С влак из Европа

Наскоро разказвах някаква история и един приятел каза „защо не ги пишеш тези неща“. Отговорих, че ако напиша всичко, после няма да има какво да разказвам. Но след това все пак реших да опиша едно от пътуванията си из Европа с влак от преди 2 години.

В Европа съществува Interrail – възможност да си купиш „всемогъщ“ влаков билет, който важи във всички държави за определен период. Тогава бях още в групата „до 26 години“, за която група този билет е доста по-евтин – за малко под 200 евро. можеш да обикаляш Европа 10 дни, в 5 от които да ползваш колкото и каквито влакове поискаш (без високоскоростните международни Eurostar и Thalys, и с допълнителна такса за резервация за TGV и някои други експерсни, но таксата често е само няколко евро)

Целта на пътуването ми беше Манчестър, където щеше да се проведе международната олимпиада по лингвистика, в чието жури съм от няколко години. Но пътуването започна с полет до Дортмунд.

Първия град, който посетих, беше Кобленц. Кобленц е тих и много приятен, с впечатляваща гледка от Deutsches Eck – мястото, където река Мозел се влива в Рейн. Моята снимка не е кой знае какво, но ето една от отсрещния бряг:

Друго нещо, което запомних от Кобленц, беше фонтана със статуя на момченце, от чийто нос периодично пръскаше вода по струпалите се туристи.

След това потеглих на юг към Хайделберг, с идеята да мина през Франкфурт за малко. Този ден на немските влакове не им вървеше – и трите, с които пътувах закъсняваха или се счупваха. Но все пак имах малко под час във Франкфурт, който използвах за да пия едно кафе с Боян Юруков и да обсъдим електронното управление, отворените данни и подобни теми.

Хубавото на Interrail е, че можеш да обикаляш много градчета, в които иначе не би отишъл, защото туристическата им част може да се обиколи за няколко часа. Така че един ден беше достатъчен за Кобленц и Хайделберг. А Хайделберг е поредното приятно немско градче, от което нямам снимки (заради батерията), но пък тази би трябвало да дава представа:

След разходката с приятели, спах във Валдорф, което може би не ви говори нищо, освен ако не сте в софтуерния и по-специално ERP бизнеса, защото това е централата на най-голямата ERP софтуерна компания – SAP. Едно „село“ (добре де, градче, с 15 хиляди население), което дори си няма гара, а я дели със съседното градче Вислох. Нещо като пловдивските села Скутаре и Рогош, ама на малко по-голямо разстояние.

На следващия ден потеглих към Страсбург, но с половин час в Манхайм, където успяхме да се засечем насред пътуванията си с друг приятел. Интересното на Манхайм е, че адресите в центъра са нестандартни – образуваните между успоредните и перпендикулярни улици образуват зони, които са номерирани, а адресът е зоната + номер на сградата за тази зона. Ето карта.

А Страсбург…е прекрасен. Архитектурата, каналите, цветята.

Беше горещ ранен съботен следобед и по улиците нямаше нито хора, нито коли, та се случваше да походя по булевардите в продължение на минути без да мине кола. Когато стигнах дотук, на една пейка в паркчето стоеше човек, който ме погледна и сочейки си часовника ме попита „Мосю…колко е часа“. Да, на български. Отговорих му „два и половина“, което той не очакваше: „Ама…ама вие сте от България?“. Трябваше да хващам влака за Париж, та сведох разговора само до това, че съм на разходка, а не работя в Страсбург. Заръча ми да предам поздрави на България.

ТЖВ-то до Париж стигна бързо (движейки се с над 300 км/ч). В Париж бях ходил няколко пъти, така че този полуден го използвах да се видя с приятели, да пием по вино на брега на Сена и да покараме колела из нощен Париж.

Но на следващият ден трябваше да се сблъскам челно с френските железници. Отидох достатъчно рано на Гар дю нор, за да си взема резервация за ТЖВ-то до Кале. Да, има директен скоростен влак Париж-Лондон, но за него Interrail билетът не важи (т.е. важи, но трябва да платиш десетки евро за резервация, което обезсмисля нещата). Но опашката беше голяма, и разбира се, беше грешната опашка. Което някакъв французин ми каза след 40 минути чакане – на тази опашка било само за обикновени резервации, а на „ей оная там в дъното“ е за такива с билет като моя. Супер. Още 30 минути чакане, и 10 минути преди тръгването на влака имах резервация.

