Между електронното управление, лингвистиката и социалните псевдоразсъждения, да вмъкна и едно стихче. Не е от тези, които си харесвам най-много, ама каквото – такова. Естествено, няма заглавие.
Вървеше той по стръмната пътека
замислен, енергичен и усмихнат.
вървеше безкомпромисно човека,
нечакащ всички бури да утихнат.И стигаше до хубави поляни,
спокойни, жизнетворни и зелени,
с тревичките от слънчев лъч обляни,
с шума на пеперудите засмени.Но той не бе дошъл за тази гледка,
не бе пленен от свойто постижение,
когато спреше, чувстваше се в клетка,
когато спреше, чувстваше съмнение.Пътеките нагоре продължаваха,
но ставаха по-трудни за намиране,
прекрасните поляни призоваваха
към дълго и полагащо се спиране.Той знаеше, че горе няма нищо,
но трябваше да търси пак пътеката,
остававато тука бе излишно,
оставането бе живот във клетката.
Вашият коментар