За филма на Ал Джазира, малцинствата и глобализацията

Тези дни популярна тема е филма на Ал Джазира за турското малцинство в България. Разбира се, дори най-вероятно без да са го гледали, повечето от нас, „закърмени“ с българската история, са готови да заклеймят филма като турска пропаганда.

За съжаление, начинът, който е направен филма, го причислява по-скоро към пропагандата. Не съм историк, но съм се научил да идентифицирам т.нар. логически заблуди. А от тях има немалко във филма. Както отбелязва Александър Стоянов в тази статия в КлинКлин, „турските журналисти са боравили повече от фриволно и несериозно с „факти“ и „данни“, които трудно издържат проверката на реалността“.

Историческите факти не са ми известни в детайли, но ще подчертая някои съвсем елементарни грешки на филма. Първата е числеността на турското малцинство. Във филма се споменават четири числа – „700 хиляди“, „милион и половина“, „9% от 7 милиона (т.е. 630 хиляди)“ и „над милион“. Оттук личи немарливост към фактологията. Много неща са представени твърде едностранчиво – не е интервюиран никой българин (като изключим един свещеник, чиито думи бяха преведени творчески), нито един участник във възродителния процес и нито един политик. Дори другата гледна точка да не е правилна, тя трябва да бъде представена. Дори може да бъде използвана за подсилване на тезата, ако щете. Като споменах творчески превод – надписът на тениската на атакистите „Не на Турция в ЕС“ беше преведен съвсем грешно и тенденциозно като „No Turks in Europe“ (Без турци в Европа). Без да защитавам Атака, двете неща нямат много общо.

ДПС пък е представена като спасителната партия. Като чистото обединение на съпротивата срещу потисничеството на българската власт върху турското малцинство. И може би това е изглеждало така (и все още изглежда така за някои от турците), но напоследък става особено явно, че ДПС е предимно корпорация. Още по-абсурдно става, когато се твърди, че „националистите имат медийни ресурси, а ние нямаме нищо“, при положение, че най-голямата медийна империя е на ДПС. Която, обаче, се използва за всичко друго, но не и за защитаване на правата на турското малцинство.

И не на последно място – американският историк, който говори, и целта на включването на когото най-вероятно е да придаде повече тежест на твърденията, всъщност е историк с доста спорна репутация. Един от малкото, които отричат арменския геноцид, с твърде спорни публикации, които изглежда не са приети в научните среди. (Но да не превръщам логическата заблуда „Appeal to authority“ в „ad hominem“)

Обаче това, че филмът е зле направен, че борави с логически заблуди и измислени факти, не значи, че не може да ни накара да се замислим. Според любимата ми логическа заблуда („the fallacy fallacy“) това, че за доказването на дадена теза са използвани логически заблуди не означава непременно, че тезата е грешна.

В България има турско малцинство. И срещу него са правени всякакви „набези“ – за асимилация, за прогонване, за покръстване, за „екскурзии“, за смяна на имена и т.н. И това е лошо. И е лошо не само според „либералните евроатлантически ценности“. В Европа българите организират български училища, български школи по танци, и никой не ни забранява това. Холандците са окей с това българите да учат български (стига да учат и холандски). Редно ли е ние да сме против това турците да учат турски, и да прилагаме двоен стандарт? По-скоро не.

„Ама те…5 века…кръвен данък…робство“. Чувам вече тези аргументи. Само че това „те“ е грешката. Тези „те“, които са основали и разширили османската империя, които са воювали и избивали, нямат нищо общо с нашето турско малцинство. Което е докарано тук отнякъде и си е заживяло мирно и спокойно. Да, може би са използвани за геополитически цели, но те са хора. А от геополитическа гледна точка е по-добре да ги спечелиш на своя страна, като им дадеш равни права и ги накараш да се чувстват добре, отколкото да ги потискаш и да ги правиш още по-удобен инструмент на други. Но това е мое допускане, без да разбирам от геополитика (може би трябва да си сипя още 2-3 бири и ще разбирам повече).

Между другото, разбираме и още нещо. Че насилственият атеизъм, както и насилственото покръстване или помохамеданчване не работи. И създава напрежение, което избива по един или друг начин.

Но общо взето това, за което филмът ни кара да се замислим е, че не печелим нищо от нетолерантността ни към малцинството. Може би тенденциозно ни се показват учители, но е факт, че без политически злоупотреби, това малцинство може да бъде добре образовано и активна част от обществото. Че разбирането ни дори за собствената ни държава е обременено от неща, които са ни набивали в главите и които не сме поставяли на съмнение. И докато се смеем на македонците за „велика Македония“, гордо изтъкваме златния век и лошите турци.

Само че заключението ми няма да бъде тази либерална и може би трудно-смилаема теза (щото… „как така на турците ще даваме..да си ходят в Турция“). Заключението ми ще бъде свързано с границите. И как те отново са най-големият проблем. Една група хора, по съвсем случайни фактори (някакви войни, договори, глупости) попадат от едната или от другата страна на някоя граница. Тях никой не ги е питал, те просто си живеят там (с това не оневинявам „масите“, защото и те следва да имат воля, но на практика рядко вземат решения). Българското малцинство в Гърция е попаднало от „грешната“ страна на границата, турското малцинство в България също. И практиката през миналия век е била – бой, асимилация, и сръбска/българска/гръцка/турска музика. И от гледна точка на идеала за националната държава, това е изглеждало оправдано.

За щастие при нас идва глобализацията. Която все още не сме оползотворили напълно, но която може да ни даде една „безгранична утопия“, един свят, в който няма значение от коя страна на измислена линия попаднеш след някой геополитически катаклизъм. Но дори границите да останат, то и технологиите, и мисленето се променят. В момента няма нужда от турско читалище, за да учиш за турската култура. Няма нужда и от българско читалище, за да изучаваш българската култура. А докато за днешните малцинства е немислимо да напуснат земите, в които винаги са живели, то промяната в мисленето ще позволи на утрешните „да си хванат куфарите“ и да отидат другаде. Да, проблемът на общностите остава, но и те, за добро или за лошо, стават по-преходни и по-глобални.

Филмът на Ал Джазира по-скоро прави опит за връщане на изтърканото „ние срещу тях“, но ако се абстрахираме от ниското му качество, той може би неволно насочва мисълта към по-смислени въпроси. На които не съм компетентен да отговоря, но пък за щастие никой не ми е забранил да разсъждадвам за тях в писмена форма.

One comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.