липса на алтернатива, дали от страх, дали в резултат на пропаганда, е отделен въпрос). Както е добре известно, Хитлер е бил избран с избори. А последвалият националсоциалистически режим далеч не е демократичен. Един от успешните авторитарни лидери – Ли Куан Ю, основател и премиер на Сингапур в продължение на десетилетия – използва думите „югоизточноазиатска демокрация“, за да облече авторитаризма си в хубави думи. Но Сингапур е дълга и специфична тема. Напоследък това неразбиране на демокрацията (либералната такава) води до например изказвания на телевизионен водещ, че „ако народът каже да ходим със зелени гащи, ще ходим със зелени гащи“. Или на премиер, че маломерните партии са кърлежи, или че като е „бил“ на избори, значи другият не е прав. Т.е. в пространството се носи допускането, че който има повече гласове е прав, и каквото каже мнозинството от хората, трябва да бъде закон. Това не е точно демокрация. Демокрацията, към която се стремим, е такава, която защитава правата на всички. Такава, в която мнозинството определя посоката на развитие, но в която мнозинството не може в изблик на временно заблуждение да изкорени, да „счупи“ всичко. Затова има конституция, институции и основни правила, които да не могат

Share Button