БЛОГодаря

Тези дни чета внимателно и обсъждам с експерти няколко решения на Конституционния съд, във връзка с дебата за измененията в Конституцията и предстоящото решение по тях, и виждам един доста притеснителен момент във връзка с членството ни в ЕС. Решение 3 от 2003 г. казва, че промяна в баланса между органи, уредени в конституция, вкл. отнемане на техни правомощия, представлява „промяна на формата на държавно управление“ и може да се прави единствено от Велико Народно събрание. Решението, според доста юристи, е спорно тъй като разширява прекалено много значението на “форма на държавно управление”. То е целяло да гарантира, че и косъм няма да падне от правомощията на главния прокурор (тогава Филчев). Ако Конституционният съд сега се увлече в прилагането на това Решение 3 и отмени промените в глава „съдебна власт“ в съществена степен, това ще създаде риск за конституционните текстове, с които България става член на Европейския съюз. Чл. 85, ал. 1, т. 9, приета през 2005 г., казва, че НС може да отстъпи на ЕС правомощия на конституционни органи. Т.е. не както казва Решение 3 от 2003 – че присъединяването само добавя правомощия, а реално такива се прехвърлят към европейски институции. Съдът на Европейският съюз може да обявява български закон за противоречащ на правото на ЕС, което обвързва нашия съд да не го прилага. Европейската прокуратура дублира част от правомощията на българската в определени случаи, като така демонополизира ролята на нашата. Има сфери на т.нар. „пълна хармонизация“ на европейското право, като на практика се отнема правомощието на нашия парламент да законодателства в тези сфери. Няколко европейски институции дублират външнополитически правомощия от Министерския съвет (напр. налагането на санкции). Като цяло, това са сериозни промени в правомощията и балансите. Ако промяна във вътрешната организация на прокуратурата или отделянето на колегиите на ВСС като отделни съвети е „промяна на формата на държавно

На 14-ти юни 2013 г. на площада бяхме хиляди. И в следващите месец и половина също. И искахме оставката на правителството на Орешарски, защото беше недопустимо Пеевски да му дърпа конците. После дойде август и хората оредяхме. После заваляха есенни дъждове и зимни снегове и протестът стана бутиков. За тези месеци бяхме наречени пренебрежително „умнокрасиви“, „платени протестиращи“, „соросоиди“, „организирани от кръга Капитал и олигарсите“, че „искаме да върнем Борисов на власт“. Телевизиите, вестниците, част от онлайн медиите успешно притъпиха ефекта от протеста. И Орешарски не падна. Кри се, мънка по интервюта, но остана. Остана, докато ДПС не прецениха, че е време да разтурят седянката. Според слуховете, Пеевски и Борисов „са се разбрали“ още в първите седмици на протеста и само за изчакали евроизборите 2014 г., за да имат повод. А електоралните щети отнесе БСП, които искаха на всяка цена да са срещу ГЕРБ и Пеевски им изглеждаше единственият аритметично възможен вариант. И аз романтизирам 2013 г. и тя безспорно беше позитивна за гражданското общество, което се намери на площада и там се създадоха много контакти и приятелства, които и до днес са важни за средата. Аз бях на площада и през лятото, и с чадър през есента, и с ръкавици през зимата. Но протестът не свали правителството на Пеевски. Протестът 2020 г. не свали Борисов. Бързо бяха вкарани същите пропагандни техники, бързо протестиращите бяха разделени „ама вие що под юмрука на Радев“, „защо протестирате в деня, в който влизаме в чакалнята на еврозоната“. Борисов извади димката с новата Конституция. Беше август, протестите пак оредяха, дойде есента и си зачакахме изборите. Да, тогава Борисов загуби много периферия и ГЕРБ се сви. После се сви още. Безспорно Росенец и последващите протести бяха нужни, важни и затвърдиха заявката на 2013 г, че има граници, които не бива да се преминават. Но Борисов не

