Моята лингвистична история

Тази година е 35-тата годишнина на ученическата лингвистика в България – състезания, олимпиади, семинари. Тъй като съм минал през всички роли – ученик и състезател, лектор, ръководител, жури – бях помолен да напиша нещо за лингвистиката от моя гледна точка. Та, реших да опиша всичко, макар и накратко. Започнах да се занимавам с лингвистика общо взето случайно. Имам бегъл спомен как в 9-ти клас учителката ни по математика дойде и каза „в календара на олимпиадите има някаква математическа лингвистика. Искате ли да пробвате?“ Е, пробвахме… и няколко човека от класа стигнахме до националния кръг, където даже спечелихме трето място на отборното състезание. Следващата година се оказа, че след националния кръг и зимните състезания съм в разширения отбор за международната олимпиада. Подготовката беше в Русе, където отидох директно след като се върнах от международна олимпиада по информационни технологии. Бях изморен от път и часова разлика и спах повечко. Не бях (и все още не съм) твърде социална личност, съответно се запознах с много малко хора на подготовката (а и имах приятели в Русе, с които се виждах вместо това). Отчитам това като грешка, която обаче скоро след това успях да поправя. След контролните успях да се задържа в първите 8, което значеше, че ще участвам във втората Международна олимпиада по лингвистика в Москва. Стигането дотам не беше безпрепятствено – за изваждане на виза трябваше да изпратя паспорта си по куриер, обаче куриерът го загуби (ограбили им буса). Съответно последва експресна поръчка за нов и лично занасяне до другия край на България от баща ми. В крайна сметка стигнахме до Москва, кацнахме на Шереметиево посред нощ, и с едни бус организаторите ни извозиха до общежитията на РГГУ. А те бяха запомнящи се общежития – това е история, която разказвам и до ден днешен. Това, че всеки две стаи имаха споделена мивка и

Транзакция или трансакция?

Ако попитаме Гугъл, сайтът „Как се пише?“ ще ни отговори, че правилното, според нормата, е „трансакция“. Но аз съм един лингвистичен трол и не приемам, че нещо е правилно, само защото е записано в някой речник (както смята и авторката на „Как се пише?“, всъщност). А точно за случая с „транзакция“ неведнъж съм изказвал недоволство от нормата. Очевидно всички казваме „транзакция“, защо трябва да се пише със „с“? (На руски, между другото, се пише със „з“. Това не че е критерий, просто го отбелязвам). Ето опит за аргументация от гл. ас. д-р Цветелина Георгиева от института по български език към БАН. Накратко – представката „транс-“ е с латински произход и съответно трябва да се пише както на латински – т.е. със „с“. Това на пръв поглед изглежда логично, но имам две съществени възражения. Първо, това как се пише на оригиналният език няма никакво значение (иначе как ще пишем Бордо? 🙂 ). Иначе и в латински (най-вероятно) се е произнасяло със „з“, което обаче не непременно има отношение към правописа. По-важната част от аргумента е, все пак, че в български тази представка е консистентно заета като „транс-„. И тук идва второто възражение – в „трансакция“ „транс“ не е представка. Случаят е съвсем различен от „трансграничен“, „трансатлантически“ и т.н. Докато при тези думи представката „транс“ има ясен смисъл на представка, и дори придобива собствено ударение (тра̀нсгранѝчен), то при „трансакция“ случаят не е такъв. Не става дума за „транс-акция“, а за цяла дума, където оригиналната представка е загубена, най-вече семантично – „през-акция“* не е значението, с което я употребяваме. Т.е. нито трябва да търсим в латинското изписване, нито в думите, които са получили латинската представка „trans-„. Случило се е друго – думата е влязла в редица езици (в английски през френски, например) не като съставена от две части, а като цяла дума, значеща

Как си представяме времето?

