БЛОГодаря

„На гости у дявола“, защото доста ми допада постановката на двете стихотворения на Смирненски. Надявам се, че би ми разрешил да напиша 3-то. Вървя насред шумните улици на празния утрешен град, „Здравей, за оградата чул ли си?“ ме пита далечен познат. Оградата, казват, е временна, заграждаща краен квартал, във днешното плашещо време на двуличие, мерзост и кал. Там „лошите“ хора живеели, съзнателно лоши; че как. Да срещне злодеите смее ли, спокойният, мирен добряк. Но аз – любопитен – разходих се, до тази ограда, а там бе Дяволът – нещо мърмори си със тайнствен в очите си плам. „Е хайде, е хайде, че чакам те, ела в нас да пийнем по чай“ подвикна ми Дяволът с махане. (абсентът му свършил е, май). Поседнахме, Дяволът сипа ни, по чай – ароматен, зелен, с мекици, съз захар посипани. Той стана. Посочи към мен. „Кажи ми сега – ти добър ли си?“ със строги зелени очи попита ме, после обърна се. „Не казвай, не казвай, мълчи.“ „Ти знаеш ли как издевателства над другите този, ей там? Защо ли? Че как – обстоятелства, така се наложило, знам… А онзи ей там е „писателят“, реди вестникарски лъжи, така бил заръчал издателят. Е, работа, просто, нали… А оня, предъвквайки фаса си, и виждайки всичкото зло, затвори очите и каза си: не ми е пък работа, кво…“ И сочеше тъй през прозореца, „злодеи“, един по един, запали лула, ококори се, и каза през гъстия дим: „На злото аз радвам се искрено, но няма го чистото зло. Сега оправдание писмено си носят във всяко сако. Кажи ми сега – ти добър ли си, съзнателно, дейно. Кажи?“ и бавно в креслото си върна се „въпросът ми май ти тежи?“ Стояхме замислени двамата, аз тихо отвърнах „не знам“. Той сипа отново от каната със тайнствен в очите си плам.

Софтуерът на държавата е…зле (извинете обикновената дума). Толкова зле, че немалка част от него на практика не върши работа. Толкова зле, че вместо случайно да разпределя дела, дава възможност съдиите за всяко дело да се избират от жена с парола 111111. Сайтовете са с дизайн и ползваемост от миналото хилядолетие, порталите са със сигурност на курсов проект и всеки може да извлече от там лични данни, а вътрешните системи често не вършат работа и се изоставят. Защо е толкова зле? По много причини. Но една от основните е, че целият този софтуер е черна кутия. Платено е с „нашите пари“, а след това ние нямаме думата дали ни харесва резултатът. Ето защо се появи иницитивата на Общество.бг за отворен код. И ето защо говорих на OpenFest именно за това – как се прави софтуер в държавата, и как може да се прави по прозрачен и ефективен начин – като цялата разработка е отворена. Ето видео на презентацията (с малко изрязване на 2 точки от слайд поради технически дефект). Ето и слайдовете. (Но колкото и да ни харесва идеята, само с едно „супер“ няма да се реализира. Трябва да „тормозим“ администрацията и политиците с това наше желание)

Не съм гласувал нито за ДСБ, нито за ДБГ, нито за СДС (нито за Репуц). Гласувал съм за Реформаторския блок. И е трагично как не могат да се разберат за „етажната собственост“. Кой не бил платил за асансьор, кой трябвало да е съдомоуправител, кой искал да строи на калкан, кой не искал да санира, кой на кого срал в гащите. И вместо да изглежда като „ново строителство“, изглежда като панелен блок с пенсионерки, които се кълнат една друга през терасите, макар и вече да не помнят защо. Не ме интересува кой го е страх от Костов, кой иска вицепремиерски пост, кой иска да превзема блока, кой иска да се изявява по медии и фейсбук и дори кой е предложил Лукарски. Тази елементарност, дребнавост и липса на елементарно доверие са разграждащи. Те разбира се са синдром както на РБ, така и на немалко от избирателите им, които обаче не са на власт и могат по-лесно да се „отцепят“. Може би и аз изглеждам дребнав, но не съм. Окей съм с участието им в коалицията, приемам компромисите, които са направили с коалиционните партньори (защото с 23 депутата няма как да е на твоето за всичко). Приемам и атаките от Пеевските медии като положителен знак, че може би наистина искат да реформират нещо. И съм съгласен, че вътрешните разногласия са здравословни и нормални. Когато обаче в основата има доверие и умение да се води диалог. И не се преминават някои граници. А не когато двама депутати от една парламентарна група сядат в двата края на студиото и не си говорят, щото „мама каза да не си играя с теб“ (и не, не ме интересува кой е виновен за това, дали Кунева или Караджов; само по себе си е абсурдно). Та, „господа реформатори“, бих искал да ви дойде акълът. Да се сетите, че няма

