Posts tagged протест

„Хората правосъдие не ядат“

6

Пирибрах се от шествието за правосъдие, което събра 200 човека, повечето от които се познават, въпреки че имаше плакати за събитието и 11 хиляди поканени във фейсбук. Може би пък хората вече не смятат протеста за ефективна форма на гражданско участие, може би разхождането между празни сгради в студа не е нещо, което им се струва смислено.

Но може би има и друго – както отбеляза Динко в туитър, правосъдието е една абстракция. Едни структури с неясна функция, отвъд очевидната „ако открадна, може да ме осъдят“. Или алтернативно – ако ме набият, да знам, че виновникът ще бъде осъден.

Тези битови неща са важни, и те също би трябвало да са нещо, което работи и което искаме, но заради тях не сме бедни. По-скоро битовите престъпления се случват именно защото сме бедни. И съответно правосъдието и да го има, ще осъди бедния, който е откраднал от друг беден, или изнервения от безизходицата, който е пребил някого на спирката.

Грубо казано, тезата „хората правосъдие не ядат“ може би е валидна. Може би правосъдието е нещо твърде абстрактно, и не е ясно защо заради липсата му сме бедна държава. То дори самата структура на съда е сложна и неясна – районни съдилища, градски съдилища, ВАС, ВКС, прокуратура. Всъщност, това, че структурата и влиянията не са толкова прости може би позволява проблемите в съдебната система да останат под радара. Ясно е кой е премиер, кой е министър, кои са депутатите. Ама какво е ВСС, какви прокурорски квоти, защо ВАС е важен – освен специално интересуващите се, едва ли някой знае. Затова ще опитам да дам няколко опростени примера как липсата на правосъдие ни прави по-бедни.

Пример 1 – обществени поръчки. На повечето хора е ясно, че парите от държавата не се „крадат“, те се „пренасочват“ чрез обществени поръчки. Завишени бюджети, поръчване на ненужни услуги. И накрая спечелилите се оказват „правилните хора“. И така парите, които сме дали като данъци, и които трябва да се върнат при нас като инфраструктура, образование, здравеопазване, отиват някъде другаде, а ние получаваме нещо проформа (и това в добрия случай) – получаваме пътища с дупки, получаваме изтрита пътна маркировка, получаваме некачествено здравеопазване и образование. С тези пари може да се свърши много повече, отколкото получаваме, но това не става, защото някакви хора прибират парите и не вършат работата. Какво общо има съдът? Обществените поръчки, след обжалване пред КЗК, се обжалват пред Върховния административен съд. Дори КЗК да е съвестен и независим регулатор (което е съмнително), ВАС има последната дума. Т.е. дори възложителят (някое министерство) да не е сключил сделка с определена фирма, и наистина най-изгодната оферта да е спечелила, това накрая отива във ВАС, и ВАС (де факто) решава кой печели обществената поръчка – например дисквалифицира победителя. Съответно пък, ако поръчката е спечелена неправомерно, добросъвестните фирми и да обжалват пред ВАС, ако ВАС „е в играта“, казва „сори, парите са за който е определен“. След известен брой такива опити най-вероятно кадърните фирми се отказват да вършат неща за държавата и остават само „фирмите на наши хора“. Защо сме по-бедни заради това? Защото парите ни се харчат, без да има резултат. И ние си чупим колите в дупки, например.

Пример 2 – инвестиции. Известен стана случаят „Белведере“, при който френска компания в България беше „открадната“ с помощта на съда. Дреме ни за френската компания, ще кажете. Чуждестранните инвеститори обаче са един от начините да станем по-богати – да получаваме по-високи заплати, например. Но дори заплатите да са същите, чуждите инвеститори отварят работни места. Но когато държавата (в лицето на съда) казва на чуждия инвеститор „ако отвориш бизнес в България, лошо ти се пише“, защо западният инвеститор да отвори офис или завод тук, а не в Румъния, например? Съответно фактът, че в съда, на високо ниво, се рекетират фирми, директно значи, че имаме по-малко работни места и по-ниски заплати.

Пример 3 – корупция по високите етажи. Тук съм убеден, че всички ще се съгласят – „ако вкараме политици в затвора, ще се оправим“. Надали директно ще се оправим, но ще е стъпка напред. А защо политиците не отиват в затвора, въпреки, че е имало дела срещу тях – последно оправдаха Христо Бисеров, а преди това и доста други. Съдът не е непременно виновен в случая. Прокуратурата трябва да оформи обвинението – да каже кой политик какво точно е нарушил и как. Прокуратурата обаче използва тази си роля и игра следния сценарий „сега ще му забавя на този обвинението, ще му го покрия, но така ще го държа зависим“. Или друг – „обвинението на този ще го направим със съзнателни пропуски, така че съдът и да иска, да не може да го осъди“. Или трети – „този не е послушен, ще го ударим с някое обвинение, да го сплашим“. Това нас какво ни интересува? Отново „обръчите от фирми“. Ако един политик, дори с най-добри намерения, е зависим, а друг е убеден, че нищо няма да му се случи, ако раздаде едни пари на „наши фирми“, накрая благата“ се разпределят неравномерно – много за „тях“, малко за „нас“.

