Очарователният абсурд БДЖ

Днес трябваше да пътувам от Стара Загора до София, но тъй като бяхме компания от няколко човека, решихме да пътуваме с влак. Само половин час повече от автобуса, но пък човек може да се разтъпче, да поиграе карти, да отиде до тоалетна.

По план пътуването трябваше да е с тръгване в 11ч и смяна на Тулово, откъдето да се прекачим на влака Бургас-София (през Пловдив не може, заради ремонти). На гарата в Стара Загора обаче ни казват, че пътническият влак Стара Загора-Тулово-(Горня Оряховица) ще чака влака Бургас-Стара Загора, който закъснява, поради което ще изпусне влака Бургас-София на Тулово. Чудесно. Отказваме се от влака и отиваме на автогарата. Само че автобусният транспорт не е много по-адекватен от железопътния, и съответно следващият автобус е след половин час, но за него няма билети (или по-скоро – не се знае има ли билети, като дойде, ще видим), а след него има чак в 14ч.

Логистичните умения на хората в групата довеждат до решението да вземем маршрутка до Казанлък, която ще стигне точно навреме, за да хванем същия този влак Бургас-София (имаме мобилен интернет и знаем кой влак кога пристига). Но интересното започва след преминаването на чисто новите, но безкрайно криви и пълни с локви плочки пред гарата в дъждовния Казанлък. Там разбираме, че влак е дерайлирал по пътя (на входните стрелки на Стряма в 9:15) и бързият влак ще стигне само до Карлово, откъдето не се знае какво следва. Новината в dir.bg, където пише, че са осигурени автобуси е от 11ч, но нито на гарата в Стара Загора ни информират за това, нито в 12ч. на гарата в Казанлък знаят дали има осигурени автобуси или не. (Може би е случайно, че влак дерайлира в деня на връщането на спрените влакове).

На гарата в Казанлък, разбира се, са налични стереотипните образи на гласовития мрънкач, който повтаря как „тая държава няма да се оправи“ и разказва предишни лични истории, с които да подкрепи „тезата си“. Има я и жената, която се опитва да ни пробута билета, който е купила на сина си, нищо, че е издаден с друг номер на карта за намаление. Има го и пререждащият се младеж, в чиято представа опашката е само за другите, щото той бърза (опашката беше на автогарата, където проверявахме за алтернативен автобус).

Но дойде благата вест, че автобуси ще има от Карлово до Копривщица, така че си купуваме билети за влака и се качваме. Нямаме бърза работа, а и „приключението“ така или иначе вече е започнало.

Пристигаме на Карлово и нищо не се случва. Нито кондукторът е предупредил някого за ставащото, нито някой минава да обясни. Ние сме информирани, но пътуващите от Бургас не са, и са доста изненадани. В гарата (на която е залепен призив към отричане на либерализацията на пътническите превози) ни казват, че автобусите още не са дошли, ама ще дойдат. Един неизвестен господин гръмко оборва това твърдение пред нас и казва, че те само лъжат и нищо такова няма. (Тук някъде се сещам за TGV-то Париж-Кале, което се счупи на два пъти, изпусна връзката в крайна гара на Кале, и нямаше транспорт до центъра в близките 3 часа, освен няколко таксита, едно от които споделих с няколко други чужди туристи и един албанец, неговорещ нито английски, нито френски)

Оттук опциите са две – пътнически влак, вече порядъчно претъпкан, Карлово-Пловдив, и оттам Пловдив-София, с пристигане около 19ч. в София. Другият е да изчакаме заветните автобуси. Които се оказват…един софийски градски автобус по линия 260 (Руски паметник-Горна Баня). Който също се претъпква само след 5 минути (явно все пак останалите пътници някак са разбрали).

Изглежда, обаче, градските автобуси, дори препълнени, могат да развиват прилична извънградска скорост, и скоро се оказваме на разклона за Клисура. Влизаме, но там една маршрутка се оказва в насрещното, та се разминаваме на ръба на „пропастта“. Все пак стигаме центъра на Клисура, който ми връща приятни спомени от преди няколко години, когато бяхме на възстановка на априлското въстание, а на Боримечката му беше писнало да се снима с туристи.

Нямаме ясна представа какво търсим в Клисура, а изглежда и шофьорът няма, в което се убеждаваме, след като за втори път обърква пътя, а служител на БДЖ от средата на автобуса с пресипнал глас се опитва да се провикне „не оттука, отгоре“.

След половин час въртене из Клисура все пак стигаме до гарата, където чуваме „всички долу“. Но се оказва, че единствената ни цел е да вземем двама пътници от Клисура, под погледа на двама спокойно пушещи местни служители на железницата. И така, с почти час забавяне, отново сме по курса към Копривщица (чиято гара е на 8 километра от града). Там, незнайно откога, автобуса чакат хората, пътуващи към Бургас. С питане за всеки случай „нали това е влакът за София?“ намираме прилично празен вагон. На въпроса „кога ще тръгнем?“ притичващ служител на БДЖ отговаря „не знам, нищо не знам“.

В крайна сметка, след не твърде дълго чакане, тръгваме. Кондукторката ни информира, че влакът вече няма да е бърз, а пътнически, и ще минава през София-Север (правейки интересен заход към Централна гара), а ние се отдаваме на най-драматичните игри белот, които сме играли (230-185).

В София сме малко преди 7, което значи около 8 часа след планирания час на тръгване, само на солети, кроасани, вафли, брускети, прекрасни заснежени подбалкански гледки, белот и сюрреализъм.

С тази история не искам да вляза в ролята на човека със старото сако, който настояваше всички негови спътници да знаят колко е зле положението. Все пак почти не сме висели на някоя гара, без да се движим в правилната посока. Всъщност, аз съм извънредно доволен.

Защото има нещо много очарователно в това препълнен стар софийски градски автобус да се опитва да вземе баир на заден по заснежените, тесни улички на Клисура, защото е объркал пътя. Има нещо много очарователно в служителите на БДЖ, които помагат на по-възрастните пътнички с багажа, а в същото време нямат представа накъде и защо отиват. Има нещо очарователно и в пътниците, всеки от които има различен начин да изрази недоволството си. Има нещо очарователно в абсурдността, която БДЖ генерира.

А аз обичам абсурдността, особено в контекста на пътуване. Изпитвам някакво нездраво задоволство от абсурда (иначе не бих обиколил Македония с влак). Може би защото е нещо далечно, нещо, което гледам отстрани, като посетител в музей; като турист на сафари. Нещо, което мога да държа далеч от ежедневието си.

Друг е въпросът дали мнозинството от пътниците не искат просто да стигнат от точка А до точка Б, без дерайлирали влакове, без да са правостоящи, без да е твърде горещо, твърде студено, твърде късно или твърде рано.

Смятам, че в България може да има нормален обществен транспорт, и в частност нормален железопътен транспорт. Наясно съм, обаче, че това минава през промяна на мисленето на железничарите, през спиране на кражбите, през вършенето на работата от всички по веригата, през адекватен мениджмънт, през липса на политическо влияние в транспорта (и сметки кой колко гласа ще загуби), през намаляване на деструктивната роля на синдикатите, през намаляване на автобусното лоби, и т.н.

Факторите са десетки, а преодоляването им става по-трудно всеки ден. Аз съм в рядката ситуация да съм доволен при всяко развитие на нещата. Но май е по-добре да имаме качествен релсов транспорт, отколкото няколко пристрастени към очарованието на абсурда пътници да са доволни.