Ежедневно има по някой скандал в държавата. Я някой затрил тефтерче, я загубили протокол от разпределяне на дело, я някой назначил свой човек някъде, я президентът не помнел точно какво е правил преди 25 години, я някой предложил за министър партиен лидер със съмнителна компетентност, я какво ли още не. Нищо ново – такива микро- и макро- скандали има откакто има някакви свободни медии. От няколко месеца обаче има нов мотив, използван редовно от разни самодоволни коментатори и семейни медии. А именно „къде са сега протестиращите??“. Това се явява естествено продължение на опорната точка „Къде бяха протестиращите, когато…“. Но то е и нещо повече. Защото Пеевските медии само дават тона, а хиляди именни и безименни българи със задоволство от това, че не са протестирали заедно с „разглезената паплач“ миналата година, изригват с въпрос и укор в едно – „Къде са сега тия, дето се правят на гражданско общество, ама всъщност не са“. Хилядите именни и безименни българи злорадстват, затвърждавайки за себе си убеждението, че някой е бил платен, че никой не е имал позиция, и че всички са маскари. И че няма да се оправим, щото „видяхме ги и тези“. Задавайки този въпрос, обаче, те може би не разбират какъв свят изграждат около себе си. Свят, в който някой друг трябва да протестира срещу несправедливостите. Свят, в който е достатъчно да наплюеш някого, а да имаш позиция е „буржоазна измислица“. Свят, в който всички са маскари. А когато човек гради такъв свят около себе си с думите си, те се превръщат в самоизпълняващо се пророчество. А кои са тези „те“, и има ли „ние“? Те са резултатът от години на репресия, бедност и собствена безидейност. Те не са „тъпите и грозните“. Те сме ние. А къде са сега протестиращите, защо не протестират срещу разграждащото недоверие и калното самодоволство?

Електронното управление в България не върви. То крета, и за съжаление не в права посока, а някъде встрани. И проблемите изобщо не са технологични (технологичните са около 10% може би). Останалите са „правно-административни“. Общата картина е хаос, в който дори някой да се е ориентирал, няма правото да направи нищо. В този абзац ще опитам да опиша част от хаоса. Има среда за обмен на документи. Но има и среда за комуникация между регистри. Не могат ли регистрите да си комуникират през 1-вата, или пък информационните системи на администрациите през втората? Може би да, може би не. Има системи за документооборот. Някои от тях са вързани с една от горните системи, други не са. Има електронни услуги, които или са публичен интерфейс на документооборотните системи, или са разработени отделно, с включен документооборотен модул, или са просто отбиване на номера. В някои общини има по няколко информационни системи с почти припокриващи се функции, поръчани или от различни ръководства, или дори от някоя (някои) централна администрация. Не само, че има толкова разнородни и несъвместими системи, ами никоя от тях не дошла с промяна на процесите. Те просто описват в дигитален вид хартиения процес. Информацията може да я има в база данни, но 4-те стъпки, в които някой служител извлича информацията и я прилага като документ, остават. Много от тези процедури са в нарушение на закони и дори на вътрешни разпоредби. Защото законите се осъвременяват, но процедурите – не. Защото никой не знае, че някой си закон се е сменил. Освен това, почти никой главен секретар на „учреждение“ няма техническите познания и „визията“ за да дигитализира своята администрация. И така нататък, и така нататък. Чудесно, имаме сериозни проблеми в администрацията, хаос, липса на координация, и нищо не работи. Какво правим? Решението, както се сещате, не е техническо. Дори да направим (или да вземем)

