Етикет: протест

Годината е 2026. Текат дискусии по избора на нов главен прокурор. Единственото предложение е Делян Пеевски. За малка част от обществото темата е важна – правомощията на главния прокурор и структурата на са непроменени от 91г насам, а злоупотребите на предишните главни прокурори са известни на тази малка част от обществото. Организират се протести. Протестът около ВСС е малък, като в по-слънчевите сутрини се събират около 500-600 души, в т.ч. Йоло Денев. Разбира се, има организиран контрапротест, на който са докарани нищо неподозиращи хора за по 50 лева. Националните медии отразяват протестите някъде назад в новините – „два протеста днес в София – един за и един против новия главен прокурор“. Няколко онлайн медии все пак отбелязват, че единият протест е с неясна организация и съмнителни участници. По-близките до Пеевски медии правят захаросан очерк на неговата биография и опита му в съдебната система. Появяват се няколко дълбокомислени статии за системните проблеми с препратки към падането на комунизма и грешките, които са допуснати още тогава. Разбира се, провалът на „лидерите на дясното“ е незаменима част от аргументацията. „Дясното“ поне от известно време е обединено, но все не успява да достигне до масовия избирател и остава със 7-8% на парламентарни избори, което му дава възможността да е заглушен от фоновия шум дразнител. Във Фейсбук дебатът се ограничава до това дали е трябвало протестът е да сутринта или вечерта; дали трябвало да е граждански или организиран от партии; дали пеенето на революционни песни е проява на лош вкус; защо едикойси не е бил или е бил на протеста. Заражда се възмущение защо толкова се акцентира върху външния вид на Пеевски и това ли е най-големият проблем? „Така не се прави“, „аз откога ви казах“, „няма лидерство“ и „пропиляхме шансовете“ са сред най-често използваните коментари. Участници и наблюдатели се разделят по осите дали протестът

Пирибрах се от шествието за правосъдие, което събра 200 човека, повечето от които се познават, въпреки че имаше плакати за събитието и 11 хиляди поканени във фейсбук. Може би пък хората вече не смятат протеста за ефективна форма на гражданско участие, може би разхождането между празни сгради в студа не е нещо, което им се струва смислено. Но може би има и друго – както отбеляза Динко в туитър, правосъдието е една абстракция. Едни структури с неясна функция, отвъд очевидната „ако открадна, може да ме осъдят“. Или алтернативно – ако ме набият, да знам, че виновникът ще бъде осъден. Тези битови неща са важни, и те също би трябвало да са нещо, което работи и което искаме, но заради тях не сме бедни. По-скоро битовите престъпления се случват именно защото сме бедни. И съответно правосъдието и да го има, ще осъди бедния, който е откраднал от друг беден, или изнервения от безизходицата, който е пребил някого на спирката. Грубо казано, тезата „хората правосъдие не ядат“ може би е валидна. Може би правосъдието е нещо твърде абстрактно, и не е ясно защо заради липсата му сме бедна държава. То дори самата структура на съда е сложна и неясна – районни съдилища, градски съдилища, ВАС, ВКС, прокуратура. Всъщност, това, че структурата и влиянията не са толкова прости може би позволява проблемите в съдебната система да останат под радара. Ясно е кой е премиер, кой е министър, кои са депутатите. Ама какво е ВСС, какви прокурорски квоти, защо ВАС е важен – освен специално интересуващите се, едва ли някой знае. Затова ще опитам да дам няколко опростени примера как липсата на правосъдие ни прави по-бедни. Пример 1 – обществени поръчки. На повечето хора е ясно, че парите от държавата не се „крадат“, те се „пренасочват“ чрез обществени поръчки. Завишени бюджети, поръчване на ненужни

