Електронното управление в България не върви. То крета, и за съжаление не в права посока, а някъде встрани. И проблемите изобщо не са технологични (технологичните са около 10% може би). Останалите са „правно-административни“. Общата картина е хаос, в който дори някой да се е ориентирал, няма правото да направи нищо.
В този абзац ще опитам да опиша част от хаоса. Има среда за обмен на документи. Но има и среда за комуникация между регистри. Не могат ли регистрите да си комуникират през 1-вата, или пък информационните системи на администрациите през втората? Може би да, може би не. Има системи за документооборот. Някои от тях са вързани с една от горните системи, други не са. Има електронни услуги, които или са публичен интерфейс на документооборотните системи, или са разработени отделно, с включен документооборотен модул, или са просто отбиване на номера. В някои общини има по няколко информационни системи с почти припокриващи се функции, поръчани или от различни ръководства, или дори от някоя (някои) централна администрация. Не само, че има толкова разнородни и несъвместими системи, ами никоя от тях не дошла с промяна на процесите. Те просто описват в дигитален вид хартиения процес. Информацията може да я има в база данни, но 4-те стъпки, в които някой служител извлича информацията и я прилага като документ, остават. Много от тези процедури са в нарушение на закони и дори на вътрешни разпоредби. Защото законите се осъвременяват, но процедурите – не. Защото никой не знае, че някой си закон се е сменил. Освен това, почти никой главен секретар на „учреждение“ няма техническите познания и „визията“ за да дигитализира своята администрация. И така нататък, и така нататък.
Чудесно, имаме сериозни проблеми в администрацията, хаос, липса на координация, и нищо не работи. Какво правим? Решението, както се сещате, не е техническо. Дори да направим (или да вземем) най-перфектната информационна система и „срежем лентичката“ на електронното правителство, то няма да работи. Защото тази система ще се добави към купа други системи, половината от които неподдържани и неизползвани (заб. проблемът с изоставените системи би трябвало да се реши от последните промени в ЗЕУ, дефиниращи компания, която да е в ролята „държавен системен администратор“). Какво е нужно? CIO.
Какво е CIO? Chief Information Officer. Уикипедия ни казва, че това е „най-старшият член на изпълнителното звено в едно предприятие, който е отговорен за информационните технологии и компютърните системи, които подпомагат целите на предприятието“. CIO-то има организационно-координационна работа; избира какви технологии да се използват, кога и от кого, и координира внедряването и използването им.
На държавата ѝ трябва един CIO, който да знае какво се случва във всеки един момент и да направлява процеса. Да реши кой софтуер се ползва в деловодствата, как се реализират електронни услуги, какви изисквания да има към обществените поръчки за софтуер. Освен това да е отговорен за това всяка агенцийка и общинка да са наясно с последните промени в законите и да си осъвременят процедурите.
В момента няма ли CIO? Не. Има министър на транспорта, информационните технологии и съобщенията (който с промените в ЗЕУ ще получи малко повече правомощия), има зам.министър по ИТ, в момента има и вицепремиер по проблемите на държавната администрация. Защо това не работи? Защото зам.министърът има правомощия само в своето си министерство. И като отиде в съседното и от там го гонят, щото „к’ъв е тоя“ (образно казано). Защото министърът на транспорта е … министър на транспорта, и освен проблема с правомощията, няма и компетенцията, и ресурса. Вицепремиерът пък има правомощия да диктува на всички министерства, само че няма техническата компетенция (уважения към г-жа Бъчварова, но нейната експертиза не е такава на IT директор).
Може ли CIO да бъде член на кабинета? Напр. вицепремиер? Може, ама не е хубаво, защото вицепремиерът е политическа позиция и тя се сменя, напоследък често. Хубаво е да е част от администрацията, а не от кабинета. И да е подчинен пряко на премиера. А задачата му да бъде да координира всички институции. Разбира се, не сам, а с екип от колкото човека е нужно.
Създаването на такава силна позиция (де-факто отговорник за целия софтуер в държавата) изисква политическа воля. Но правейки я експертна, а не политическа позиция, означава, че тази воля трябва да се приложи само веднъж, а не след избори наново. (Все пак, хубаво е да се внимава да не се дадат твърде много възможности за злоупотреби на човека на този пост)
Мисля, че е крайно време да бъде дадена свобода на някой компетентен технически директор стъпка по стъпка да изглажда проблемите на електронното управление и на използването на информационните технологии в държавата като цяло.
Най-лесният начин за е-правителство:
1. Свободният пазар прави чудеса и може да бъде модел за изграждане на е-правителството. Вместо всяка година да се леят милиони и да се обещава, как най-късно догодина щяло да заработи, трябваше да се лицензират няколко фирми, с големи банкови гаранции срещу злоупотреби, да получат достъп до документите в държавата и да ги предлатат срещу заплащане. За 1-2 години всичките няколко милиона издадени дипломи за средно и висше, документи за разряд и пр. щеше да ги има налични в електронен вариант и още куп други неща, които сега влачим от едно ведомство в друго…
2. Да, вече си мисля, че по-правилният изход е държавата да я докара само до направа на интерфейс за външен достъп, след което да почне да лицензира множество частни доставчици на такива услуги. Правилно си забелязал, че само се подритват концепции, а виж частникът през това време къде отиде – в софийското Пикадили си плащам данъците за имот в Шумен, кабелна, тока за вилата в с. Владо Тричков и мобилен телефон – всичко заедно на едно гише. Няма бюджетно платежно, няма бюджетни кодове, няма нищо. И работи 100 пъти по-сигурно от държавната система.
Друг пример: АПИС, Сиела, Дакси – виж за 200 лева абонамент каква услуга получаваш. Мога да се обзаложа, че ако им се разреши, за нула време ще пуснат по един модул и за свидетелства за съдимост, за дипломи, и за всичко друго.