Бъдещето е пред нас. Да оставим миналото зад себе си. Напред към светлото бъдеще. Не поглеждай назад (към миналото). Така си представяме времето – ние се движим по една линия, напредвайки към бъдещето и оставяйки миналото зад себе си. Животът е път, смъртта е краят на пътя. И така нататък. Това се нарича „ego-moving metaphor“ (не се наемам да направя превод на термина). Само че това не е единствената метафора, с която да си представим времето. Наскоро в Business Insider се появи статия за това как различните култури гледат на времето. Като цяло е интересна, но да погледнем конкретно по-надолу в нея, където се казва, че малгашите гледат по друг начин. Всъщност, не са само те, но тази различна метафора (т.нар. „time-moving metaphor“) е по-рядко срещана. Според нея, човек стои неподвижен, а времето се движи, като събитията от бъдещето идват отзад, тъй като не можем да ги видим. А миналите събития са пред нас, защото ги виждаме. Странно, екзотично може би. Но нека се замислим за собствения ни език. Да вземем предлога „пред“. Странно много прилича на „преди“. В английски „before“ значи както „пред“, така и „преди“. Същото сходство на тези два предлога го има и на сръбски (пре/пред), френски (avant), италиански (prima), холандски (voor), унгарски (előtt), турски, корейски и още много. Дори в статията на Business Insider, без да се усетят, използват „the future [..] lies before us“. Защо предлозите за „преди“ (време) и „пред“ (пространство) съвпадат толкова често? Нямам категоричен отговор. Но хипотезата е, че до един момент всички сме използвали „time-moving“ метафората и миналото е било пред нас. The past lies before us. След това всички (вероятно постепенно) сме преминали към съвременната метафора. Но старата метафора е оставила следа в езиците ни. Убеден съм, че темата е разгледана в научната литература, но не успявам да намеря изследване

Кои имена на градове са по-смешни?

Преди два месеца в тўитър стана дискусия, след като няколко хора приехме за смешно, че Юрая Хийп ще пеят в Тутракан. Павлина Върбанова с право зададе въпроса: @PStantchev Ако взривява Каварна, защо да не може да взриви Тутракан? Какво смешно има? И ходили ли сте в Тутракан? @bozhobg @Karavelikov — Павлина Върбанова (@pvarbanova) May 1, 2015 Само че Тутракан наистина звучи смешно. А Каварна не. И не защото Тутракан не е хубав град, или защото е твърде малък, или защото хората в нещо не са наред – просто името му е такова. Ако Юрая Хийп пеят в Сандански няма да е смешно, но ако пеят в Угърчин, ще е. Реших да подложа тези ми допускания на гласуване. Благодаря на 33-мата души, които отделиха време. И отчитам като грешка, че в списъка липсват Угърчин и Каспичан, макар и там резултатът да е предизвестен. Резултатите: Да, Тутракан е смешен. Но целта беше за разбера защо. На пръв поглед изглежда, че градовете, които имат „у“ в името си (и не са областни градове, като Бургас), се възприемат като смешни. Но не това е единственото. Реших да проверя дали рядкостта на комбинации от букви (n-grams) не играе роля – т.е. колкото по-рядко се среща в езика дадена комбинация, толкова по-смешно да звучи. Използвайки библиотеката си с езикови инструменти и речник не открих корелация (нито при биграми, нито при триграми, и т.н.) Качих файл с резултатите, ако някой успее да намери някаква корелация. Съгласен съм, че данните са малко, обаче. Колоните са: име на града, последван от степените от 1 до 5, като за всяка има процент отговорили и брой отговорили с тази степен. Накрая е общият брой отговорили и средната стойност (като се вземат предвид тежестите – от 1 до 5). Допускам, че някои комбинации от звукове наистина са смешни – „упн“, „утр“, „дуй“.

Да поговорим за езика

Преди 2 години направих час и половина лекция за лингвистичните митове (както и съкратената ѝ версия от ТърновоКонф). В нея говорих по много теми, някои от които бяха развитието на езика и грамотността. И тъй като редовно хората имат категорични мнения по темата, бих искал да направя някои разяснения. Не че е лошо човек да има мнение за езика си, разбира се, но както във всяко нещо, крайностите са нежелателни. Та, да си поговорим за езика. Първо, „грамотност“ е понятие, отнасящо се единствено до писмената реч (не е стандарт „Стара планина“ за интелектуалци). Т.е. можем да кажем, че някой е неграмотен, само ако не може да пише. Не ако говори меко, твърдо, архаично, опростено, с лоша стилистика или без ясна посока на мисълта. Всички тези неща са функции на други характеристики на индивида, но не и на грамотността. Всъщност, когато става дума за езика (а не за записването му – също важна разлика, която малко хора правят), не съществува „правилно“ и „грешно“. Не само защото всеки човек има собствен идиолект, и всяко нещо, което каже, е правилно в неговия идиолект (освен ако не е пиян, де), но и защото езикът не е фиксирана норма. Тази променливост всъщност е една много красива черта на езиците, които еволюират именно благодарение на „грешки“, на случайни „мутации“ (както всъщност работи и биологичната еволюция). Случайни промени, първо използвани от малка група хора, „плъзват“ из целия език и стават част от него. И на свой ред биват изместени от нови такива „грешки“. Грубо казано, в даден момент група хора започва да казва нещо по нестандартен за моментното състояние на езика начин, и след няколко години този начин е станал нормален за всички. И тогава езикът се е променил. Същият език обаче, говорен до вчера на двеста километра разстояние, не се променя по същия начин, а по