Не, няма правописна грешка в заглавието. Пеевски не е сам. Зад Пеевски не е само Доган, само Местан или дори ДПС. Явлението „Пеевски“ и моделът, в който медии, бизнес и трите власти действат като една, нямаше да съществува, ако ги нямаше десетките депутати, които се нареждат до него в залата. Нямаше да съществува, ако ги нямаше десетките прокурори, включително главния, които са готови да сплашат журналисти, заради материали срещу Пеевски. Нямаше да съществува, ако не бяха министрите, които го приемат в кабинетите си (или пък случайно се засичат приятелски на улицата). Нямаше да съществува, ако не бяха всички главни редактори и журналисти, които са готови да пишат и публикуват грозни манипулации, за да вземат някой лев. Нямаше да съществува и ако хилядите читатели не бяха жадни за скандал, жълтина и простотия за 50 ст. в поредния парцал. Моделът #Кой (превърнал се вече в клише) не просто съществува – щеше да е невероятно, ако той не съществуваше в тази среда. А лошото е, че той допринася обратно за сриването на средата, за липсата на доверие и прозрачност, за смазването на легалния бизнес и честните медии, прокурори, министри и депутати (изненадващо, такива има). Моделът #Кой вирее в средата, в която всеки иска справедливо правосъдие, но предпочита да има него кой да го измъкне, като се наложи. Моделът #Кой вирее в средата, в която всяка нередност е подминавана с „е, това ли е най-големият проблем в държавата“. В тази среда той е задължително да възникне и да процъфти. Механиката на модела е ясна. Но атакувайки механиката му просто го караме да еволюира. Изкореняването на предпоставките за него е това, което би го съборило. Лесно е да се фокусираме върху една личност, един проблем, и да кажем „ей това е най-големият проблем в държавата, като го оправим, всичко тръгва“. На практика е по-сложно. И

Ежедневно има по някой скандал в държавата. Я някой затрил тефтерче, я загубили протокол от разпределяне на дело, я някой назначил свой човек някъде, я президентът не помнел точно какво е правил преди 25 години, я някой предложил за министър партиен лидер със съмнителна компетентност, я какво ли още не. Нищо ново – такива микро- и макро- скандали има откакто има някакви свободни медии. От няколко месеца обаче има нов мотив, използван редовно от разни самодоволни коментатори и семейни медии. А именно „къде са сега протестиращите??“. Това се явява естествено продължение на опорната точка „Къде бяха протестиращите, когато…“. Но то е и нещо повече. Защото Пеевските медии само дават тона, а хиляди именни и безименни българи със задоволство от това, че не са протестирали заедно с „разглезената паплач“ миналата година, изригват с въпрос и укор в едно – „Къде са сега тия, дето се правят на гражданско общество, ама всъщност не са“. Хилядите именни и безименни българи злорадстват, затвърждавайки за себе си убеждението, че някой е бил платен, че никой не е имал позиция, и че всички са маскари. И че няма да се оправим, щото „видяхме ги и тези“. Задавайки този въпрос, обаче, те може би не разбират какъв свят изграждат около себе си. Свят, в който някой друг трябва да протестира срещу несправедливостите. Свят, в който е достатъчно да наплюеш някого, а да имаш позиция е „буржоазна измислица“. Свят, в който всички са маскари. А когато човек гради такъв свят около себе си с думите си, те се превръщат в самоизпълняващо се пророчество. А кои са тези „те“, и има ли „ние“? Те са резултатът от години на репресия, бедност и собствена безидейност. Те не са „тъпите и грозните“. Те сме ние. А къде са сега протестиращите, защо не протестират срещу разграждащото недоверие и калното самодоволство?

Довечера в 18:30 пред народното събрание е организиран протест срещу „възраждането на модела #КОЙ“. По-конкретно, против очакваното гласуване на закона Пеевски-Цонев за КТБ, както и против приетите решения за отлагане на решението за КТБ. До онзи ден нямах позиция за КТБ – дали трябва да се оздрави или да се закрие. Нямах, защото не разбирам от банки, макроикономика и такива неща. И когато не разбирам от нещо, не държа да имам мнение, още повече да го налагам. В момента също нямам мнение кой е правилният ход за КТБ. По-логично звучи това, което каза Хампарцумян тази сутрин, че и да се оздрави банката, на 1-вия ѝ работен ден всички ще си изтеглят парите от нея, за всеки случай, и тя пак ще фалира. А тя би се оздравила с поне 2 млрд държавни пари, дори да се приеме предложението на т.нар. „омански фонд“. Но Костов (въпреки личният мотив) също не звучи нелогично. Та за банково дело няма да говорим. Само ще направя уточнението, че каквото и да стане, вложителите до 100 хиляди ще си получат парите (гарантирани по закон). Но довечера ще протестирам. Защото решението какво да се прави с КТБ не само се взема де-факто от Пеевски, чиито медии предизвикаха банковата паника, но и се защитава много агресивно от същите тези медии, а и не само. Още вчера, часове след обявяването на протеста, в ПИК (Пеевски Иска да Каже) се появиха обвинения, че протестиращите са платени от групировки и олигарси. Но това не е всичко. Днес по бТВ се появи една жена, икономист, Вера Ахундова, член на „Ние, гражданите“, което е „за“ оздравяването на КТБ. Същата раздели партиите на „националноотговорни“ (измежду които и ДПС) и на „тези, които създадоха групировките и октоподите, в момента претворени в Реформаторски блок“. Приемайки възможно съвпадение на имената, виждаме публикации във Вести.бг и dese.bg (с

