А може ли истински интервюта?

Гледах последното интервю с Орешарски. Едновременната инфантилност и наглост на бившия премиер я оставяме настрана. Но да разгледаме журналистическите практики у нас. И не, не говоря за виртуози на манипулирането на общественото мнение като ПИК, Блиц, Преса и подобни. Говоря за нормалните журналисти, в телевизии и радиа, които уж интервюират събеседниците си.

Знаем, че „една лъжа, повторена сто пъти, става истина“. Особено ако журналисти безкритично я оставят да плува в пространството.

Любимият ми пример беше с „платените шепа протестиращи“. От самото начало всички представители на управляващата тогава коалиция говореха по медиите как се знаело, че протестиращите са платени. И че са малко. Някой постави ли това под въпрос? Осъди ли хвърлянето на псевдо-факти в общественото пространство? Не. Тук-таме някой измънкваше последващ въпрос „имате ли доказателства“, който явно беше удовлетворен с отговор от рода на „то е обществена тайна“.

Така беше и с гореспоменатото интервю на Орешарски. Вече повторената сто пъти лъжа се е превърнала в истина, така че Лора Крумова изобщо не постави под въпрос твърдението, че след началото на протестите са останали двайсетина платени. Но това не беше единствената безкритично подмината глупост на бившия (и.д.) премиер. Когато той се измъкваше с тезата, че не се занимавал с политика, никой не се сети да изтъкне, че всъщност има разлика между „партийна“ и „политическа“ дейност. И че изпълнителната власт се занимава с осъществяване на политика (поне според чл. 105 от Конституцията). Орешарски не беше скастрен и когато дори обвини обществото, че не знае каква е структурата на държавното управление. Иронично, след като според него главата на изпълнителната власт не взема решенията, а лидерите на парламентарното мнозинство ги вземат, което си е (удобно) непознаване на структурата на държавното управление – изпълнителната власт само се избира и контролира от парламента, но не му играе по свирката. Поне по идея. За изолацията от външния свят отговорът беше горе-долу „те сега са по-зле, аз ходих в Азербайджан и Виетнам“. Забавен отговор, дори (за разлика от „шегите“ малко преди това), но оставен да виси в пространството като факт. Нищо не последва и в отговор на манипулативното твърдение, че протестите били „медийна революция“. Поне да даде пример защо. Няма нужда, може би.

И не, това недоволство не е персонално отправено към Лора Крумова и Галя Щърбева. Ако това беше първото интервю, проведено в такъв стил, нямаше да пиша по въпроса. На практика почти няма интервюта, където тъп и празен отговор да бъде оспорен по адекватен начин. Дали от непознаване на материята от страна на журналистите, или от страх, че ако са твърде остри, никой няма да иска да бъде интервюиран? Не знам.

Не, не искам всички да са като Джеръми Паксман, който понякога е дори груб с гостите си, когато говорят неверни неща или отказват да отговорят на въпросите. Но когато интервюираните използват напълно стандартни логически заблуди, работа на интервюиращите е да ги посочат. Да кажат изрично на интервюирания, че не ползва реални аргументи, а заблуждава зрителите. Работа на интервюиращите е да знаят за тези заблуди, защото широката публика може би не ги знае и няма опит в откриването им в изказванията на публични личности. (Един единствен път съм чувал Бойко Василев да репликира Михаил Миков след използване на „ad hominem“ аргумент.)

Така ежедневно всякакви демагози, без оглед на партийна принадлежност, изливат от ефира глупостите си. След което идва…следващият въпрос. Може би по-рентабилно ще е просто да запишем въпросите на един компютър, който чрез синтезатор на реч да ги задава, а гостът да сигнализира, че е свършил с отговора си с натискане на бутон, за да бъде изчетен следващия въпрос.

Не искам това да е атака към интервюиращите ни журналисти, а по-скоро молба към тях. Да изобличават всяка заблуда и всяка тъпотия, която гостите им казват в ефир. Защото ако тези заблуди не бъдат „разкостени“ на момента, влизаме в сценария с лъжата, превръщаща се в истина. А вече имаме достатъчно много лъжи, превърнали се в истини, че да си позволяваме още.