В политическия живот на държава с толкова много трупани с десетилетия проблеми, всяко мнозинство може да лесно бъде описано пошло като интимна връзка, всеки спор – като надлъгване, всеки разговор – като сядане в скута, всяко съгласие – като нечиста сделка, всеки опит да се свърши нещо полезно – като властолюбие, всеки опит за обяснение – като оправдание, всяка промяна на мнението в променящ се контекст – като лицемерие, всяка грешка – като предателство, всеки труден избор – като падение, всяко извинение – като слабост, а всеки опит – като наивност. Разбирам циничните и ехидните – вероятността за успех в тази среда не е голяма и цинизмът спестява привидно неизбежното разочарование. Разбирам разочарованите, защото когато рисуваме идеалната цел, не отделяме достатъчно внимание върху това колко трудно се стига до нея. Разбирам раздразнените – правим грешки, а и добрите неща невинги успяваме да обясним. Разбирам недоверчивите – доверие се печели трудно, а се губи за минути. И после се връща още по-трудно. Разбирам нетърпеливите и максималистите – развитият свят е толкова близо географски и е разбираемо да ни се иска да не е толкова далеч политически и институционално. Но благодаря на всички, че не са напълно цинични, ехидни, разочаровани, раздразнени и недоверчиви. Че имат по малко надежда, очакване, доверие, което са склонни да дадат. Благодаря най-вече на търпеливите, на наивните, на прощаващите, на доверчивите. За това, че искат промяна, искат реформи, искат европейски път за България. Защото без това, няма да стигнем далеч като държава. А имаме потенциала.

– Добър ден, ще гласувате ли? – А, не. Седяхте в скута не Пеевски и пихте мазни турски кафета. Няма да гласувам за вас! – Вярвате ли на Пеевски? – Не, разбира се! – Ами това за кафетата и скутовете той го каза, значи му вярвате? – Е, то се виждаше, че си говорите с тях – Да, за Конституцията. Вие знаехте ли, че ще правим промени в Конституцията? – Да, ама защо тях? – А с кого? С „Възраждане“ и „Има такъв народ“? То даже не стига математически – Ама изпрахте Борисов и Пеевски! – Ние не перем и не можем да перем. Само българските избиратели и съдебната система могат. – Ама седяхте с тях на една маса! – А обърнахте ли внимание кога Пеевски каза това за скутовете и кафетата? – Не, кога? – Когато излязохме с нашия меморандум за ротацията, в който пишеше, че няма гарантирано място за ДПС в съдебната власт – Ама вие променихте Конституцията с тях! – Да, те гласуваха нашите промени в Конституцията, за които говорим от години. И когато видяха, че това не им гарантира контрол в съдебната власт, започнаха да ни атакуват – Видяхме ви Конституцията, ГЕРБ и ДПС си назначиха служебен кабинет! – А последния служебен кабинет на Радев помните ли? „Хаос и разруха в енергетиката“, „6% дефицит“ и други глупости – Е, да.. – Но голямата промяна в Конституцията не е служебния кабинет, а главата „съдебна власт“. – Е, и какво като я променихте, съдебната власт пак си е тяхна! – Ами за да я променим и да не е тяхна, трябва те да нямат мнозинство. Помислете дали да гласувате – Ще помисля… – Приятен ден!

С електронно управление се занимавам отдавна, като по тази причина ще си позволява да направя един обзор на миналото, настоящето и бъдещето му. Електронното управление има няколко компонента – „хардуер и мрежи“, „политики и процеси“, “информационни системи, регистри и данни”. В миналото, политиката и процесите са били част от Министерството на държавната администрация и административната реформа, а впоследствие – дирекция в Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията (МТИТС), мрежите са били последователно в Държавна агенция за информационни технологии и съобщения и в Изпълнителна агенция „Електронни съобщителни мрежи и информационни системи“ към МТИТС, а “информационните системи, регистрите и данните” – разпръснати по отделните министерства, без много обща политика, като изключим неща като оперативна съвместимост и администриране на някои централизирани информационни системи (в МТИТС и ИА ЕСМИС). През 2008 г. е приет Закона за електронното управление, който се сблъсква с това, че никоя администрация не го прилага, защото “не работи по него” и остава една декларация за това как трябва да бъдат нещата, както и основание да бъдат изградени няколко централизирани системи и регистри, които също не заработват на практика. В този период, като софтуерен инженер, работих по един от малките под-проекти за електронни услуги и добих първите представи “защо няма електронно управление” и “как може да има”. Реформата от 2016 г. В този момент започна моето официално участие в процеса, когато през 2015 г. станах съветник на вицепремиера с ресор „административна реформа“ Румяна Бъчварова. Тогава подготвихме мащабно изменение в Закона за електронното управление и няколко свързани с него закони, като събрахме „парчетата“ в една нова Държавна агенция „Електронно управление“ (ДАЕУ), на която дадохме значителни правомощия (в т.ч. задължителни разпореждания, административни санкции на държавни служители за неспазване на закона, проектен контрол, в т.ч. за информационните системи и регистрите, бюджетен контрол на разходите за информационни и комуникационни технологии (ИКТ), отворени данни и