Хронология на протеста с някои от по-важните събития през последната година. Използвал съм лични спомени и медийни публикации. 14 юни, 2013 – на практика без обсъждане в парламента Делян Пеевски (или „Дилян Славчев Пеевски“ според премиера) е предложен и избран за шеф на ДАНС. В 18:30ч същата вечер на площад „Независимост“ (пред Министерски Съвет) се събират хиляди хора, за да протестират срещу назначението. Организацията е през facebook и twitter, като всеки възмутен от назначението кани своите приятели, постигайки viral ефект. Протестът получава името #ДАНСwithMe. 15 юни, 2013 – Пеевски се отказва да е шеф на ДАНС, макар че се появява информация, че все пак е влизал в директорския кабинет и е разполагал с класифицирана информация. 16 юни, 2013 – протестът продължава въпреки оттеглянето на Пеевски. Задкулисието, на което е еманация назначението, е преминало прага и гражданите продължават протеста с искане за оставка на цялото правителство. Властта от друга страна започва медийна кампания по дискредитиране на протестиращите, която продължава и до днес – първо са определени като „няколкостотин“, след това като пияни и дрогирани, като лумпени, като хора без конструктивна позиция, като платени от ГЕРБ и какви ли още не „опорни точки“. Протестиращите продължават да са десетки хиляди (макар според МВР да са по-малко). 17 юни, 2013 – Протестът продължава и обикаля партийните централи. Пред централата на Атака са се събрали привърженици на партията, които хвърлят предмети по протестиращите. Двете групи са разделени от полицейски кордон. Волен Сидеров се скрива под пластмасова маса и се моли за душите на протестиращите. 26 юни, 2013 – Освен вечерният протест, гражданите се организират в социалните мрежи и за ежедневен сутрешен протест („На кафе пред парламента“). Протестът е по-малоброен, поради факта, че протестиращите граждани са на работа през деня, а целта е да се потърси отговорност от народните представители. Няколко месеца по-късно този протест преминава

Преди шест месеца написах кратка протестна ретроспекция. Още шест месеца по-късно, бих написал същото, но и още. Очаква се правителството да падне всеки момент. БСП и ДПС привидно скъсаха, Цветан Василев и Пеевски скъсаха с грубости и проблеми за Василев. Какво доведе до това? Много фактори. Един от които е протестът и произлезлите от него позиции, тези и организации. Месеци наред властта не смееше да се появява по медии, месеци наред беше в де-факто международна изолация. Срещу заредените с опорни точки политици и „контра-граждани“ по телевизиите и радиата често бяха канени и „представители на протеста“. Това е доста некомфортно дори за партии с твърди избирателни ядра, както разбраха в БСП на евроизборите. Но предсрочните избори идват заради политическата игра между партиите. Заради сметките на Доган, ако щете. И това е нормално. Но политическата игра има правила и поне половината от тези правила ги определят гражданите. Целите остават същите, методите обаче зависят от прага на допустимост, който гражданското общество постави. И това, че няколко десетки хиляди хора на улицата, и сигурно още в пъти по толкова зад телевизорите и пред избирателната урна, искаха променени правила и поставиха ограничения, е важно. Много хора ще опитат да ви обяснят, че със или без протестите, все тая. Това или ще има за цел да приспи отново гражданското общество, или ще е просто обичайното българско неинформирано черногледство. И в двата случая нека гледаме трезво на нещата. Протестът сам по себе си не свали правителството, но беше един от факторите, довели пряко и непряко до заявките за неговото падане и до политическите и икономически разводи от последния месец. Нека не си приписваме цялата заслуга, защото би било наивно, но нека и не омаловажаваме ефекта, който гражданското общество имаше върху политическите правила. Демокрацията не е чернобяла и няма една единствена причина за никое събитие, колкото и да

Пеевски няма исторически грях. Пеевски няма вина, че партиите търсят и използват медийни чадъри. Пеевски няма вина, че има голямо търсене за псевдожурналистика. Пеевски няма вина, че обществото иска да чете за компромати и кал. Пеевски няма вина, че майка му е прибрала пари от тотото. Пеевски няма вина, че беше номиниран за шеф на ДАНС. Пеевски няма вина, че като малък е бил срещнат с Илия Павлов. Пеевски няма вина, че правителството е лошо. Пеевски няма вина, че парламентът, избран от народа, е махленски. Пеевски е просто парче от пъзела. Доста голямо парче, но парче. Пеевски не е демонът в рая, не е фекалията в кацата с мед. Няма каца с мед, има септична яма. Но Пеевски има лична вина, защото е парче от пъзела. Пеевски има лична вина, защото предлага псевдожурналистика и кал. Пеевски има лична вина, защото предлага медийни чадъри. Пеевски има лична вина, защото се възползва от мръсотията. Пеевски има лична вина, защото е още една фекалия в септичната яма. И наша работа е да посочваме хората с лична вина за ставащото. Но това е крайно недостатъчно. По-важното е да си зададем въпроса за своята лична вина. За нашия принос към септичната яма. Иначе и ние ще бъдем един малък Пеевски.