Механизмите за това как през съдебната система (съд и прокуратура) се разпределят пари не един и два, но идеята е, че тезата „хората правосъдие не ядат“ изобщо не е вярна.

Друг е въпросът дали с едно шествие или един протест нещо ще се промени. Може би няма. Но когато само 200 човека покажат някакъв интерес към темата, „лошите“ остават съвсем спокойни, че схемата ще продължава.

Share Button

Моделът #Кои

1

Не, няма правописна грешка в заглавието. Пеевски не е сам. Зад Пеевски не е само Доган, само Местан или дори ДПС.

Явлението „Пеевски“ и моделът, в който медии, бизнес и трите власти действат като една, нямаше да съществува, ако ги нямаше десетките депутати, които се нареждат до него в залата. Нямаше да съществува, ако ги нямаше десетките прокурори, включително главния, които са готови да сплашат журналисти, заради материали срещу Пеевски. Нямаше да съществува, ако не бяха министрите, които го приемат в кабинетите си (или пък случайно се засичат приятелски на улицата). Нямаше да съществува, ако не бяха всички главни редактори и журналисти, които са готови да пишат и публикуват грозни манипулации, за да вземат някой лев. Нямаше да съществува и ако хилядите читатели не бяха жадни за скандал, жълтина и простотия за 50 ст. в поредния парцал.

Моделът #Кой (превърнал се вече в клише) не просто съществува – щеше да е невероятно, ако той не съществуваше в тази среда. А лошото е, че той допринася обратно за сриването на средата, за липсата на доверие и прозрачност, за смазването на легалния бизнес и честните медии, прокурори, министри и депутати (изненадващо, такива има).

Моделът #Кой вирее в средата, в която всеки иска справедливо правосъдие, но предпочита да има него кой да го измъкне, като се наложи. Моделът #Кой вирее в средата, в която всяка нередност е подминавана с „е, това ли е най-големият проблем в държавата“. В тази среда той е задължително да възникне и да процъфти.

Механиката на модела е ясна. Но атакувайки механиката му просто го караме да еволюира. Изкореняването на предпоставките за него е това, което би го съборило. Лесно е да се фокусираме върху една личност, един проблем, и да кажем „ей това е най-големият проблем в държавата, като го оправим, всичко тръгва“. На практика е по-сложно. И не, нямам решение. Но ако опитаме да променим средата, и то по-бързо, отколкото тя се срива, може моделът #Кой да се разпадне, защото няма да има #кои да го поддържат.

Share Button

Къде са сега протестиращите??

1

Ежедневно има по някой скандал в държавата. Я някой затрил тефтерче, я загубили протокол от разпределяне на дело, я някой назначил свой човек някъде, я президентът не помнел точно какво е правил преди 25 години, я някой предложил за министър партиен лидер със съмнителна компетентност, я какво ли още не.

Нищо ново – такива микро- и макро- скандали има откакто има някакви свободни медии. От няколко месеца обаче има нов мотив, използван редовно от разни самодоволни коментатори и семейни медии. А именно „къде са сега протестиращите??“. Това се явява естествено продължение на опорната точка „Къде бяха протестиращите, когато…“.

Но то е и нещо повече. Защото Пеевските медии само дават тона, а хиляди именни и безименни българи със задоволство от това, че не са протестирали заедно с „разглезената паплач“ миналата година, изригват с въпрос и укор в едно – „Къде са сега тия, дето се правят на гражданско общество, ама всъщност не са“. Хилядите именни и безименни българи злорадстват, затвърждавайки за себе си убеждението, че някой е бил платен, че никой не е имал позиция, и че всички са маскари. И че няма да се оправим, щото „видяхме ги и тези“.

Задавайки този въпрос, обаче, те може би не разбират какъв свят изграждат около себе си. Свят, в който някой друг трябва да протестира срещу несправедливостите. Свят, в който е достатъчно да наплюеш някого, а да имаш позиция е „буржоазна измислица“. Свят, в който всички са маскари. А когато човек гради такъв свят около себе си с думите си, те се превръщат в самоизпълняващо се пророчество.

А кои са тези „те“, и има ли „ние“? Те са резултатът от години на репресия, бедност и собствена безидейност. Те не са „тъпите и грозните“. Те сме ние.

А къде са сега протестиращите, защо не протестират срещу разграждащото недоверие и калното самодоволство?

