Самоувереността на интелектуалните елити

Тръмп спечели. Имаме Брекзит. За малко Хофер. Скоро Льо Пен и Вилдерс. И още много други случаи, в които демокрацията може би изглежда провалила се – благодарение на нея популисти получават гласове от немислещи и ядосани хора, които нито имат идея какво се случва, нито поглед напред. Или поне това си повтарят като утешение интелектуалните елити. Без да се причислявам към някакъв „интелектуален елит“, най-малкото защото това не е ясно дефинирана група, все пак съм от хората, които могат да дадат много аргументи против крайния национализъм, против Брекзит, против Тръмп и против много от нещата, които все повече хора първосигнално харесват. А други крайности като тази например – „време е елитите да се изправят срещу невежите маси“, звучат нездраво привлекателни. Само че какво от това? Какво като елитът каже „ние знаем кое е по-добре“ и „ние можем да направим нещата по-добре“. Истината е, че не знае – учи се, наблюдавайки и изучавайки средата и се опитва да взема информирани решения. И това всъщност води до „проблема с експертите“ (макар да няма знак за равенство между „интелектуален елит“ и „експерти“) – че тези, които не са сигурни в нещо, не ги дават по телевизията, а именно те са истинските експерти – хората, които знаят какво правят и го правят „тихо, в ъгъла“ и знаят, че абсолютна истина няма и че няма как да си 100% убеден в нещо. И така стигаме до това, че експертите (или да ги наречем „разбирачите“, защото те невинаги са експерти), със споровете си по отдалечени от реалния живот теми, в които освен това не са много добри, оставят вакуум – оставят твърде много хора с невъзможност да правят информиран избор, но не изглежда да осъзнават това. Оставят вакуум, за хора като Тръмп, които знаят, че фактите нямат значение. Мога да цитирам стотици данни и изследвания как

Едно голямо „НЕ“

В неделя ще гласуваме на референдум. Не че президентските избори не са важни – важни са, но референдумът има потенциал за по-трайни негативни последици. Затова и му обръщам внимание (още веднъж). Накратко ще мина през двата по-малко рискови въпроса. Въпросът за партийната субсидия е горе-долу „все тая“. Да, ще остави партиите без легитимни средства за партийна дейност и ще трябва (пак) да ползват черни каси. Малки партии ще имат по-малък шанс да се развият, освен ако някой богат донор не ги подпомогне (но пък такива обикновено искат нещо в замяна). Ще гласувам с „не“, защото „един лев“ нищо не значи. И не отчита инфлация, стандарт на живот и др. Един лев днес не е един лев след 5 години. Ако въпросът обвързваше субсидията с минималната работна заплата (напр. на всеки 300 гласа се пада една минимална работна заплата), тогава би бил по-адекватен. Въпросът за задължителното гласуване – ами то и сега е задължително. Разликата е, че ще бъде задължително и за референдумите. Само че въпросът не съдържа важни детайли – „какво като не гласуваш?“. В момента в Изборния кодекс пише, че е задължително, ама ако не гласуваш на практика нищо не става (след второ „провинение“ на същия вид избор ще те отпишат от списъците, така че после пак да не можеш да гласуваш, ужас). Та този въпрос нищо не ни казва и нищо не променя, и макар да не съм противник на задължителното гласуване по принцип, заради липсата на конкретика във въпроса ще гласувам с „не“. И стигаме до най-важното и най-рискованото – мажоритарното гласуване. Бях направил анализ на минали резултати, който (с определени допускания) показва, че големите партии ще спечелят много от такава промяна. Ще се бетонират, вместо да бъдат разклатени, каквото може би е желанието на подкрепящите този въпрос. Мажоритарното гласуване ще осигури повече концентрация на властови и