Но разбира се, ТЖВ-то се счупи. Два пъти. И пристигнахме в Кале с 40 минути закъснение. Само че не в Calais-Ville (т.е. в града), а в Calais-Fréthun. Моята цел беше Calais-Ville, откъдето пеша да стигна до ферибота за Дувър. И по принцип има локални влакчета от Fréthun до града, които дори са съобразени с пристигащите бързи влакове, така че ако бяхме пристигнали по разписание, щеше да има влак след 10 минути. Само че кой в SNCF да предположи, че влаковете закъсняват, та следващият влак до града беше след 2-3 часа. Освен това бях гладен, та докато си взема сандвич и го изям, малкото таксита пред гарата бяха взети. Чудейки се какво да правя, видях едно по-голямо такси, около което се въртяха хора с раници. Приближих се и попитах закъде са – за ферибота, естествено. И имаха едно място. Късметът ме извади от недоизмислените разписания на френските железници.

Спътниците ми в таксито (което излезе по 5 евро на човек) бяха две американки, един шотландец и един албанец. Албанецът не говореше нито английски, нито френски, нито македонски. Ние, разбира се, не говорехме албански, но той искаше да бъде оставен в града (което показа повтаряйки Calais-Ville). Та, оставихме го на произволен булевард, той беше щастлив, а ние продължихме към ферибота (за който Interrail билетът дава намаление). Шотландецът се изгуби някъде по палубата, а ние се разприказвахме с американките, които били за лятото в университета в Кембридж, но всеки уикенд обикаляли Европа.

Скалите на Дувър са много интересно нещо, не успях да ги снимам заради липса на батерия. Но ето чужда снимка:

Пристигнахме в Дувър, оттам влак до Лондон, а оттам – към Манчестър. Влакът за Манчестър по принцип не е нищо интересно, но моментът беше специфичен. Точно бях влязъл в тоалетната, когато по високоговорителя се включи машинистът и с радостен глас съобщи добрата новина – кралското бебе е родено! Щеше да ми е по-интересно да съм в салона, за да видя реакциите на хората, но пък „съобщиха ми за раждането на кралското бебе, докато пикаех“ звучи като добра история.

Следващите 4 дни прекарах в Манчестър, на олимпиадата по лингвистика, проверявайки решенията на учениците. И когато събитието приключи, трябваше да си хвана самолета към…Брюксел.

Имах някаква представа колко е пътят с автобус до летището в Манчестър, но тя се оказа не съвсем точна. С половин час грешка. В неудобната за мен посока, което доведе до тичане към гишето за check-in на най-задния от трите терминала. И пристигането ми там 38 минути преди полета. „Съжаляваме, bag drop затвори преди 2 минути, ще трябва да чекирате багажа си на изхода срещу 50 паунда“. Аз се бях чекирал онлайн (Ryanair), но бях с голяма раница, за която бях платил – билет 5 евро, раница 25 евро. Окей, първата цел беше да не изпусна полета. Големината на опашката за security повдигна сериозни съмнения по този въпрос. Но прередих всички, извинявайки се на всеки поотделно „excuse me, I’m going to miss my flight, may I..“. Изхвърлих всички течности, шампоани и подобни, и нещата изглеждаха оптимистично. Докато не изпищя металодетекторът и служителят не ми се развика, че не го интересува, че изпускам полет, накара ме да си изпразня джобовете, да си сваля обувките и да чакам. Оказа се, че едно пени е причината, та малко рисковано му казах „you can keep the penny“. Размина ми се. Не че и в багажа не ми ровиха, защото бях забравил пяната за бръснене, а човекът държеше на дълго и нашироко да ми обясни защо трябва да го изхвърля.

Е, поне полетът закъсняваше. А нежеланието ми да вися на опашката пред изхода се оказа полезно. Седях си отстрани, с 45-литровата раница на земята, докато служителката минаваше с картонена кутия и проверяваше дали багажите на хората на опашката не надвишават разрешените размери. Мен не ме и погледна – не бях на опашката. Оставаше само ми проверят бордната карта, а бързането и това, че подадох бордната си карта в момента, в който служителката вдигна очи от предния пътник, не позволи изобщо някой обърне внимание на голямата раница, която влачех по земята. Признавам, че това звучи малко „селско“, но всички, пътували с Ryanair знаят за политиката им да „прецакват“ пътниците си по всевъзможни начини. И да, разбирам, че с 5 евро билет до Брюксел някак трябва да правят пари и го приемам, но все пак – да не дадеш 50 паунда на Ryanair е „постижение“.

В Брюксел се разходих час и половина, след това използвах престоя си в Антверпен за да разгледам прекрасната им гара (отново не моя снимка):

… и продължих към Амстердам. На следващия ден с двама приятели (единият от които – този, с когото се видях в Манхайм) обиколихме няколко града в Холандия, два от които – на брега – Зантвоорт, Хук ван Холанд, Ротердам, Хаарлем, Лайден. В Амстердам също бях ходил няколко пъти, та там само нощувах (на гости, отново).

И най-накрая, след 10 дни, отидох до Айндховен, откъдето хванах самолета за София.

Макар и вече не в групата на младежите, пак бих си взел Interrail pass и бих обиколил някоя част на Европа. Стига да намеря време.