Share Button

Защо ще протестирам довечера

2

Довечера в 18:30 пред народното събрание е организиран протест срещу „възраждането на модела #КОЙ“. По-конкретно, против очакваното гласуване на закона Пеевски-Цонев за КТБ, както и против приетите решения за отлагане на решението за КТБ.

До онзи ден нямах позиция за КТБ – дали трябва да се оздрави или да се закрие. Нямах, защото не разбирам от банки, макроикономика и такива неща. И когато не разбирам от нещо, не държа да имам мнение, още повече да го налагам.

В момента също нямам мнение кой е правилният ход за КТБ. По-логично звучи това, което каза Хампарцумян тази сутрин, че и да се оздрави банката, на 1-вия ѝ работен ден всички ще си изтеглят парите от нея, за всеки случай, и тя пак ще фалира. А тя би се оздравила с поне 2 млрд държавни пари, дори да се приеме предложението на т.нар. „омански фонд“. Но Костов (въпреки личният мотив) също не звучи нелогично. Та за банково дело няма да говорим. Само ще направя уточнението, че каквото и да стане, вложителите до 100 хиляди ще си получат парите (гарантирани по закон).

Но довечера ще протестирам. Защото решението какво да се прави с КТБ не само се взема де-факто от Пеевски, чиито медии предизвикаха банковата паника, но и се защитава много агресивно от същите тези медии, а и не само. Още вчера, часове след обявяването на протеста, в ПИК (Пеевски Иска да Каже) се появиха обвинения, че протестиращите са платени от групировки и олигарси.

Но това не е всичко. Днес по бТВ се появи една жена, икономист, Вера Ахундова, член на „Ние, гражданите“, което е „за“ оздравяването на КТБ. Същата раздели партиите на „националноотговорни“ (измежду които и ДПС) и на „тези, които създадоха групировките и октоподите, в момента претворени в Реформаторски блок“.

Приемайки възможно съвпадение на имената, виждаме публикации във Вести.бг и dese.bg (с прикрепен документ), в която фигурира името ѝ. Като агент на 6-то управление на ДС и също така като „кредитен милионер“ от фалирането на Минералбанк.

Не само това, ами както Христо Грозев откри, мъжът на въпросната е автор на прессъобщението на ЕПИК – единият от участниците в консорциума, направил офертата за спасяването на КТБ. Също представляващ „гражданския интерес“. Та, ще помоля медиите, като канят някого, да споменават и биографията му, поне частите свързани с темата.

Като добавим към това и фактът, че „оманският фонд“ всъщност е регистриран в офшорна зона (пак ДПС писа закона за офшорките, а слуховете са, че именно Доган е докарал оманския фонд в КТБ в миналото), а Пеевски пише закон за банката, с която работеше дълги години – конфликтите на интереси са направо очевидни.

Така че смятам, че не е редно да ни се пробутват кредитни милионери като гражданско общество, медийни магнати като необвързани депутати, и ДПС като националноотговорна партия. И макар това само по себе си да не е аргумент „за“ или „против“ оздравяването на КТБ, смятам, че щом тези хора натискат, с всичките си парламентарни, медийни и най-вероятно задкулисни сили, то ние трябва да бъдем срещу тях. За да не приемат някой закон, след който „наши“ пари ще бъдат прехвърлени в „техни“ джобове под националноотговорно мото.

Протестната ми свирка още е на бюрото, не съм я прибирал.

Share Button

Хронология на протеста

2

Хронология на протеста с някои от по-важните събития през последната година. Използвал съм лични спомени и медийни публикации.

14 юни, 2013 – на практика без обсъждане в парламента Делян Пеевски (или „Дилян Славчев Пеевски“ според премиера) е предложен и избран за шеф на ДАНС. В 18:30ч същата вечер на площад „Независимост“ (пред Министерски Съвет) се събират хиляди хора, за да протестират срещу назначението. Организацията е през facebook и twitter, като всеки възмутен от назначението кани своите приятели, постигайки viral ефект. Протестът получава името #ДАНСwithMe.

15 юни, 2013 – Пеевски се отказва да е шеф на ДАНС, макар че се появява информация, че все пак е влизал в директорския кабинет и е разполагал с класифицирана информация.

16 юни, 2013 – протестът продължава въпреки оттеглянето на Пеевски. Задкулисието, на което е еманация назначението, е преминало прага и гражданите продължават протеста с искане за оставка на цялото правителство. Властта от друга страна започва медийна кампания по дискредитиране на протестиращите, която продължава и до днес – първо са определени като „няколкостотин“, след това като пияни и дрогирани, като лумпени, като хора без конструктивна позиция, като платени от ГЕРБ и какви ли още не „опорни точки“. Протестиращите продължават да са десетки хиляди (макар според МВР да са по-малко).