Площадите на София

Понякога в неделя обичам да се занимавам с безсмислени неща. И след като наскоро минах покрай площад Пиърс О’Махони, се замислих – колко площада има София? И на какво всъщност казваме площади. Позволих си едно преувеличение: В София има всякакви площади: кръстовища, обръщала на тролеи и трамваи, паркинги, градинки. Само истински площади няма. — Bozhidar Bozhanov (@bozhobg) October 16, 2016 …защото усещането ми е, че на София ѝ липсват площади. Реших да го проверя. От собствени знания успях да изкарам около 25 площада. BGMaps обаче има удобен autocomplete, да буква по буква, дописах и проверих всички останали – общо 52. Изключил съм някои площади в крайни квартали, като Горна Баня, Княжево, Бояна и т.н. – иначе казано, броил съм ги до Околовръстното. Реших да ги класифицирам в няколко категории, като един площад може да има повече от една категория: кръстовище, паркинг, широк тротоар, градинка, обръщало на градския транспорт (като гореспоменатия Пиърс О’Махони). Кръстовищата могат да бъдат кръгови. Могат да имат паметник по средата (не съм отбелязвал паметниците на другите, напр. Гарибалди). Има и специфични категории, като „книжарница“ (пл. Славейков) или любимото ми „нищо“ (пл. Пирдоп). Пл. Позитано (ако е там, където го дава BGMaps) го броя и за паркинг – функционерите на БСП не обичат да оставят свободен тротоар там. Орлов мост, Сточна гара, Лъвов мост са си просто големи кръстовища. Възраждане, Райко Даскалов (зад Славейков), Журналист са приятни градинки. Княз Александър I (Батенберг) и Народно събрание са за съжаление паркинги. Св. Александър Невски има немалка част, която е паркинг, но има и доста голямо пространство, така че получава и категорията „площад“, заедно с още съвсем малко други – Света Неделя, Атанас Буров (пред президенството). С особено мнение съм за пл. Независимост, който в зависимост от това какъв ремонт тече е широк тротоар или площад. В момента май все пак

Защита на личното пространство

„Privacy“, на което дълго време търсех адекватен превод, преди да се спра на „(защита на) личното пространство“ е много важен компонент от свободата на индивида и особено интересен с оглед на информационните технологии. Като добавим терористичните заплахи и твърденията, че за да имаме повече сигурност, трябва да дадем малко от свободата си, би трябвало да е доста централна тема. Не е такава, защото е доста абстрактна, но все пак ще опитам да го разгледам от всички аспекти. Личното пространство е защитено, когато можем да изберем да не бъдем идентифицирани, правейки едно или друго нещо, онлайн или офлайн. Значи да можем да отидем на почивка, без държавата да знае. Или да се обадим по телефона на някого, без държавата да знае какво сме си говорили и дори дали сме си говорили. Да можем да посетим уебсайт и държавата да не знае, че сме го посетили. Поради ясни причини, хотелът, мобилният оператор и доставчикът на интернет ще имат тази информация, но те не трябва да могат да я предоставят на трети лица или техни служители да я разглеждат свободно. Субектите, които събират данни за нас можем да ги разделим в две групи – частни и публични. Случва се и частни субекти да предават част от събраната информация на държавата, без това да е регулирано със закон (както в случая с PRISM в САЩ, а и в доста авторитарни режими). От своя страна публичните субекти („държавата“) можем да ги разделим на „администрация“ (всички агенции, министерства, общини) и такива, които са свързани с опазването на реда (МВР, ДАНС). Правната рамка за събирането на данни за действията на гражданите е европейска – основната е регламентът за защита на личните данни, който урежда кой какви данни може да събира и как да ги обработва – да ги държи само, докато има нужда от тях, да не

Опростеният патриотизъм

Във връзка с буквара, пълен с правописни грешки, който Патриотичният фронт раздавал, написах във фейсбук следното: Патриотите издали патриотичен буквар, пълен с правописни грешки. Добър пример как патриотизмът се свежда до няколко клишета, зад които стоят слабо грамотни и често ниско интелигентни хора. За съжаление, патриотизмът, който се „рекламира“ днес е това – биене в гърдите за успехи на други хора, страх и/или омраза към тези, които идват от другаде, идеализиране и изкривяване на историята, и всичко това, за да се избият едни комплекси. Иначе казано – „ракиен патриотизъм“. Както отбелязах в иначе скучното ми интервю по БНР по темата: Патриотизмът има много разцветки. В момента популярната, тази, която се използва и за политически цели, е по-простата, сведената до клишета, базирана на омраза и противопоставяне. Дори когато оставим на страна клишетата и противопоставянето („ние“ срещу „тях“), остава странното явление да се гордееш с нещо, което някой друг е постигнал, само защото е роден в близка околност на твоето рождено място. И то само ако е от твоята страна на една фиктивна линия, наречена „граница“. На места тя изобщо не е фиктивна и има своите практически ползи, но патриотичната гордост както и да я погледнем е нещо ирационално. Тук, разбира се, играе роля т.нар. „национална държава“. Която е била доста добро средство за развитие на обществата – макар да няма начин рязко да бъдат разграничени близки народи, нации, етноси и дори езици, „с приближение“ националната държава е работела прилично. Само че тя вече става все по-малко приложима, защото възможностите за придвижване и комуникация правят невъзможно всички, които „съществуват“ в една държава (физически или виртуално) да бъдат една нация. Това създава своите проблеми, но те са обект на друга дискусия. В Европа националните държави са взели решение да се обединят в съюз. Доста практично решение, което прави Европейския съюз най-голямата икономика в

