Фактите, Санчо – електронното гласуване според Михаил Константинов

Въпреки че знам, че това да оборваш нечие конкретно мнение не винаги е ефективен инструмент за убеждаване на хората, не мога да се сдържа и да не коментирам вчерашната статия на Михаил Константинов в 24 Часа. Статията е пълна с толкова много полуистини и неверни твърдения, че не мога да я оставя без отговор. Не е ясно дали статията изглежда така заради неуспешен опит на Константинов да обясни материята по по-прост начин пред читателите, или както все повече ми се струва – защото не е разбрал детайлите. Но крайният резултат е такъв – защитаване на теза против електронното гласуване на база на грешни твърдения. Ще извадя конкретни цитати и ще обясня защо са или неверни, или опростени до невярност. И тъй като нямаше как другояче да действат външните сили, ясно е, че [в САЩ] ставаше дума за въздействие върху електронните средства за комуникация – първо, чрез влияние в социалните мрежи и второ – директно върху системите за гласуване. Няма данни електронни системи за гласуване да са били манипулирани. Доклад на американския National Intelligence Council казва, че машини или компютри, с които е извършвано броене не са били манипулирани. Хакнати са били мейли на някои служители на избирателни комисии и съответно са изтекли данни за регистрирани за гласуване граждани, но това в никакъв случай не е „директно върху системите за гласуване“. А и както се казва в други статии по въпроса – ако можеш да насочиш общественото мнение, защо ти е да хакваш резултата? Защото ако хакнеш резултата, всички ще разберат, че нещо не е наред. Когато „хакнеш“ хората, те ще продължават имат доверие в системата, но тя ще бъде ефективно компрометирана. В нея всеки глас е блок във веригата на блокчейна и всеки, който е гласувал може да провери директно дали гласът му е наличен във веригата. Това е крачка

Отлагат електронното гласуване

Когато преди една година на едно събитие отидох при проф. Михаил Константинов и го помолих да не говори неща за електронното гласуване, които са твърде опростени, за да се верни, той се обиди и каза, че бил математик и не лъжел. Причината да го призова към повече коректност беше, че неговите клишета след това стават политически опорни точки. И онзи ден ги чухме едно към едно от премиера. „Пробиха естонските карти“, „Холандия го забрани“, „Германският конституционен съд го забрани“, „Намесиха се в американските избори“. Разговорът беше на нивото на пияници в квартална кръчма…“ама то това беше фейсбук“..“ама изборите бе, изборите“.. „фейсбук няма общо“ … „американските избори!“. Неудобно ми беше чак… А в конкретика, за всички тези митове съм писал и преди, но ето и тук накратко – част от естонските карти имаха потенциален проблем, с който срещу няколкостотин долара на карта, можеш да подпишеш нещо вместо собственика на картата. Сериозен проблем, но откриваем при опит за злоупотреба. Естонските власти обявиха, че не е установено някой да се е възползвал. Освен това цената е доста повече от цената на един купен глас. Та не е точно „естонските карти ги пробиха“. Даже хич. Холандия и Германия го били забранили. И двете са се отказали от конкретни реализации на машинно гласуване по различни причини. Т.е. малко общо с темата. Решението на констутуцуонния съд в Германия не изключва да има електронно и машинно гласуване, но поставя високи изисквания. Т.е. хич не е „Германия и Холандия го забраниха“. „Никой не знае кой стои от другата страна като гласува“. Електронната идентификация е именно начинът да се идентифицира кой стои от другата страна. За съжаление, въпреки че прокарахме закон и оставихме готов проект, идентификация още няма (по темата писах преди една година). Освен това отлагат и електронните лични карти с една година (тъй като пускането на една

Алгоритмична и технологична прозрачност [презентация]

На тазгодишния OpenFest (конференция за отворени технологии) реших да говоря по малко по-абстрактна тема. А именно – как нямаме представа какво правят технологиите около нас и че това е опасно, както индивидуално за нас, така и за обществата ни. В английската си статия по темата отбелязах, че по принцип не обичам твърде общи презентации, особено когато са поднесени от някой, който нито има идея от технологията, нито има идея какво е „публични политики“, защото става манджа с технологични грешки и свръх-желание за регулация. Надявам се да съм представил по-адекватен поглед върху темата. А тя е важна, защото алгоритмите и технологиите като цяло започват да ни променят и това не винаги е към по-добро. Не съм технологичен скептик, даже напротив, но всеки инструмент може да бъде използван по различни начини. Понякога дори да няма зла умисъл, има негативни странични ефекти. Затова тезата ми е, че най-важната първа стъпка е прозрачността – да знаем какво и как се случва около нас. Да знаем кой има достъп до автомобила ни или до домашното устройство за измерване на фините прахови частици, да знаем защо YouTube ни препоръчва усилено видеа против ваксините или твърдящи, че земята е плоска, да знаем защо Facebook ни показва реклама за депресия и защо ни предлага за приятел онзи човек от съседната маса в кръчмата снощи. Да знаем дали самоуправляващата се кола ще избере да убие детето или бабата, дали фризерът ни не изпраща разговорите ни вкъщи към компанията-производител, дали да си купим врата за апартамента с „електронно заключване“ (или след декомпилиране на приложението да се хванем за главата и да се откажем). А какво като знаем защо и как? Колкото повече знаем, толкова по-информиран избор правим. Толкова по-малко могат да ни манипулират (не че знанието елиминира тези влияния, но поне ни помага да сме нащрек). Толкова по-малки са рисковете