17 юни, 2013 – Протестът продължава и обикаля партийните централи. Пред централата на Атака са се събрали привърженици на партията, които хвърлят предмети по протестиращите. Двете групи са разделени от полицейски кордон. Волен Сидеров се скрива под пластмасова маса и се моли за душите на протестиращите.

26 юни, 2013 – Освен вечерният протест, гражданите се организират в социалните мрежи и за ежедневен сутрешен протест („На кафе пред парламента“). Протестът е по-малоброен, поради факта, че протестиращите граждани са на работа през деня, а целта е да се потърси отговорност от народните представители. Няколко месеца по-късно този протест преминава във „граждански парламентарен контрол“ и е само в петък.

27 юни, 2013 – след продължаващите вече 2 седмици многохилядни протести, е организиран т.нар. „контрапротест“ в подкрепа на правителството. Той продължава с променлива посещаемост няколко месеца. На него присъстват по стотина човека дневно. Освен възрастни хора, представители на твърдия електорат на БСП, там понякога биват докарани хора с автобуси, а от трибуната с микрофон защитници на кабинета леят „опорни точки“ срещу протестиращите. Счита се, че контрапротестът е организиран от властта, за да се създаде противопоставяне в медиите, въпреки огромната разлика в мащаба. „Придворните“ медии като Монитор дори използват снимка от протеста срещу правителството в статия за „контрапротеста“, създавайки нова реалност за хората, които не са видели с очите си случващото се.

7 юли, 2013 – протестът променя маршрута си, и вместо по бул.Евлоги Георгиев тръгва по бул.Цариградско шосе, като го изпълва цялото от Орлов мост до моста на бул. Пейо Яворов. На база на това някои изчисляват, че броят протестиращи е 40-50 хиляди.

23 юли, 2013 – „нощта на белия автобус“. След ежедневния протест, хората се събират около парламента, откъдето депутатите все още не са си тръгнали, поради продължилите до късно дебати. Протестиращите са много и ограждат целия периметър на народното събрание. От другата страна на загражденията има голямо количество полиция. Напрежението расте, макар и нищо да не се случва. Тогава, в 22ч, депутати и министри биват качени в бял автобус и е направен опит автобусът да премине през тълпата протестиращи. Полицията, без предупреждение, отваря загражденията и изблъсква протестиращите. Автобусът прави обиколка на катедралата, движейки се „на полусъединител“ и се прибира обратно зад загражденията. През цялото това време полицията „хвърля“ протестиращите, заставащи пред автобуса. Но хората са твърде много и маневрата е неуспешна. Твърди се, че м мелето има и хора, които намират павета и ги хвърлят по автобуса, като чупят едното му странично стъкло. Няколко полицаи превишават правата си и бият протестиращи без причина. Не е поета отговорност за безумната акция от страна на МВР.

3 август, 2013 – парламентът излиза в едномесечна ваканция. Протестите, на които до този момент идват, в продължение на 2 месеца, десетки хиляди граждани, и изпълват бул.Евлоги Георгиев и бул. Цариградско шосе, стават по-малобройни, заради отпуските и жегите.

3 август – 4 септември, 2013 – започва т.нар. „Орешарски марш“ – граждани тръгват пеш от София към резиденция Евксиноград.

7 август, 2013 – създава се „Протестна мрежа“ – организация от активни протестиращи, която има за цел да координира протестните действия. „Протестна мрежа“ не ръководи протеста, не е и негов говорител, а „среда за взаимодействие и контакт“.

30 август, 2013 – извънредно заседание на парламента, на което депутатите отхвърлят ветото на президента върху корекциите в бюджета. Гражданите се събират на многоброен протест около парламента.

4 септември, 2013 – „голямото посрещане“. Парламентът отново започва работа, а гражданите се събират на протест. Управляващите си правят „жив щит“ от контрапротестиращи, които пускат между себе си и протестиращите.

8 октомври, 2013 – Конституционният съд решава, че Пеевски може да остане депутат. По-късно през деня, преди вечерният протест, около 18ч., Пламен Орешарски е в софийската художествена галерия, където се среща с новия френски посланик. Стотици протестиращи ограждат галерията, а НСО се опитва да изведе премиера по ул.Гурко. Това става бавно и мъчително, като с помощта на полицията гражданите биват избутвани от пътя на колите на НСО. „Преследването“ продължава над 10 минути, докато накрая кортежът достига кръстовището с Раковски, където подкрепен от моторна полиция и жандармерия, успява да избяга. Недалновидно обаче е решението на НСО да „скрие“ премиера в министерски съвет, където след това хората се събират за ежедневния протест. Следва второ „дебнене“ и поредно излизане на премиера през задния вход. Това е и най-драматичното от дълга серия от излизания на Орешарски през задни входове на телевизии и обществени сгради, поради събрало се множество, искащо оставката му.