От юни насам от време на време „изплювам“ по някое кратко стихче в туитър – сатирично, пародийно, или просто нещо за обществото ни. Няколко дни след началото на #ДАНСwithMe дойдох на площада с това (по Дебелянов), разпечатано на лист: Да се завърне партия червена, когато икономиката гасне, и шумно, срещу нагло назначени народ да вика „мама ви нещастна“ Беше ясно, че властта няма подкрепа, а оставката в началото изглеждаше възможна, при хилядите хора на площада (отново по Дебелянов): Аз искам да те помня все така: без мозък, без подкрепа и в оставка. Тогава един ден се „инфилтрирахме“ в контрапротеста и картинката беше депресираща: Къде са хората? Аз виждам само сенки. Повтарят мантрата, със мозък замразен: „Наливай втората и дай да люпим семки“ и палят мандрата на утрешния ден. Докараните хора с автобуси, за да осигурят „жив щит“ около парламента пък доведоха до краткото (по Володя Стоянов): Автобуси и кордони, и балъци за милиони. Един есенен ден на площада атмосферата беше странна – хем тягостна, хем с проблясъци, и след това в туитър се подхвана поетичен диалог, част от който беше това: Луната и дъгата са измислени от някой, нарисувал есента, а някъде сред дъжд и сред неистини събужда се от сън една мечта. При едно от сутрешните кафета около парламента, почти в просъница написах тази глупост (по Вазов): И „оставка“ мощно въздуха разпра, Парламентът отговори със….пръдня Орешарски вече беше научил всички задни изходи, защото отпред навсякъде го чакаха протестиращи. Ние и отзад го чакахме, но полицаите бяха повече (отново по Дебелянов): Да се промъкнеш в бащината къща, през заден вход, когато вечер гасне, и шумна пазва шумна нощ разгръща, да приласкае премиер бегласен. След интервюто на Орешарски в Панорама, когато той гледаше като наркоман, мънкаше и говореше общи приказки (по Яворов) Две купени очи – душа на премиер, с две

В събота отбелязахме 6 месеца антиправителствени протести. Правителството още не е паднало, т.е. не сме постигнали целта си, но пък постигнахме много други неща. Научихме, че: не сме сами в желанието ни за прозрачност и базови нива на морал положителните обществени процеси могат да се катализират – заедно с протестите в обществото започнаха положителни раздвижвания – НПО, браншови оргазнизации и др. Немалко хора почувстваха, че могат да променят нещо и се заеха с това. хората на площада сме в мнозинството си интелигентни и културни – оставяме чисти улици след многохилядни, многочасови протести, за 6 месеца не сме вандалствали (десетина „провокатори“, хвърлящи павета и дърпащи заграждения не се броят) трябва да внимаваме какво казваме публично и как го казваме, за да не отблъснем или обидим някого от дадена идея или кауза значим много, щом целият медиен и ПР ресурс на политико-икономическата мафия беше впрегнат с месеци да обяснява, че не сме автентични, че ни плащат, че сме лумпени и пияници имането на политическа позиция не е ненужно; че отделянето на време за следене на обществените процеси не е загубено, защото иначе важните неща се случват без нас с недоволството си, заедно можем да влияем на някои решения – Пеевски беше оттеглен несъгласието по определени точки с други хора не значи, че те са наши врагове, и не значи, че не можем заедно да преследваме обща цел има фирми и медии, които са собственост на тези, които определят дневния ред в държавата и имаме избор дали да купуваме от тях или не. Монитор, Телеграф, Уикенд, Лафка, Булгартабак, Виваком, Техномаркет, КТБ. можем реално да притесним властта, дотолкова, че да изпращат хиляди полицаи срещу няколкостотин протестиращи протестиращите сме малцинство, което обаче може да инспирира промяна благодарение на интернет, посланията ни се разпространяват далеч отвъд площада и промениха поне малко светогледа на много хора съидейците