Моята лингвистична история

Тази година е 35-тата годишнина на ученическата лингвистика в България – състезания, олимпиади, семинари. Тъй като съм минал през всички роли – ученик и състезател, лектор, ръководител, жури – бях помолен да напиша нещо за лингвистиката от моя гледна точка. Та, реших да опиша всичко, макар и накратко. Започнах да се занимавам с лингвистика общо взето случайно. Имам бегъл спомен как в 9-ти клас учителката ни по математика дойде и каза „в календара на олимпиадите има някаква математическа лингвистика. Искате ли да пробвате?“ Е, пробвахме… и няколко човека от класа стигнахме до националния кръг, където даже спечелихме трето място на отборното състезание. Следващата година се оказа, че след националния кръг и зимните състезания съм в разширения отбор за международната олимпиада. Подготовката беше в Русе, където отидох директно след като се върнах от международна олимпиада по информационни технологии. Бях изморен от път и часова разлика и спах повечко. Не бях (и все още не съм) твърде социална личност, съответно се запознах с много малко хора на подготовката (а и имах приятели в Русе, с които се виждах вместо това). Отчитам това като грешка, която обаче скоро след това успях да поправя. След контролните успях да се задържа в първите 8, което значеше, че ще участвам във втората Международна олимпиада по лингвистика в Москва. Стигането дотам не беше безпрепятствено – за изваждане на виза трябваше да изпратя паспорта си по куриер, обаче куриерът го загуби (ограбили им буса). Съответно последва експресна поръчка за нов и лично занасяне до другия край на България от баща ми. В крайна сметка стигнахме до Москва, кацнахме на Шереметиево посред нощ, и с едни бус организаторите ни извозиха до общежитията на РГГУ. А те бяха запомнящи се общежития – това е история, която разказвам и до ден днешен. Това, че всеки две стаи имаха споделена мивка и

Администрацията ще обменя документи електронно

От днес администрацията е длъжна да обменя документи електронно. Ще разкажа малко предистория. Документите между администрациите (между министерства, агенции, общини, областни управи) се разменяха чрез куриерски и пощенски услуги. Това е бавно, струва пари и като цяло излишно в 21-ви век. Но също така (почти) всяка администрация има електронна деловодна система от един от няколко (неголям брой) доставчици. В даден момент е бил съставен протокол, който да позволи електронния обмен, но по ред причини не се е стигнало до неговото използване. Наредбата към Закона за електронно управление, която прокарахме през есента на 2016-та, въвеждаше следните неща: Държавна агенция „Електронно управление“ да направи въпросният протокол официален. Да го съгласува, „дооправи“ и да му сложи „печат“, че е официален протокол за комуникация Всички администрации да са длъжни да ползват този протокол за обмен на документи помежду си и нямат право да обменят документи на хартия Това да стане до 1-ви ноември 2018-та (т.е. за срок от две години). С активна роля на Държавна агенция „Електронно управление“, това всичко се случваше, макар и бавно и с препятствия по пътя. Деловодните системи бяха надградени и поддържат протокола за комуникация (който (почти) всички доставчици са одобрили и в чието съставяне са участвали). Така с помощта на нормативни изменения благодарение на политическа воля и достатъчна експертиза на политическо ниво (ние в кабинета на Румяна Бъчварова преди две години и след това подкрепа от Томислав Дончев), на проактивна администрация (ДАЕУ) и на бизнеса (доставчиците на деловодни системи), най-накрая хартиите между администрациите са към своя край. Да, не всички ще го правят, да, ще има сканирани и разпечатани документи, да ще има мрънкане и може би технически проблемчета за отстраняване. Но ще има и доста пари спестени на бюджета и доста по-ефективна комуникация между администрациите. Хубавите неща стават бавно, особено когато става дума за огромни структури (в администрацията