25 октомври, 2013 – обявена е пълна окупация на Софийския Университет от страна на протестиращите студенти, които няколко дни по-рано са обявили частична окупация в една от залите. Исканията на окупацията са оставка, разпускане на парламента и избори. Активна е групата на „Ранобудните студенти“.

10 ноември, 2013 – протестиращите се събират пред ректората на Софийския Университет, за да отбележат годишнината от падането на комунистическия режим. Вечерта протестиращи се събират около х-л Москва, където Сергей Станишев е на гости в студиото на „Всяка Неделя“. Станишев е вкаран в хотела през заден вход, с много полиция и използвайки сила срещу протестиращите. Излизането се случва по същия начин, но от преден вход. Твърди се, че всъщност Станишев е излязъл по-късно в цивилна кола, свит на задната седалка.

12 ноември, 2013 – студентска окупация на парламента, подкрепена от протестиращи граждани през целия ден. Сблъсъци с полицията и леко ранени. Следобед депутатите биват изведени през еднокилометров коридор, осигурен от верига от полицаи. Вечерта – извънредно много полиция пред парламента, тежко екипирани. След 22ч полицията излиза пред загражденията и избутва протестиращите от площада без видима причина. След това твърденията са, че имало сигнал за бомба. Същото оправдание е използвано и през 2009-та година от тогавашния вътрешен министър и настоящ председател на парламента Михаил Миков. Министърът на вътрешните работи Цв.Йовчев отсъства и има неясноти кой е издал заповедта за „разчистването“.

20 ноември, 2013 – КНСБ организира протест пред парламента от 11ч сутринта. Паралелно с това се провежда и #ДАНСwithMe. Вечерта в президентството до късно продължава консултативния съвет за национална сигурност. Периметърът, ограден от полиция, е километри.

26 декември, 2013 – български емигранти и студенти, които се прибират в България за празниците се събират на протест.

10 януари, 2014 – Яшо (активен протестиращ) е обявил по медиите няколко дни по-рано, че ще има протест с ескалация на напрежението и насилие, че протестиращите ще опитат да влязат в парламента. Всъщност, на протеста не се появява почти никой, а това е номер, който бива скроен на МВР. На площада има стотици полицаи и няколко десетки граждани, които само минават да се посмеят на мерките за пазене на празна сграда от празен площад.

15 януари, 2014 – Посрещане на депутатите след зимната им ваканция.

25 януари, 2014 – начало на втората окупация на университета, която приключва няколко дни по-късно.

3 март, 2014 – голям протест по случай националния празник.

14 юни, 2014 – хиляди граждани отново се събират, една година след първия протест. Правителството вече е с единия крак в оставка, управляващите партии са привидно скарани, а управляващите олигарси са скъсали и се съдят и „поръчват“ (поне привидно).



(Снимка от протеста на 10-ти ноември)

Share Button

Една година по-късно

2

Преди шест месеца написах кратка протестна ретроспекция. Още шест месеца по-късно, бих написал същото, но и още.

Очаква се правителството да падне всеки момент. БСП и ДПС привидно скъсаха, Цветан Василев и Пеевски скъсаха с грубости и проблеми за Василев. Какво доведе до това? Много фактори. Един от които е протестът и произлезлите от него позиции, тези и организации. Месеци наред властта не смееше да се появява по медии, месеци наред беше в де-факто международна изолация. Срещу заредените с опорни точки политици и „контра-граждани“ по телевизиите и радиата често бяха канени и „представители на протеста“. Това е доста некомфортно дори за партии с твърди избирателни ядра, както разбраха в БСП на евроизборите.

Но предсрочните избори идват заради политическата игра между партиите. Заради сметките на Доган, ако щете. И това е нормално. Но политическата игра има правила и поне половината от тези правила ги определят гражданите. Целите остават същите, методите обаче зависят от прага на допустимост, който гражданското общество постави. И това, че няколко десетки хиляди хора на улицата, и сигурно още в пъти по толкова зад телевизорите и пред избирателната урна, искаха променени правила и поставиха ограничения, е важно.

Много хора ще опитат да ви обяснят, че със или без протестите, все тая. Това или ще има за цел да приспи отново гражданското общество, или ще е просто обичайното българско неинформирано черногледство. И в двата случая нека гледаме трезво на нещата. Протестът сам по себе си не свали правителството, но беше един от факторите, довели пряко и непряко до заявките за неговото падане и до политическите и икономически разводи от последния месец.

Нека не си приписваме цялата заслуга, защото би било наивно, но нека и не омаловажаваме ефекта, който гражданското общество имаше върху политическите правила. Демокрацията не е чернобяла и няма една единствена причина за никое събитие, колкото и да ни се иска да има прости обяснения. Затова ние ще продължаваме да правим това, което трябва, а пък да става каквото ще. И изглежда това, което става е в правилната посока, макар и по-бавно, отколкото ни се иска.