Ще си позволя един (не толкова) кратък анализ на политическата криза. Тя започна през лятото на 2020 г., когато стана ясно за твърде много хора, че правоохранителните органи работят като бухалки, в „нечий“, а не в обществен интерес – както действията на НСО и след това МВР на Росенец, така и последващото влизане не прокуратурата в президенството. Върху това се насложи и разследването за „Осемте джуджета“. Това, наред с други фактори, направи формирането на коалиции в следващите парламенти невъзможно, защото обществото не вярваше (и все още не вярва), че властта се упражнява според целите, с които са избрани партиите в парламента. Когато правоохранителните органи са завладени, всяко политическо разбирателство изглежда като сделка за разграбване на обществен ресурс, под чадъра на тези правоохранителни органи. Бонус към политическата криза беше неадекватността на “Има такъв народ”, които пропиляха два парламента (и може би за добро, в крайна сметка), за да дойде “Продължаваме Промяната” в третия и да формира четворната коалиция на кабинета “Кирил Петков”.. Тогава закрихме специализираното правосъдие, което беше една от основните бухалки. Но получихме спирачка от президента за реформата в спецслужбите, 4-тото колело (ИТН) постоянно генерираше шум и скандали, а конституционно мнозинство нямаше. Върху вътрешнополитическата сложност се добави и войната, която опъна сериозна геополитическа линия на разделение, и усложни допълнително формирането на мнозинства – докато преди нея разделенията бяха „корупция – антикорупция“, тогава разделенията станаха и по линията „Запад – Русия“, и ако разчертаем тези линии на един лист, в нито един квадрант не се събира мнозинство. Затова след логичния неуспех на 48-ия парламент да излъчи правителство, в 49-ия единственият начин да се отключи политическата криза беше да се върнем към решаването на нейната първопричина – че за упражняването на власт (за важните неща, с голям риск и големи интереси) няма значение кой е министър и кой има мнозинство в парламента,

Явно въпросът „защо отиваме на избори“ продължава да стои и затова направих едно сравнение между документите, които се разменяха публично преди опита за ротация: меморандума на ППДБ и споразумението на ГЕРБ. Сложил съм цитати от документите по темите, по които имаше разминаване, за да стане ясно каква е причината да отидем на избори. Документът е тук. А ето обобщение: По съдебната реформа ППДБ предлага конкретика за Закона за съдебната власт и свързани закони, а ГЕРБ предлага декларативно очертаване на това колко е важна съдебната реформа ППДБ настоява кандидатите за органи на съдебната власт да бъдат оценявани единствено по техните качества, а ГЕРБ предлага да се избират само такива, предлагани от партии с „евроатлантическа ориентация“ (да се чете: гарантирано участие на ДПС) ППДБ предлага да няма плаващи мнозинства (т.е. ГЕРБ да не приемат неща с Възраждане и ИТН, както се случваше нерядко и както показа анализа на Стража от вчера), а ГЕРБ предлага да си запази това право като „способ за законодателна целесъобразност“ ППДБ предлага срокове и етапи на реформата в службите, а ГЕРБ предлагат „разговор за службите да бъде проведен“ (иначе казано: „тати ще ми купи колело, ама друг път“) Относно регулаторите, ППДБ предлага ясни срокове за техния избор и премахване на свръховластяването на председателите (напр. на КЗК), докато ГЕРБ предлага обратното – липса на срокове и допълнително овластяване на председателите, като само те да могат да предлагат заместници. Всички други твърдения, свързани с министерски постове, кой бил обиден и т.н. нямат общо с реалната причина да сме за 6-ти път на избори в рамките на 3 години.

„Реформа в службите“ е интуитивно ясно какво цели – службите да спрат да се занимават с компромати и активни мероприятия, а да се фокусират върху разузнаване, контраразузнаване и национална сигурност. Но немалко хора, с право, питат за конкретика. Та ето една от многото теми, по които трябва реформа: електронен обмен на класифицирана информация и съответната криптографската сигурност. Класифицирана информация (държавните тайни и информацията, чието изтичане би застрашило сигурността на страната) има три нива: поверително, секретно, строго секрерно. Информация с ниво „секретно“ и „строго секретно“ в България се обменя само на хартия (освен ако не е с партньори в ЕС и НАТО, за които има електронна система). От много отдавна трябва да има електронен обмен, но това не се случва. ДАНС разполага със система за обмен на класифицирана информация до ниво „поверително“, но липсват т.нар. криптори, които ДАНС да сертифицира за по-високи нива. Какъв е проблемът да се обменя на хартия (с т.нар. секретни куриери). На първо място удобството за работа. Което пряко влияе на ефективността. Наскоро, напр., приехме поправка: искания за СРС да се издават от регионални началници в МВР, защото иначе едни куфари с класифицирани документи пътуват до София за подпис). Но също така: ограничаване на рисковете в работата на разузнавачите зад граница, които са поставени в невъзможност да си вършат работата сигурно и законосъобразно; ограничаване на рисковете при преноса от куриери; възможности за предаване на класифицирана информация в почти реално време, когато времето е важно. За да стане това има две опции: разработване на криптори в България и адаптиране на криптори на европейски производители. Крипторите са устройства, които се слагат в двата края на комуникационния канал („кабела“ най-грубо казано), които криптират комуникацията и я правят нечетима за всички извън тези, които имат сертифициран криптор с правилните ключове. Да направим български такива е скъпо – държавата трябва да възложи