Кратък политически коментар

И във Фейсбук, и на живо, политическият сезон е в разгара си. Демократична България, обединението на Да, България, ДСБ и Зелените, от което съм част, като най-активната извънпарламентарна опозиция (а и дори сравнена с парламентарната) е подложено и на най-много Фейсбук критика. Тези дни даже премиерът каза, че „само хейтим“. Което, разбира се, не е вярно (заради редица конкретни предложения по различни теми, в т.ч. законопроекти). По традиция обаче най-много критика има в рамките на самата демократична общност. Дали тази критика е добронамерена и градивна, дали идва от реално разочарование, дали идва от неразбиране или от нещо друго – няма значение. Има я и трябва да се слуша. С това, което пиша, в никакъв случай не казвам „ние си знаем най-добре, трайте си там“. Имаме ценности и идеи, но навигирането на сложния политически пейзаж не е тривиална задача – с медийни и финансови ограничения, с фокусирани усилия от страна на „пропагандната машина“, с фрагментирането на мненията на избирателите по важни външно- и вътрешно-политически теми, с организационните и комуникационни предизвикателства. И критиката е важен ориентир. Това, което искам да кажа на критикуващите обаче е, да поглеждат нещата отстрани понякога. Да видят дали критиката е за нещо, което сме направили грешно или е за нещо, което правим по начин различен от този, който те очакват. Има тънка разлика, но според мен е важна. Защото за всеки, който казва „защо не направите голямо дясно обединение“ има друг, който ще каже „няма да гласувам за вас, ако се съберете с тия“ (понякога дори това е един и същи човек). За всеки, който казва „защо нямате позиция по (текущ казус)“ има друг, който ще каже „защо политизирате (текущия казус)“. За всеки, който казва „трябват ви нови лица“ има друг, който казва „не сте разпознаваеми“. За всеки, който казва „само критикувате и нищо не предлагате“ има

Няколко административни мита

В живота на ни спазващи живота граждани редовно се налага да подпишем, „донесем“ или подготвим някой документ. Някои от тези документи са толкова масови, че почти всеки поне веднъж в живота си е трябвало да се сблъсква с тях. Свидетелства за съдимост, трудови договори, фактури. Те обаче са придружени с установени практики, които всички знаят и прилагат, но които или никога не са били изисквания на закона, или са отпаднали много отдавна. Следва неизчерпателна колекция от такива. Печати – печат не се изисква по закон почти за нищо. Един документ е валиден, когато е подписан от лице, което е законен представител на организацията от чието име се издава документа (по силата на нормативен акт, договор или заповед, напр.). Печатът някога може да е служил за допълнителна защита от фалшификации, но в момента можеш да направиш фалшив печат изключително лесно и евтино. Да, това би била допълнителна стъпка, която при евентуално документно престъпление би утежнила вината на извършителя, но изискване за печат няма за почти никой документ. Преди време правих анализ на законодателството с оглед на това къде се изискват печати. Има държавен печат, който е до голяма степен церемониален. Има печати на университетите, с които се подпечатват дипломи (също може да се каже, че е церемониален). Има професионални печати – напр. определени регулирани професии според специалните им закони трябва да имат печати – нотариуси, архитекти, ветеринари (пак остаряло изискване, но поне го има по закон). И има фирмени печати, чието използване е задължително общо взето само на годишните финансови отчети (голяма глупост, която пречи на подаването на машинно-четими финансови отчети, но поне има внесен законопроект за премахването на това изискване). Това не е изчерпателен списък, разбира се – има поне 20-тина случаи в законодателството, където печат се изисква, но те не са общия случай. Т.е. ако някой ви каже, че

Митът за недемократичния Европейски съюз

Има един мит, който се повтаря все по-често – че Европейският съюз е недемократичен, а решенията се вземат от неизбрани от никого бюрократи. Само че… ЕС има няколко основни институции и всички те са доста демократични (както отбелязва и The Economist). Европейският парламент се състои от 750 депутати, директно избрани от народа с избори. Да, има идиоти, да, понякога гласуват глупости, и аз съм на първите линии да ги критикувам в тези случаи, но са си съвсем демократично избрани. За българските представители даже е по-демократично от националните избори, защото водачът на листа може да бъде изместен с преференции. Броят евродепутати е горе-долу пропорционален на населението на държавите-членки, но наклонен леко в полза на по-малките държави. За да нямат големите твърде много тежест. Малко известна на широката публика доскоро институция на ЕС е Съветът. Много от решенията се вземат на практика именно там (а не в парламента или Комисията), а той е съвсем демократичен – министрите от изпълнителната власт на всяка държава имат равен глас. Да, министрите на Борисов и Орбан имат равен глас с тези на Меркел и Макрон. И макар да не са избирани пряко, а чрез парламент, това са представители на демократично избраните правителства на съответните държави. Именно този съвет председателствахме през първата половина на тази година. Да, и те правят глупости, да, решенията там се вземат бавно и с трудни компромиси между интересите на всички държави-членки. Но именно това е демократичното. Европейската комисия и често критикувания Юнкер са изпълнителната власт на ЕС. Те се избират от парламента, който пък е демократично избран. Както всъщност почти всяка изпълнителна власт в Европа. Критиците обичат да казват „никой не е избирал еврокомисарите“. Но никой не е избирал и нашите министри, и все пак те са легитимното правителство (колкото и наедекватно да е то). Всъщност, „никой“ не е вярно – демократично