(Снимка: Георги Кожухаров, Дневник)

Share Button

Пеевски няма вина

3

Пеевски няма исторически грях.

Пеевски няма вина, че партиите търсят и използват медийни чадъри.
Пеевски няма вина, че има голямо търсене за псевдожурналистика.
Пеевски няма вина, че обществото иска да чете за компромати и кал.
Пеевски няма вина, че майка му е прибрала пари от тотото.
Пеевски няма вина, че беше номиниран за шеф на ДАНС.
Пеевски няма вина, че като малък е бил срещнат с Илия Павлов.
Пеевски няма вина, че правителството е лошо.
Пеевски няма вина, че парламентът, избран от народа, е махленски.

Пеевски е просто парче от пъзела. Доста голямо парче, но парче. Пеевски не е демонът в рая, не е фекалията в кацата с мед. Няма каца с мед, има септична яма.

Но Пеевски има лична вина, защото е парче от пъзела.
Пеевски има лична вина, защото предлага псевдожурналистика и кал.
Пеевски има лична вина, защото предлага медийни чадъри.
Пеевски има лична вина, защото се възползва от мръсотията.
Пеевски има лична вина, защото е още една фекалия в септичната яма.

И наша работа е да посочваме хората с лична вина за ставащото. Но това е крайно недостатъчно. По-важното е да си зададем въпроса за своята лична вина. За нашия принос към септичната яма. Иначе и ние ще бъдем един малък Пеевски.

Share Button

Протестна туитър поезия

7

От юни насам от време на време „изплювам“ по някое кратко стихче в туитър – сатирично, пародийно, или просто нещо за обществото ни.

Няколко дни след началото на #ДАНСwithMe дойдох на площада с това (по Дебелянов), разпечатано на лист:

Да се завърне партия червена,
когато икономиката гасне,
и шумно, срещу нагло назначени
народ да вика "мама ви нещастна"

Беше ясно, че властта няма подкрепа, а оставката в началото изглеждаше възможна, при хилядите хора на площада (отново по Дебелянов):

Аз искам да те помня все така: 
без мозък, без подкрепа и в оставка.

Тогава един ден се „инфилтрирахме“ в контрапротеста и картинката беше депресираща:

Къде са хората?
   Аз виждам само сенки.
Повтарят мантрата,
    със мозък замразен:
"Наливай втората
   и дай да люпим семки"
и палят мандрата
   на утрешния ден.

Докараните хора с автобуси, за да осигурят „жив щит“ около парламента пък доведоха до краткото (по Володя Стоянов):

Автобуси и кордони,
и балъци за милиони.

Един есенен ден на площада атмосферата беше странна – хем тягостна, хем с проблясъци, и след това в туитър се подхвана поетичен диалог, част от който беше това:

Луната и дъгата са измислени 
от някой, нарисувал есента, 
а някъде сред дъжд и сред неистини 
събужда се от сън една мечта.

При едно от сутрешните кафета около парламента, почти в просъница написах тази глупост (по Вазов):

И "оставка" мощно въздуха разпра, 
Парламентът отговори със....пръдня

Орешарски вече беше научил всички задни изходи, защото отпред навсякъде го чакаха протестиращи. Ние и отзад го чакахме, но полицаите бяха повече (отново по Дебелянов):

Да се промъкнеш в бащината къща, 
през заден вход, когато вечер гасне, 
и шумна пазва шумна нощ разгръща, 
да приласкае премиер бегласен.

След интервюто на Орешарски в Панорама, когато той гледаше като наркоман, мънкаше и говореше общи приказки (по Яворов)

Две купени очи - 
душа на премиер, 
с две купени очи - 
мънка и мълчи,
страхуват ни и обещават те
душата ми се моли
леке
душата ми се моли

Някъде около решението на конституционния съд да възстанови Пеевски като депутат (по Вапцаров):

Каква ти тук съвест, 
той Пеев(ски) човекът,
това е ужасно, нали?

Когато студентите се включиха, на площада се пееха патриотични песни…

На чела им финикийски знаци, 
в очите им срам...няма

Един студен есенен ден след протеста вървях по Шипка и минавах покрай едно мутренско заведение:

Мазна мутра, в лъскав бар 
псува и цигарка пафка, 
Вън, във студ и дъжд, макар 
млад човек крещи "оставка".

След 6 месеца протести, цялата картина в обществото ни изглеждаше особено. Един туит не стигна, затова пуснах това в блога, че дори получи и заглавие „Нагли мутри със мирис на лук“

От очите им лъха апатия,
от устата им лъха на лук,
а надеждата някой отпрати я
да лекува с шкембе махмурлук.

Те не са лоши хора, ще кажете,
друг е общият антигерой,
и филия със мас ще намажете
в подготовка на евтин запой.

От кенефа си псевдо-умниците
дават искрен, фекален съвет,
че на светлото бъдеще скиците
са безсмислени в този сюжет.