Когато гледам някое видео или особено когато си отделя ден или два да отида на някое събитие, имам важни критерии. А именно, да бъда вдъхновяван да действам след това. Да правя неща – дали ще бъдат софтуер, лекция, гражданска активност или просто публикация. Когато става дума за събития (конференции), това е основното ми изискване към тях. Може би това да ми кажат нещо ново пак е добре, но със сигурност няма смисъл да ми казват неща, които вече знам, непоследвани от никакво действие или идея за такова. За съжаление в много случаи, включително на TEDxBG, към което стандартно имам високи очаквания, повечето презентации са от „Captain Obvious“ (Капитан Ясен), който ти казва очевидни неща (по забавен начин в добрия случай) и които е по-вероятно да те депресират, отколкото вдъхновят. На OpenFest положението е малко по-различно. Там научаваш не как лекторът е направил нещо „много яко“, а как ти можеш да направиш нещо още по-яко. Виждаш как в ограничена среда, чрез технологии, могат да се постигат „чудеса“. И най-вече, ти се иска да седнеш и да пишеш код, да сглобяваш елементи и радиа, да се включиш в някоя кауза (но не като индулгенция за себе си, а защото наистина ти е интересно). Също така хората, с които говориш, „работилниците“ и кръглите маси, са нещо, което събужда желанието ти да научиш нещо ново и да го приложиш. Веднага. Всичко това го обединявам в думата „вдъхновяващо“. Мислех да напиша тази публикация след поредния разочароващ TEDx, но щеше да е негативна и хейтърска. И невдъхновяваща. Но вече имам контрапример. Та, когато организирате събитие, с което да запълните деня на няколкостотин интелигентни човека, опитайте се да ги вдъхновите, а не просто да им кажете какво не е наред или да им представите информация, която могат да си прочетат и в Уикипедия. Всъщност, не само когато

Довечера в 18:30 пред народното събрание е организиран протест срещу „възраждането на модела #КОЙ“. По-конкретно, против очакваното гласуване на закона Пеевски-Цонев за КТБ, както и против приетите решения за отлагане на решението за КТБ. До онзи ден нямах позиция за КТБ – дали трябва да се оздрави или да се закрие. Нямах, защото не разбирам от банки, макроикономика и такива неща. И когато не разбирам от нещо, не държа да имам мнение, още повече да го налагам. В момента също нямам мнение кой е правилният ход за КТБ. По-логично звучи това, което каза Хампарцумян тази сутрин, че и да се оздрави банката, на 1-вия ѝ работен ден всички ще си изтеглят парите от нея, за всеки случай, и тя пак ще фалира. А тя би се оздравила с поне 2 млрд държавни пари, дори да се приеме предложението на т.нар. „омански фонд“. Но Костов (въпреки личният мотив) също не звучи нелогично. Та за банково дело няма да говорим. Само ще направя уточнението, че каквото и да стане, вложителите до 100 хиляди ще си получат парите (гарантирани по закон). Но довечера ще протестирам. Защото решението какво да се прави с КТБ не само се взема де-факто от Пеевски, чиито медии предизвикаха банковата паника, но и се защитава много агресивно от същите тези медии, а и не само. Още вчера, часове след обявяването на протеста, в ПИК (Пеевски Иска да Каже) се появиха обвинения, че протестиращите са платени от групировки и олигарси. Но това не е всичко. Днес по бТВ се появи една жена, икономист, Вера Ахундова, член на „Ние, гражданите“, което е „за“ оздравяването на КТБ. Същата раздели партиите на „националноотговорни“ (измежду които и ДПС) и на „тези, които създадоха групировките и октоподите, в момента претворени в Реформаторски блок“. Приемайки възможно съвпадение на имената, виждаме публикации във Вести.бг и dese.bg (с

Днес участвах на кръгла маса на тема „Електронно гласуване“, по покана на г-жа Гергана Паси, Дигиталната Национална Коалиция и Информационно Обслужване. Участвах като представител на Общество.бг, и ето и краткият ми „доклад“, който ще напиша и тук, с някои уточнения. Имаше представители на МВР, МВнР, МТИТС, БАИТ, БАСКОМ, ИО, Scytl (испанска компания, занимаваща с електронно гласуване) и други. Ето и репортажът на БНТ. Дискусията вървеше в няколко направления, като заключенията са следните: няма технологична пречка пред реализирането на електронно гласуване на всички са ясни ползите от електронно гласуване – спестяват пари и време, увеличават избирателната активност, позволяват на българите в чужбина да упражнят гласа си от МВР изразиха неувереност, че електронното гласуване ще реши проблемите с купения и контролиран вот, но достатъчно хора се обединиха около позицията, че то няма за цел да решава този проблем, няма и да го влоши. Николай Недялков изтъкна дори механизми, по които може да го облекчи В МВР се притесняват, че електронното гласуване ще отвори врата за киберпрестъпления; теза, която остана неаргументирана в моите очи проф.Емилия Друмева, бивш конституционен съдия и настоящ съветник на премиера сподели, че няма конституционна пречка пред електронното гласуване. Отхвърлянето на кодекса „Фидосова“ не означава принципно отхвърляне на електронното гласуване. Нужно е просто то да бъде вписано правилно в кодекса. Най-важното, около което имаше и най-много дискусии, беше „чипът“ в личната карта – т.е. дали да има електронна идентификация в документа за самоличност (моя любима тема). По темата се изказаха от МВР, като тезата им беше, че има „много плюсове и много минуси, и се търси правилното решение“. От Борика-Банксервиз щрихираха тяхното решение, разработено съвместно с МТИТС eID, базирано на австрийския опит. То може и да е подходящо (ако поддържа anonymous credentials, които позволяват гарантирането на тайната на вота, и едновременно с това – чрез linkable credentials – гласът на