Биометрична идентификация [презентация]

Виждали сме „по филмите“ как врати се отварят само след прочитане на пръстов отпечатък или сканиране на ирис. И там изглежда сигурно и футуристично. Всъщност не е нито едното от двете. Не е футуристично, защото отдавна скенери за отпечатъци се използват за достъп в някои фирми и дори администрации, а смартфоните позволяват отключване с пръстов отпечатък, а все повече и след сканиране на ириса. Паспортите ни пък от 5-6 години съдържат пръстовите ни отпечатъци, за да може при гранична проверка, проверяващият да сравни (автоматично) нашите отпечатъци с тези, записани в паспорта, за да е сигурно, че това наистина сме ние и че паспортът е бил издаден именно на нас. А не е сигурно, защото проблемите с тези биометрични подходи за идентификация са доста. Всъщност толкова големи, че преди 10-тина години японски учен реконструира пръстов отпечатък, използвайки желирани бонбони и успява да заблуди скенери, а Брус Шнайер (известен експерт по информационна сигурност) коментира, че това е достатъчно всички доставчици на технология за идентификация с пръстови отпечатъци трябва да си събират нещата и да си ходят. Проблемите в това да използваш отпечатък или друга биометрична характеристика с в това, че не подлежат на промяна и че не са тайни. Веднъж някой да получи достъп до отпечатъка (а бази данни с отпечатъци изтичат постоянно), може да се представя навсякъде за нас. А след като смартфоните се отключват по този начин, то включително интернет банкирането ни е изложено на риск – използваме телефона си често за „2-ри фактор“ при вход в различни системи. Паспортите ни също съдържат отпечатъци, които „уж“ са защитени от безконтролно четене и само гранични терминали могат да ги четат. Това на практика обаче не е съвсем така – има доста потенциални проблеми с протоколите, стандартизирани от ICAO. (Поради тази неяснота относно сигурността на стандарта, за новите лични карти предложихме биометрични

Каква е разликата между електронната идентификация и електронния подпис?

С приемането на Закона за електронната идентификация все по-често срещан въпрос (и неразбиране) е каква е разликата между електронната идентификация и електронния подпис. И двете могат да бъдат на смарткарта (карта с чип), в личната карта, на „флашка“ (USB dongle). И двете могат да участват в електронни административни услуги, а и в електронно гласуване. Та, каква е разликата? И защо ни е нужна електронна идентификация, като имаме електронен подпис, и обратно? Разликата е най-видна, когато вземем еквивалентите им във физическия свят: Идентификацията е, когато представим документ за самоличност и чрез него длъжностно лице се увери, че ние сме наистина този, за когото се представяме Подписът е, когато подпишем някой документ, с което правим волеизявление – потвърждаваме, че това, което пише в документа, е нашата воля. Двете действия са съществено различни – полагането на подпис има правни последици (стартират се процедури, текат срокове), докато идентификацията – не (в общия случай). Технологично наистина двете могат да бъдат реализирани еднакво. Съществуват различни варианти за електронна идентификация, но решението, което ще използваме за българската национална схема, ще използва X.509 сертификат, също както електронния подпис. Сходството (напр. извършване на комуникация с държавата онлайн) води до това двете теми са обект на един и същи европейски регламент (910/2014). В България регламентът се пояснява и допълва от два закона – за електронната идентификация и за електронния документ и електронния подпис (който скоро ще бъде преименуван и изменен, съгласно регламента). Сходството в технологията и опита ни с електронните административни услуги поставят въпроса – за какво ще се ползват двете? До момента електронният подпис се е ползвал с функция и на двете. Функцията на подпис е била реализирана с технологичния смисъл на „електронен подпис“ (криптиране с частен ключ, като така авторството може да бъде проверено със съответния публичен), а функцията по идентификация е била реализирана чрез записване на ЕГН-то