А до нас безнаказано мутрата
изнасилва един идеал,
и се чудя къде ни е утрето,
ако днес си играем във кал.

Засега битието това ни е -
жалък опит, но без резултат
да отгледаме няк’во съзнание.
„Кофти тръпка, прецака се, брат.“

И така безвъзвратно прецакани,
със надежда, сглобена напук,
се стремим да не станат децата ни
нагли мутри със мирис на лук.

Комуникацията ни с полицията беше смесена – давахме им вода, подарявахме им цветя, поздравявахме ги. Те ни подкрепяха принципно, но някои от тях ни биеха, защото такива били заповедите. И докато към полицаите на площада чувствата може да са смесени, към катаджиите съм по-остър, особено когато ми се скараха, след като отказах да им дам подкуп. (по Хисарския поп)

Дай си талона на който искаш ти, 
а синята банкнота на мене остави. 
Дежурствата са дълги, но аз не тъжа, 
зная ще се върнеш един ден без колан

Около нова година нямаше как да не сурвакаме Орешарски:

Сурва,сурва, гадино, 
няма да ти се размине, 
оставка давай таз година 
от себе си освободи ни 
на избори да не получиш бюлетина

Междувременно, далеч от „жълтите павета“, ТИМ продължават да съществуват безпроблемно, а в заведенията им (и не само в техните) да се пуши. (по Тутурутка)

Варна, морето, мутрите на ТИМ,
вятър, а в косите - цигарения дим.

Понякога като чуя някоя песен (Кукла на Атлас, в случая), докато чета политическа статия или туит, се раждат глупости като тези:

Питам защо има власт, 
която работи против всички нас. 
Колко пари придоби - не премиер, 
а кукла си ти.

и

Питам има ли гняс, 
по-гнусна от тези червени на власт. 
Колко морал ни дели - 
аз съм човек, а комунист ти...

Една януарска сутрин при парламента беше изсвирена мелодията на „мила моя мамо“, някой каза „поздрав за Пеевски“, и оттам:

Мила моя мамо, 
много си дебела 
пресата ти, мамо 
всичко е превзела. 

Цели нощи помня 
ти със мен си яла, 
с талия огромна 
ти пари си крала.

…и какво постигнахме с тези пародии и претенциозни стихчета, с тоя „пърформанс“? Надяваме се да сме постигнали нещо. Нещо по-дългосрочно от една оставка. Нещо в главите на хората. Но времето що покаже.

Share Button

Шест месеца по-късно

0

В събота отбелязахме 6 месеца антиправителствени протести. Правителството още не е паднало, т.е. не сме постигнали целта си, но пък постигнахме много други неща. Научихме, че:

  • не сме сами в желанието ни за прозрачност и базови нива на морал
  • положителните обществени процеси могат да се катализират – заедно с протестите в обществото започнаха положителни раздвижвания – НПО, браншови оргазнизации и др. Немалко хора почувстваха, че могат да променят нещо и се заеха с това.
  • хората на площада сме в мнозинството си интелигентни и културни – оставяме чисти улици след многохилядни, многочасови протести, за 6 месеца не сме вандалствали (десетина „провокатори“, хвърлящи павета и дърпащи заграждения не се броят)
  • трябва да внимаваме какво казваме публично и как го казваме, за да не отблъснем или обидим някого от дадена идея или кауза
  • значим много, щом целият медиен и ПР ресурс на политико-икономическата мафия беше впрегнат с месеци да обяснява, че не сме автентични, че ни плащат, че сме лумпени и пияници
  • имането на политическа позиция не е ненужно; че отделянето на време за следене на обществените процеси не е загубено, защото иначе важните неща се случват без нас
  • с недоволството си, заедно можем да влияем на някои решения – Пеевски беше оттеглен
  • несъгласието по определени точки с други хора не значи, че те са наши врагове, и не значи, че не можем заедно да преследваме обща цел
  • има фирми и медии, които са собственост на тези, които определят дневния ред в държавата и имаме избор дали да купуваме от тях или не. Монитор, Телеграф, Уикенд, Лафка, Булгартабак, Виваком, Техномаркет, КТБ.
  • можем реално да притесним властта, дотолкова, че да изпращат хиляди полицаи срещу няколкостотин протестиращи
  • протестиращите сме малцинство, което обаче може да инспирира промяна
  • благодарение на интернет, посланията ни се разпространяват далеч отвъд площада и промениха поне малко светогледа на много хора
  • съидейците ни от площада могат да ни станат приятели
  • има хора, които не са съгласни с позицията ни, но можем, без да се конфронтираме, да убедим някои от тях, че това, което правим е правилно
  • обществените сгради имат доста задни входове

Защо това, че сме научили много неща, е постижение? Защото пътят към едно здраво и трайно общество задължително минава през това да знаем как да бъдем общество. А от обществото зависи властта – тя е едно негово огледало.