Има ли фонетично основание да се пише -иа?

Преди време помолих за записи на списък от думи. Получих доста записи (30-тина), за което благодаря. Думите бяха: медия, пиян, Илия, медиана, койот, Нокия, бойкот, Илиана, Киа, диагонал, бия Каква беше целта? Исках да проверя, дали има начин човек да произнесе „иа“ без всъщност да каже „ия“. За целта разгледах спектрограмите на записите. Въпреки, че нямам опит в четенето на спектрограми, от това, което виждам, мога да кажа, че винаги има глайд (какъвто е звукът „й“) между двете гласни. Доколко той е интензивен или зависи от ударение не мога да твърдя, но изглежда винаги го има. Какво значи това? Не твърде много. За мен значи, че предпочитам да пиша дублетните форми с „ия“, и предпочитам „медия“ пред „медиа“ (което е и правилната форма). Очевидно е, че няма консистентност в заемането на думи – при някои се запазва оригиналното изписване (-ia-, напр. в диагонал), при други се изписва фонетично (напр. в енциклопедия). На мен лично не ми допада аргумента, че нещо се пише така на български, защото се пишело така на италиански или латински. И добре, че този подход не е използван навсякъде, иначе щяхме да пишем „отивам в Бордеаукс на бусинес-среща“. Ако някой по-опитен със спектрограмите има желание да инспектира записите, ще му ги пратя. Това би било и интересна тема за научна статия – какво точно е специфичното на „и“, така че да изисква глайд преди „а“ (напр. при „е“ това не се наблюдава, а и двете гласни са предни. Може би защото „и“ е най-предният и най-високият звук, по място на езика в устата?). Въпреки, че може би няма фонетично основание да пишем „иа“, по исторически причини се налага. Но бих желал да не виждам нови думи да влизат с речниците, изписани с „иа“.

Олимпиада по лингвистика

След няколко дни ще се състои 12-тата международна олимпиада по математическа, теоретична и приложна лингвистика. Какво пък е това? Ученици в гимназиален курс на обучение се състезават, като решават задачи на непознати езици – най-типичният пример за лингвистична задача е „Дадени са изречения на (непознат език Х) и техните преводи на български“. Решаващият трябва да изведе мини-граматика, на база на даденото, и след това трябва да преведе от и на непознатия език. Най-често в непознатия език има лингвистично явление, което не съществува в български (или по-точно – в езика на решаващия), за да бъде интересно. Например класифициране на съществителни по това дали са ядивни или не; промяна на падежите в зависимост от определеността на допълнението, разлика между отчуждаемо и неотчуждаемо (напр. части на тялото) притежание, и много други. Примерни задачи може да видите тук. Аз какво общо имам с това? Като ученик ходех на такива олимпиади. Медал от международна не успях да спечеля, но пък ми стана интересно, изчетох много неща, започнах да съставям задачи (всички в горния линк), поканиха ме в няколко журита, и сега водя лекции на семинари (напр. тази за лингвистичните митове), давам задачи и проверявам решения на всякакви състезания. Заминаваме за Пекин, 2-ма ръководители, 8 ученици и 3-ма членове на журито (безпристрастни като такива), където българският отбор ще се бори да защити името си на най-силният участник. Можем да гледаме много статистики, но за 11 провеждания, имаме 4 абсолютни първенеца, имаме състезателят с най-много медали, отборни купи, златни, сребърни и бронзови медали. (Медалите на олимпиади по науки се раздават на между 1/4 и 1/2 от участниците, като има повече от един медал от вид, за да се поощрява дейността). САЩ и Русия са основните ни конкуренти, особено в последните години. Кой се заминава с това в България? Не много хора. Ст.н.с.д-р Иван Держански от БАН стои