Обобщение относно Търговския регистър

Преди месец Търговският регистър беше „долу“. След като кризата премина и Търговският регистър вече функционира, бих искал да направя малко обобщение на случилото се. По официална информация сривът се дължи на дефектирали дискове. За всеки е ясно, че ако дефектирали дискове ти сринат системата, значи не си конфигурирал системата както трябва. Също така значи, че не наблюдаваш добре параметрите на системата и не си забелязал какво те очаква. Разбира се, нещата не са толкова прости. Да, ИТ експертите може и да знаем как се конфигурират и поддържат системите, но коренът на проблема не е технически, а управленски. Много ми се иска всички проблеми да имат технически решения, но както виждаме нещата понякога са иначе – много проблеми водят след себе си технически проблеми. Затова участвах (с експерти от Демократична България) в изготвянето на детайлен план за управление на информационните ресурси. Това е донякъде политически документ, но много повече – управленски. И то не само в смисъл на „държавно управление“, а на управление по принцип – всяка една голяма корпорация, чиято инфраструктура е в състоянието, в което е държавната, би следвало да има такъв план. За да решим проблема с Търговския регистър трябва да дадем „zoom out“, и да видим защо изобщо се стига до некачествена поддръжка на некачествено надграждан остарял софтуер, при това в засекретена поръчка. И тук дори отговорът не обичайният – корупция. Или поне не със стандартните финансови подбуди. Поддръжката на Търговския регистър струва 90 хиляди годишно. Това са твърде малко пари за адекватна поддръжка. Проблемът не е в липсата на изисквания и стандарти – докато бях съветник в МС, прокарахме всички необходими изисквания и стандарти. Само че самото им наличие не е достатъчно за спазването им. Дори наличието на контролен орган не е достатъчно. Нужно е това, което много консултанти биха нарекли „организационна зрялост“. А такава в

До Приднестровието и назад

Преди няколко месеца един приятел каза „айде да ходим в Транснистрия“. Не се чудих твърде много – кога пак ще имам възможност да се организирам да отида в непризната от никой република. Това ще бъде нещо като пътепис за обиколката ни (четирима души) до Транснистрия (или Приднестровска молдовска република) и обратно, придружено със снимки. Пътят ни мина през Русе, Букурещ, Яш, Бълци, Кишинев, Тираспол, Бендери, Паркани и Одеса. Та на 29-ти август вечерта потеглихме… с влак. Към Русе. Защо? Защо не… в 3 без нещо бяхме на гарата в Русе, направихме една разходка и стигнахме до ресторант „Дива орхидея“ – известно денонощно заведение в Русе. Имахме време за една кола преди да дойде таксито, което поръчано от предния ден, което да ни закара до летището в Букурещ. От Букурещ взехме полета за Яш – по различни данни между 2-ри и 5-ти по големина град в Румъния. Летището в Яш е малко, като селска автогара, но пък има три терминала. Яш е приятен, има ботаническа градина, много църкви и интересни градски гледки. Бивша столица на Молдова е (1564-1862) и макар да е било отдавна, „столичното“ се усеща. Усеща се и соцът, разбира се. От Яш хванахме автобус към Бълци, вторият по големина град в Молдова (ако не броим Тираспол, който според приднестровците не е в Молдова). Автобусът мина по умопомрачителен път (за съжаление – главният). Дупки нямаше, явно е бил направен качествено. Но според мен това е било някъде през 80-те. Беше толкова нагънат и крив, че всеки камък в бъбреците би излязъл. Все пак бяха решили да го ремонтират, но тъй като много от местните не спазваха светофарите в еднопосочните участъци, ставаха задръствания и разминаване на камиони, автобуси и коли, каращи през тревата. Нашите пътища и нашите шофьори са си направо „първи свят“. В Бълци е мизерно, лъха на соц,