Това са ни „опорните точки“ – пътят продължава…

Share Button

Един 10-ти ноември

0

Вчера беше дълъг ден. Ето „накратко“ протестно-политическите събития. (Снимки – много, ето някои)

В 11:05 бях пред ректората на СУ за обявения от ранобудни студентите протест – „Поход на справедливостта“. Имаше доста хора и продължаваха да се събират. Имаше микрофон и преподаватели и студенти изнесоха кратки речи. Някои бяха много силни и умни (като например тази на доц. Кристиан Таков), някои бяха малко по-патетични, отколкото ми харесва, но при всички положения беше много добре.

След това тръгнахме към Министерски съвет, за да връчим оставката на Орешарски, предполагайки, че той не знае как сам да си я напише, та да го улесним. Ние тръгнахме почти последни, но в един момент се обърнахме, и докъдето можехме да видим беше пълно с хора и напред, и назад (а аз съм висок!). Хиляди хора. Колко точно – не мога да кажа, но 3-4 хиляди поне. Минахме покрай сцената на Бареков за следобедния му „концерт“. На президентството Бареков е разположил шатри, та имаше доста полиция, която не позволяваше да се ходи натам. Някои полицаи трябва да бъдат научени как да се държат – качих се на тротоара, за да снимам по-отвисоко, и един полицай ме бутна и ми се скара „къде се буташ ти, бе“…

После шествието тръгна по Дондуков, и после нагоре по Раковски. По неизвестни причини на Оборище и Раковски имаше спрял автобус на Бареков. Студентите направиха верига с ръце, така че да не позволяват на протестиращи да ходят до автобуса. Все пак немалко хора минаха. Един се опита да дръпне чистачката на автобуса, а друг блъскаше по него. Добрата Фея отиде да ги поуспокои, и автобусът даде заден и си тръгна. Какво точно чакаше там, и защо полицията не реагира по никакъв начин на опитите на няколко човека да се конфронтират с „автобуса“, не знам. Наоколо имаше полицаи, които просто гледаха. Изглеждаше като провокация.

След това отидохме към народното събрание, където Йоло Денев премина загражденията и „щурмува“ парламента. Беше задържан от полицаите. Някакви цивилно-облечени се появиха на стълбите на парламента, явно някакви шефчета. В един момент протестиращите започнаха да хвърлят балони с вода по парламента. Символично. (Но после използвано от Пеевските медии за надсмиване над протеста).

От време на време през площада преминаваха групични бръснати младежи. Отиваха към сцената на Бареков и не правеха нищо, но полицията все пак вървеше с тях, за да не създават проблеми.

След това се върнахме към ректората, и малко по-късно отидохме да хапнем, че беше станало 14ч. Междувременно студентите са продължили по Цариградско Шосе, блокирали са и алея Яворов. По пътя са скъсали и изборили билборд и реклами на телевизия Алфа (тази на Атака). Цялата страна е залята с такива реклами. Огромни билборди и пана по блоковете ни агитират за „Телевизията на истината“. Платено в нашите пари, най-вероятно. Двама студенти са инициирали скъсването, но от Атака веднага са обвили на Асен Генов.

След като се наядох, се прибрах, минавайки през концерта на Бареков. Гледката беше тъжна – имаше 200-300 човека, повечето младежи с бръснати глави и изглеждащи неприятно – агресивно, с празни погледи.

След това получих „по радиостанцията“ информация, че Станишев ще е в х-л Москва в 18ч. и тръгнах натам. В 18:05 стигнах, той вече беше влязъл, през товарния вход, като полицията беше изблъскала и дори изхвърлила във въздуха хората, които са чакали на този вход. Зачакахме да свърши предаването, говорейки си приятелски с полицаите. Един каза „Айде намерете Христо Бисеров, ние не можем да го намерим“. А, да – имаше МНОГО полиция.

Една забележка тук – беше доста нагло бивш агент на ДС (Кеворк) да взема интервю от лидера на партията-наследник на БКП, в х-л Москва, до руското посолство… на 10-ти ноември.

В 7 Съсела (Станишев) приключи интервюто си при агент Димитър и го зачакахме. Отпред имаше доста хора, затова аз отидох на задния изход (както знаем, Орешарски го предпочита). Но съответните органи бяха преценили, че най-добре да го извадят през най-голямата тълпа. С много блъскане и подхвърляне на протестиращи, го изведоха. После се появи слух, че всъщност това било за да ни заблуди, а Станишев е излязъл след това, свит на задната седалка на патрулка. Ако е така – чудесно.

Заключението? Ами няма такова – нещата не са се променили, но ние продължаваме да искаме да се променят. И го правим по цивилизован начин, колкото и привидно неефективно да е това.

Share Button
Go to Top