Какви биха били резултатите при мажоритарно гласуване

Един от въпросите на предстоящия референдум е дали да въведем мажоритарно гласуване за депутати (в два тура). Вече съм писал защо съм против – това бетонира големите партии и орязва шансовете на малките. На наскоро се замислих, че това са „голи“ обяснения и е редно да се подкрепят с данни. Затова взех данните на ЦИК в машинно-четим формат за парламентарните избори през 2013-та и 2014-та (доста добър пример за качествени отворени данни, между другото, с дребни забележки) и написах алгоритъмче, което да ги анализира. Резултатите са следните – по години, по партии, и при 240 и 120 депутатски места (в скоби е броят места, спечелени на първи тур): 240 депутати   120 депутати ГЕРБ БСП ДПС ГЕРБ БСП ДПС 2013 139 68 33 (12) 64 41 15 (6) 2014 193 (2) 5 42 (17) 99 1 20 (8) Алгоритъмът е тук и работи по следния начин (коментари са добре дошли): Взема всички секции и смята общият брой имащи право да гласуват Взема списъка с партиите Смята колко средно имащи право на глас на едномандатен избирателен район трябва да има Взема всички резултати по секции по ред и събира резултатите на всяка партия, докато броят на имащите право на глас в тези секции достигне приблизително средното, изчислено на предната стъпка. В този момента се вижда коя партия е събрала най-много гласове в секциите, формиращи едномандатен избирателен район (ЕИР) и рестартира броенето от следващата секция. Секциите са подредени по области, т.е. вземайки ги последователно сме почти сигурни, че те попадат в една област. В някои случаи последните няколко секции от една област попадат в ЕИР от следващата, но това е дребно разминаване с така или иначе условното разделение на райони Накрая алгоритъмът брои коя партия колко района е спечелила, като проверява и дали е имала над 50% (което би значело победа на

Идентичност в дигиталния свят

„Идентичността“ е набор от характеристики, които позволява еднозначното идентифициране на лице или разграничаването му от други лица. Това звучи просто, но всъщност има доста сложни аспекти в съвременния, свързан и глобален свят. Идентичността в днешно време се удостоверява от правителствата. Човек е никой ако правителство не е потвърдило, че той наистина е някой. Процедурите в различните държави са различни, но след като човек се роди, му се издава акт за раждане, и името му (заедно с номер понякога) се вписват в база данни (централизирана или децентрализирана). Оттам нататък човек има „идентичност“, която може след това да докаже, използвайки някакъв документ (лична карта, паспорт, шофьорска книжка, номер на социална осигуровка и т.н.). Всъщност, на български има и дума „самоличност“, която в някои контексти е синоним, а в други – идентичността е начинът трета страна да се увери в нечия самоличност (чрез сравнение дали някой документ е идентичен с характеристиките на лицето, стоящо пред него). Не че правителството притежава идентичността ни, защо ние сме много повече от една лична карта, но някои характеристики от идентичността ни се записват от правителството, които след това то сертифицира, че това сме именно ние (чрез документ и вписване в съответната база данни). Тези характеристики (или атрибути) включват имена, които пък са били използвани да идентифицират хора от хилядолетия, адрес, снимка, височина, цвят на очите. Евентуално пръстови отпечатъци и ирис, но ще засегнем биометрията малко по-надолу. Защо това има значение? С изключение на малки, изполирани племена, в които най-вероятно дори няма нужда от имена за идентифициране на хората, в т.нар. „цивилизован свят“ има нужда от разграничаване на един човек от друг по ред причини. Шофьорът способен ли е да управлява кола, пилотът способен ли е да управлява самолет – те могат да покажат сертификат, но те ли са наистина тези, които са били сертифицирани? („Хвани ме ако

България вече има закон за отворения код

Преди около десет дни бяха обнародвани измененията в Закона за електронното управление. Измежду тях е и изискването всяка система, която се разработва по задание от държавата, да бъде с отворен код и да се разработва в публично хранилище на Държавна агенция „Електронно управление“. След като публикувах кратка новина по темата в Medium, тя бързо се разпространи през reddit, hacker news и slashdot и достигна до TechCrunch и TheNextWeb (както и няколко други). Защо новината се оказа толкова голяма за технологичните медии? Защото макар много държави да имат политики и правила за използване на отворен код, и макар Европейският парламент да прави на няколко пъти препоръки за използването му, за първи път при нас това влиза в закон. Съответно ентусиазмът на технологичните общности е голям. Обратно в реалността – какво на практика означава това. В детайли съм обяснил в лекцията си на OpenFest, но първото разяснение, което трябва да се направи е, че това не означава, че държавата няма да може да си купува повече софтуер със затворен код. Операционни системи, офис пакети, бази данни, счетоводни системи и всякакъв друг софтуер, за който се купуват лицензи, а не самия софтуер, ще продължи да действа по същия начин (макар че идеята за вбъдеще е да се поставят и системи с отворен код на масата, тъй като те са реална конкуренция в някои случаи, макар да нямат толкова силни отдели за продажби). Софтуерът, който се разработва по специални изисквания на държавата, обаче, ще бъде публично достъпен. Той и в момента е собственост на държавата, която пък го е платила с данъците на гражданите си, съответно те имат пълното право да го използват както намерят за добре. Плюсовете от това са няколко – по-висока прозрачност за какво се харчат пари, повече възможности външни експерти да наблюдават процеса и да дават конструктивна критика, по-ясен механизъм