у-кратко

Съвременната българска азбука има нужда от (поне) още една буква. Това е у-кратко – ў. Защо е необходимо? Защото в последните години са навлезли десетки думи от английски, в които има звука [w] – напр. „туитър“, „суичер“, „уиски“, както и много имена като „Уилям“, „Уътсуърт“ и др. Като страничен ефект от използването на буквата „у“ както за сричкотворното „у“, така и за полугласната [w], срещаме надписи като „суйчер“ или песни, в които се пее „у-иски“ (3 срички). (По темата писа и Павлина Върбанова) Но основният проблем за мен е, че азбуката не изписва еднозначно това, което трябва да се произнесе. Това само по себе си не е проблем – има много писмени системи, които нямат това свойство, но българската го има – написана дума може да се прочете по само един начин. Има случаи като мекото „л“ или обеззвучаването на съгласни, но те също са еднозначни в контекста (заобикалящите ги звукове). Напр. винаги в края на думата съгласната е беззвучна, така че „глад“ се чете еднозначно като [глат], или „леке“ може да се прочете само като [льеке], защото следващата гласна е предна („мека“). Не така стоят нещата с „у“ обаче – как да прочетем „суичер“ – [су-и-чер] или [сўи-чер] – три или две срички? Всъщност, има още 3 примера, в които написаното не може да бъде прочетено еднозначно. Единият е липсата на ударения, но това е опростяване, което се прави на практика навсякъде. Вторият е отсъствието на отделни букви за звуковете „дж“ и „дз“. А „дж“ „джудже“ и „надживявам“ се четат различно. Аналогично в „дзифт“ и „надзъртам“. Третият случай е по-специфичен, и смятам, че е редно и там да променим правило – кратък член в м.р. и глаголните окончания в 1л.ед.ч. се пишат с „-а“, а всъщност са „ъ“. И в думата „крака“ не знаем дали е „много крака“ или

Лингвистични митове

За традиционния семинар по лингвистика (за ученици) в Трявна трябваше да си подготвя лекция и този път реших да е по-научнопопулярна и да съдържа неща, с които всеки е сблъсквал. В „Лингвистични митове“, или „Разпространени погрешни схващания, свързани с лингвистиката“ се опитвам да навляза (сравнително плитко) в доста теми, за които разпространеното мнение не е най-правилното от гледна точка на науката лингвистика. Лекцията е час и половина, слайдовете може да видите тук, и ако са ви интересни, да гледате видеото (за което, разбира се, благодаря на init Lab, където имах възможността да я представя за втори път, с live stream и запис):  

Нашата нова колега е съдийка Иванова

Заглавието представя батака, в който сме се вкарали с професионалните наименования. Капитал представят темата много добре с тази статия, а Павлина Върбанова – в своя блог. Препоръчвам и двете статии. Аз ще се опитам да съм кратък. Какъв е проблемът? Проблемите са няколко и ще започна с безкрайно странните изрази „нова колега“, „моята колега“ и т.н. Аргументът е, че думата идвала от латински и там била в мъжки род, и нямала женски род. Това твърдение, ако е дошло от филолог, моля да си хвърли някъде дипломата: за една заета дума няма почти никакво значение в какъв род е в оригиналния език. Някои езици нямат родове. Ако заемем дума от суахили, да направим клас „продълговати предмети“ в българския специално за нея? Заетите думи започват да се държат като част от езика, да се спрягат/скланят спрямо неговите правила, а не спрямо тези в оригиналния език; в българския език са малко думите, които могат да се причислят и към двата рода (роднина, напр.). Има и омоними (като пчелен мед и елементът мед), но „колега“ не е такъв случай. Защо професионалните наименования обаче да следват същия принцип – според мен няма причина. А ако не разглеждаме думите като двуродови, то няма как да има „един колега“ и „една колега“. Думата „колежка“ е друга дума, образувана от тази в м.р., защото се отнася за жени. Дори ако приемем, че тази дума е грешна (ще видим надолу, че не е), то тогава трябва да ползваме само думата „колега“ в м.р. и да съгласуваме по този род – „имаме нов колега – Мария“, „моят колега – Петя“*. И докато за „колега“ можем да използваме прецедента на „роднина“, то никой не казва „нашата професор“ или „новата доктор“, така че правилото не може да се отнася за всички професии, а само за тези, завършващи на „а“. Т.е. по-добре да