Извинете твърде политическия коментар. Но политическата обстановка е трагична (не че това е нещо ново) – гледаме разни театрални постановки озаглавени „преговори“ в последните дни, които могат да се обяснят или със сценарий на ГЕРБ и РБ да се покарат, покарат, пък да направят коалиция с Патриотичния фронт (партия тип Атака, но с още повече агенти на ДС), или с едноличен такъв сценарий на ГЕРБ, или с подготовка за едно правителство на малцинството на ГЕРБ, с подкрепа на ДПС и ББЦ (и двете партии заявиха такава, а в замяна най-вероятно ГЕРБ ще обещае, задкулисно, да не пипа хората на ДПС, които в момента са назначени в администрацията). Колкото и да е добре РБ да е във властта, за да осъществи крайно-належащите реформи (ако наистина има такива намерения), колкото и да няма как това да стане без ГЕРБ, като най-голямата партия в момента, ми се струва, че конфигурацията на парламента (подреден така от скромните 46% от избирателите) е твърде неблагоприятна. И докато Патриотичният фронт изглежда като удобно допълнение за събиране на мнозинство, нито приоритетите ѝ, нито агентурният ѝ състав изглеждат съвместими с РБ (особено с НПСД) и дори с ГЕРБ. Не само това, ами стабилността в подкрепата на ПФ е доста несигурна. Да, обикновено ГЕРБ си купува допълнителните депутати, но не пречи да стане и обратното. И мисля, че е по-добре, в дългосрочен план, театърът да бъде прекъснат, и да се отиде на нови избори. Докато избирателите се разберат кой и как всъщност искат да управлява. И докато изпълнителната власт, съставена от смислена и прозрачна коалиция, започне да може да смята без калкулатор има ли достатъчно парламентарна подкрепата. А защо пак избирателите да носят отговорност? Защото това е една важна характеристика на демокрацията – управлението е точно толкова добро, колкото са избирателите. „Ама не искаме да плащаме за нови избори“, ни

Какво значи „отворени данни“? Няма да давам десетки линкове с дефиниции и примери, а ще обясня с едно изречение – данните, с които разполагат администрациите (и някои фирми) трябва да бъдат публично-достъпни във формат, удобен за четене от компютър, с цел отваряне на възможности за изграждане на полезен софтуер, базиран на комбиниране на тези масиви от данни. Т.е. когато държавата има регистър на аптеки, регистър на лекарства и работно време на търговски обекти, тя няма причина да си ги „кътка“ в екселски файлове на някой Пентиум 1 в мазето на някоя агенция, а е редно да ги публикува в стандартни, отворени формати (като .csv, xml, json), така че ентусиасти или реални бизнеси да могат да добавят стойност, изработвайки продукти, като например приложение, показващо къде са най-близките аптеки, където можете да си намерите лекарства по здравна каса. Или приложение, с което през смартфон да проверите кога ще дойде автобусът. (Отворените данни, разбира се, са анонимни, т.е. държавата не бива да казва на света къде живеете и къде работите, макар и да знае това.) Разни изследвания, които сега не мога да цитирам, твърдят, че отварянето на данните на държавата води до 2% повишаване на брутния вътрешен продукт (и световната банка намеква същото). Така че освен, че „разни момчета ще си играят да правят уебсайтчета с данните“, това отваря врати и за реални бизнес-начинания. „Това звучи добре, ама в наш’та държава – едва ли“, ще си кажат много хора. И макар към момента някои администрации, от добро желание, да публикуват част от данните си в „полу-удобни“ формати, като цяло положението е зле. Боян Юруков най-добре знае колко трудно се събират данни от държавата, и съм убеден, че малко хора биха имали такъв устойчив ентусиазъм, и то без финансова възвращаемост. Е, само че порталът за отворени данни на България вече е факт – opendata.government.bg.