Протестна туитър поезия

От юни насам от време на време „изплювам“ по някое кратко стихче в туитър – сатирично, пародийно, или просто нещо за обществото ни.

Няколко дни след началото на #ДАНСwithMe дойдох на площада с това (по Дебелянов), разпечатано на лист:

Да се завърне партия червена,
когато икономиката гасне,
и шумно, срещу нагло назначени
народ да вика "мама ви нещастна"

Беше ясно, че властта няма подкрепа, а оставката в началото изглеждаше възможна, при хилядите хора на площада (отново по Дебелянов):

Аз искам да те помня все така: 
без мозък, без подкрепа и в оставка.

Тогава един ден се „инфилтрирахме“ в контрапротеста и картинката беше депресираща:

Къде са хората?
   Аз виждам само сенки.
Повтарят мантрата,
    със мозък замразен:
"Наливай втората
   и дай да люпим семки"
и палят мандрата
   на утрешния ден.

Докараните хора с автобуси, за да осигурят „жив щит“ около парламента пък доведоха до краткото (по Володя Стоянов):

Автобуси и кордони,
и балъци за милиони.

Един есенен ден на площада атмосферата беше странна – хем тягостна, хем с проблясъци, и след това в туитър се подхвана поетичен диалог, част от който беше това:

Луната и дъгата са измислени 
от някой, нарисувал есента, 
а някъде сред дъжд и сред неистини 
събужда се от сън една мечта.

При едно от сутрешните кафета около парламента, почти в просъница написах тази глупост (по Вазов):

И "оставка" мощно въздуха разпра, 
Парламентът отговори със....пръдня

Орешарски вече беше научил всички задни изходи, защото отпред навсякъде го чакаха протестиращи. Ние и отзад го чакахме, но полицаите бяха повече (отново по Дебелянов):

Да се промъкнеш в бащината къща, 
през заден вход, когато вечер гасне, 
и шумна пазва шумна нощ разгръща, 
да приласкае премиер бегласен.

След интервюто на Орешарски в Панорама, когато той гледаше като наркоман, мънкаше и говореше общи приказки (по Яворов)

Две купени очи - 
душа на премиер, 
с две купени очи - 
мънка и мълчи,
страхуват ни и обещават те
душата ми се моли
леке
душата ми се моли

Някъде около решението на конституционния съд да възстанови Пеевски като депутат (по Вапцаров):

Каква ти тук съвест, 
той Пеев(ски) човекът,
това е ужасно, нали?

Когато студентите се включиха, на площада се пееха патриотични песни…

На чела им финикийски знаци, 
в очите им срам...няма

Един студен есенен ден след протеста вървях по Шипка и минавах покрай едно мутренско заведение:

Мазна мутра, в лъскав бар 
псува и цигарка пафка, 
Вън, във студ и дъжд, макар 
млад човек крещи "оставка".

След 6 месеца протести, цялата картина в обществото ни изглеждаше особено. Един туит не стигна, затова пуснах това в блога, че дори получи и заглавие „Нагли мутри със мирис на лук“

От очите им лъха апатия,
от устата им лъха на лук,
а надеждата някой отпрати я
да лекува с шкембе махмурлук.

Те не са лоши хора, ще кажете,
друг е общият антигерой,
и филия със мас ще намажете
в подготовка на евтин запой.

От кенефа си псевдо-умниците
дават искрен, фекален съвет,
че на светлото бъдеще скиците
са безсмислени в този сюжет.

А до нас безнаказано мутрата
изнасилва един идеал,
и се чудя къде ни е утрето,
ако днес си играем във кал.

Засега битието това ни е -
жалък опит, но без резултат
да отгледаме няк’во съзнание.
„Кофти тръпка, прецака се, брат.“

И така безвъзвратно прецакани,
със надежда, сглобена напук,
се стремим да не станат децата ни
нагли мутри със мирис на лук.

Комуникацията ни с полицията беше смесена – давахме им вода, подарявахме им цветя, поздравявахме ги. Те ни подкрепяха принципно, но някои от тях ни биеха, защото такива били заповедите. И докато към полицаите на площада чувствата може да са смесени, към катаджиите съм по-остър, особено когато ми се скараха, след като отказах да им дам подкуп. (по Хисарския поп)

Дай си талона на който искаш ти, 
а синята банкнота на мене остави. 
Дежурствата са дълги, но аз не тъжа, 
зная ще се върнеш един ден без колан

Около нова година нямаше как да не сурвакаме Орешарски:

Сурва,сурва, гадино, 
няма да ти се размине, 
оставка давай таз година 
от себе си освободи ни 
на избори да не получиш бюлетина

Междувременно, далеч от „жълтите павета“, ТИМ продължават да съществуват безпроблемно, а в заведенията им (и не само в техните) да се пуши. (по Тутурутка)

Варна, морето, мутрите на ТИМ,
вятър, а в косите - цигарения дим.

Понякога като чуя някоя песен (Кукла на Атлас, в случая), докато чета политическа статия или туит, се раждат глупости като тези:

Питам защо има власт, 
която работи против всички нас. 
Колко пари придоби - не премиер, 
а кукла си ти.

и

Питам има ли гняс, 
по-гнусна от тези червени на власт. 
Колко морал ни дели - 
аз съм човек, а комунист ти...

Една януарска сутрин при парламента беше изсвирена мелодията на „мила моя мамо“, някой каза „поздрав за Пеевски“, и оттам:

Мила моя мамо, 
много си дебела 
пресата ти, мамо 
всичко е превзела. 

Цели нощи помня 
ти със мен си яла, 
с талия огромна 
ти пари си крала.

…и какво постигнахме с тези пародии и претенциозни стихчета, с тоя „пърформанс“? Надяваме се да сме постигнали нещо. Нещо по-дългосрочно от една оставка. Нещо в главите на хората. Но времето що покаже.