Тази година е 35-тата годишнина на ученическата лингвистика в България – състезания, олимпиади, семинари. Тъй като съм минал през всички роли – ученик и състезател, лектор, ръководител, жури – бях помолен да напиша нещо за лингвистиката от моя гледна точка. Та, реших да опиша всичко, макар и накратко.
Започнах да се занимавам с лингвистика общо взето случайно. Имам бегъл спомен как в 9-ти клас учителката ни по математика дойде и каза „в календара на олимпиадите има някаква математическа лингвистика. Искате ли да пробвате?“ Е, пробвахме… и няколко човека от класа стигнахме до националния кръг, където даже спечелихме трето място на отборното състезание.
Следващата година се оказа, че след националния кръг и зимните състезания съм в разширения отбор за международната олимпиада.
Подготовката беше в Русе, където отидох директно след като се върнах от международна олимпиада по информационни технологии. Бях изморен от път и часова разлика и спах повечко. Не бях (и все още не съм) твърде социална личност, съответно се запознах с много малко хора на подготовката (а и имах приятели в Русе, с които се виждах вместо това). Отчитам това като грешка, която обаче скоро след това успях да поправя.
След контролните успях да се задържа в първите 8, което значеше, че ще участвам във втората Международна олимпиада по лингвистика в Москва.
Стигането дотам не беше безпрепятствено – за изваждане на виза трябваше да изпратя паспорта си по куриер, обаче куриерът го загуби (ограбили им буса). Съответно последва експресна поръчка за нов и лично занасяне до другия край на България от баща ми.
В крайна сметка стигнахме до Москва, кацнахме на Шереметиево посред нощ, и с едни бус организаторите ни извозиха до общежитията на РГГУ. А те бяха запомнящи се общежития – това е история, която разказвам и до ден днешен. Това, че всеки две стаи имаха споделена мивка и че общите бани на етажа нямаха врати – окей. Обаче тоалетните (общи за етажа) имаха резета както отвътре, така и отвън. Както казват руснаците – „нарочно не придумаешь“. Общата стая, с хладилници наредени плътно един до друг и опасващи целите стени, беше мястото, където се събирахме, говорихме, обсъждахме, разказвахме вицове.
На самото състезание не се представих блестящо – бях първият под чертата за бронзовите медали. Тъй като това е единствената международна олимпиада по лингвистика, на която съм бил, си останах без медал. В дългосрочен план не това е най-важното, разбира се, но трябва да отбележа, че не бях толкова силен в „състезателен режим“. Вкъщи, на спокойствие, решавам задачи доста по-ефективно.
След Москва започнах да чета – каквото намеря онлайн – за всички аспекти на лингвистиката. Не решавах толкова задачи (защото нямаше достъпни), но четох за странни лингвистични явления в непознати езици, интересни писмености и бройни системи. Дори пишех плановете си по някои предмети в училище на новонаучените писмености. По физика пишех с деванагари, по химия с гръцката писменост, а по биология – с арабската.
Някъде в 11-ти клас започнах да пиша лингвистични задачи, а с Тодор Червенков (съотборник от Варна) организирахме онлайн състезание по лингвистика. С наши задачи и наша проверка. И написан от нас уебсайт (който пък спечели награда на състезание по Информационни технологии). Онлайн състезанието имаше няколко издания и беше както интересно начинание, така и доста полезен опит.
В следващите две години не успях да се класирам на международната олимпиада заради глупави грешки. Най-глупавата беше в 12-ти клас, когато не реших задача, за която знаех нещо, което другите нерешили не знаеха – посоката на писане. Общо взето 10-тина човека се бяха сетили посоката на писане и съответно я бяха решили. Аз я знаех, но не я реших. И досега не смятам задачата за добра, но не защото не съм я решил (какъвто беше случая и с любима моя задача от предната година), а защото разчиташе на разбърканост за трудността си. (За този и други аспекти на лингвистичните задачи написахме статия с д-р Держански, няколко години по-късно, която беше представена на конференцията на американската асоциация по компютърна лингвистика)
Все пак на следващия ден спечелих отборното, върху една чудесна задача за виетнамска поезия (song thất lục bát, което изглежда като song that looks bad. След това с Тодор Червенков писахме стихове на български в същата поетична форма; още помня неговото, свързано с това, че без да искам щях да хапна свински език в ресторанта в Слънчев бряг). Защо казвам „спечелих“ – всички мои съученици, с които трябваше да съм в отбор заминаха за София, за да се явят на предварителен кандидатстудентски изпит. В последния момент пратиха при мен едно момче от Хасково, така че все пак да имаме формално отбор. Той се включи, разбира се, така че единственото число не е напълно оправдано. Но когато дойде време за награждаване, той отказа да излезе, така че стоях аз сам, награден с грамота и 4 държача за CD-та насред физкултурния салон на гимназията във Враца.
Макар да не успявах за малко да вляза в разширения отбор и двете години ходих на подготовката за международната (все пак в топ 25, така че получавах покана). Ходих не само защото беше интересно и исках да научавам неща, но и защото след Москва бях общувал повече със съотборниците си и вече имах доста приятели. Подготовката в Слънчев Бряг беше една добра среща на приятели и място за нови запознанства.
В 12-ти клас на контролните по време на подготовката успях да се представя доста добре, и по точки бях 5-ти в крайното класиране (започвайки от нещо като 16-то място след националния кръг). За съжаление регламентът не позволяваше да отида на международната. Все пак „ръководството“ реши да поправи тази несправедливост като ме покани на международна школа в Естония, точно преди олимпиадата.