Преди две седмици споделих всички отговори, които с колегите от Да, България получихме на въпроси, свързани с Нотариуса и Осемте джуджета. Но също толкова интересни са исканията за информация, на които не получихме отговор, нито в срок, нито много отвъд сроковете, или получихме отказ. Комисията за противодействие на корупцията (КПК) отказа да предостави материали от разпитите на Нотариуса и другите лица от разследването на Антикорупционния фонд, въпреки, че според Сотир Цацаров такива има, и не е ясно дали има образувано досъдебно производство. КПК имаше два възможни отговора: „има образувано досъдебно производство и материалите са следствена тайна“ или „няма образувано, заповядайте материалите“. Те избраха трети подход: снишаване. КПК отказа да предостави информация и дали има СРС-та, които е прилагала, и които след това не са използвани в досъдебни производства (т.е. ползвани са за компромати и „държане“ на подслушваните лица). Отказа да отогвори и дали има преписки срещу административни ръководители в съдебната система. Не вярвам толкова да ги е затруднило преструктурирането, че да не могат да съберат тази информация трети месец. Софийска градска прокуратура над месец не ни предоставя протоколите от случайното разпределение на прокурор Йордан Петров, който все се пада по досъдебните производства, свързани с Нотариуса и Осемте джуджета (и като бонус – срещу Радостин Василев). МВР пък не ни казва как се е стигнало до задържането на Кристиан Христов точно преди да даде пресконференция в БТА – дали има разпореждане на прокурор, то с каква дата и час е, и дали задържането е било в хипотеза на неотложност (защото, може би помните, Христов щеше да изнесе интересна информация на пресконференция, което ГДБОП с ръководител Калин Стоянов осуети). МВР отказа и да признае, че Нотариуса е бил техен сътрудник, като наруши Закона за защита на класифицираната информация. Софийски градски съд не отговаря дали заместник-предстедателят е имал достъп до исканията за СРС

Чувам скептиците да казват „нищо позитивно не се случи в тези девет месеца за борбата с корупцията“. И макар това обективно да не е вярно твърдение, много промени не стигат до прайм-тайма, защото изглеждат малки. Премахването на едно изречение за всевластието на главния прокурор и превръщането на колегиите в отделни съвети с „лека“ промяна в квотите (в Конституцията) не звучи грандиозно за неекспертите. Механизма за разследване на главния прокурор – също. Обжалваемостта на отказите на прокуратурата да разследва – също. Повишената прозрачност в Закона за обществените поръчки (вероятно заради която в момента се разследва една варненска болница за незаконни инхауси) – също. И още: подобряването на закона за защита на подателите на сигнали (вкл. за корупция); разследващите функции на новата антикорупционна комисия; задължението за нова, прозрачна и централизирана система за случайно разпределение на дела; проекта за нов Закон за съдебната власт; електронизацията в много сектори, което ги прави по-проследими и отчетни. А и добрите промени много лесно се омаловажават. Разследването на главния прокурор е в ход, но тъй като няма повдигнато обвинение, е лесно да се каже, че „не работи“. За промените в Конституцията някой черноглед анализатор казва „ами ето, има проблеми със служебното правителство, значи цалата реформа е таква“. Отказът на ГЕРБ да попълним антикорупционната комисия се представя като дефицит на закона. Обаче именно малките промени в член едикойси на Конституцията, Наказателно-процесуалния кодекс, Закона за съдебната власт, Закона за обществените поръчки, Закона за противодействие на корупцията и др. са тези, които носят съществената промяна. Заедно с други, косвено-антикорупционни мерки като включването на общинските проекти в Закона за бюджета, законовите промени за премахването на руската корупционна зависимост на енергетиката ни, дигитализацията и др. Обнародването в Държавен вестник не вкарва никого в затвора и не спира корупцията на другия ден. Но създава необходимите условия за това. И тук е асиметрията –