За пътеката и клетката

Между електронното управление, лингвистиката и социалните псевдоразсъждения, да вмъкна и едно стихче. Не е от тези, които си харесвам най-много, ама каквото – такова. Естествено, няма заглавие.

Вървеше той по стръмната пътека
замислен, енергичен и усмихнат.
вървеше безкомпромисно човека,
нечакащ всички бури да утихнат.

И стигаше до хубави поляни,
спокойни, жизнетворни и зелени,
с тревичките от слънчев лъч обляни,
с шума на пеперудите засмени.

Но той не бе дошъл за тази гледка,
не бе пленен от свойто постижение,
когато спреше, чувстваше се в клетка,
когато спреше, чувстваше съмнение.

Пътеките нагоре продължаваха,
но ставаха по-трудни за намиране,
прекрасните поляни призоваваха
към дълго и полагащо се спиране.

Той знаеше, че горе няма нищо,
но трябваше да търси пак пътеката,
остававато тука бе излишно,
оставането бе живот във клетката.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.