Тази школа също е история, която често разказвам и до днес. Като за начало – водех се „настойник“ на едно друго момче, което не беше навършило още пълнолетие (а трябваше трима човека да се връщаме до София сами). Още при пристигането ни в Усть Нарва (в източната част на Естония), се оказа, че в почивната станция топла вода няма да има („морето е 20 градуса, там ще се къпете“, както беше казала домакинката). С други думи, върви ни с баните по такива мероприятия. Но след като сглобихме от две съседни бани една (крушка, душ-слушалка), се оказа, че в нашата баня всъщност има топла вода. Само в нашата, за школа с ученици от няколко държави. След няколко дни новината се беше разчула и всички идваха да се къпят при нас. Някои влизаха направо с маратонките и излизаха джвакайки. А, разбира се и лекциите бяха интересни.
След това завърших. Но нещата далеч не свършват дотук. Д-р Иван Держански ме покани в журито на българската олимпиада, където някои мои задачи видяха бял свят. Опитът от онлайн състезанието беше полезен. Иван Держански заслужава отделна статия, ако не и повече – основната движеща сила в лингвистиката от научна гледна точка за последните 20 години, като това, че говори „няколко дузини езици“ е само началото (е, не всички лингвисти говорят много езици, това е стандартен лингвистичен мит)
На руската олимпиада в Петербург бях ръководител, заедно с Александър Велинов (който от дълги години пък е движеща сила за организационните аспекти на лингвистиката в България). Тогава бях на 20 и ходенето с маршрутка сам до летище Пулково да посрещна по-късно пристигащи ученици беше интересно преживяване (предполагам и сега, 10-тина години по-късно, също би било). А Петербург продължава да е сред любимите ми градове. Едната вечер гостувахме до късно на Станислав Гуревич (местният организатор и дългогодишен приятел на българската лингвистика) и се прибрахме с Волга, която хванахме от улицата (и която не беше такси, просто Стас спазари тарифата). Типично за Русия.
В следващите няколко години водех лекции на подготовката и тя продължаваше да е място за среща с приятели. Давах и проверявах задачи на националната олимпиада и на зимните състезания.
В крайна сметка, за шестата международна олимпиада, в Слънчев Бряг, бях поканен като член на журито. На същата олимпиада имах и две задачи, като явлението от едната (разкъсана ергативност) продължавам да обяснявам по различни поводи, тъй като е наистина интересно. Месец преди олимпиадата пък колега от международното жури осъзна, че единият ми контролен пример се превежда „Кучето се самозастреля“, та трябваше да правя спешни редакции.
Изобщо, съставянето на задачи е много интересно занимание. Едновременно творческо и технически-прецизно. Изисква да подбереш най-подходящото от граматиката на даден език (или правилата на дадена писмена система) и да го илюстрираш с минимален брой примери.
На въпросната олимпиада за първи път участвах в работата на журито. А тя е специфична. С годините човек свиква със стандартните спорове и стандартните аргументи (на последната олимпиада в Прага дори направихме „бинго“ със стандартни фрази, използвани при споровете при разпределение на медалите и най-добрите решения). Но с всички нейни специфики, работата на журито е прецизна. Всичко се проверява по 2 пъти, а при разлики – 3 пъти. Винаги има забавни моменти с някой ученик, който е отпуснал въображението си. Даже до преди няколко години правех колекции от бисери от националната ни олимпиада и зимните състезания. Ето няколко примера:
има две думи за „сестра“, следователно едната е „медицинска“
носорна съгласна
има удвояване на последната буква от цифрата
tu – представка за минало, тук в значение на умрял
В мъркинския език окончанията седят в края
В началото на всяка дума се поставя наставката о-
чете се отляво надясно – както изречението, така и думите поотделно
когато в едно изречение има три подлога, два глагола и черта над последната гласна на втория глагол…
в 3-та група са си чисто криминални глаголи
забелязваме, че всички подлоги от ж.р. …
според мен отговорите са относителни. Ще напиша различни дати и ще ги обясня
всички глаголни форми са съставени от глагол…
съгласната „ъ“
словоред: сказуемо-подлог-лодка
княгинят (м.р. на „княгинята“ не знам)
княжът (м.р. от княгиня)
чичо ми е вода
флейтата ме чува, че забравям
„еми…тъпа съм“ (на празен лист с нерешена задача)
От 2008-ма насам съм бил в задачната комисия и международното жури почти винаги (с изключение на олимпиадите в САЩ, Словения и Ирландия). В Благоевград през 2015-та бях председател на журито – основно комуникационна и административна работа – хората от организационния комитет ми станаха автоматично „любими номера“ в телефона в рамките на тия 5 дена.
Напоследък по-рядко успявам да участвам в българските олимпиади, а и в работата на международната задачна комисия комисия. Но това е основно поради други задачи (pun intended) – лингвистиката продължава да ми е интересна и си водя бележки за потенциални задачи, които искам да направя.
Ученическата лингвистика е много неща. Тя е знание – търсенето на знание и намирането му – чрез четене, школи или директни въпроси до по-знаещите. Тя е и творческа работа – съставянето на задачи е сравнимо с поезия и програмиране едновременно.
Но лингвистиката в България е и общност, и много приятели. Няма да го казвам поименно, защото са наистина много. С някои се виждаме често, с други веднъж годишно, с други по-рядко дори, но поне според мен винаги ще бъдем част от една общност, която с много състезания и много срещи е изградила доверие.
Надявам се лингвистиката да продължава да бъде този инструмент за търсене на повече знания, за печелене на медали на международно ниво и разбира се – общност от интелигентни млади хора.
Вашият коментар