у-кратко

Съвременната българска азбука има нужда от (поне) още една буква. Това е у-кратко – ў. Защо е необходимо? Защото в последните години са навлезли десетки думи от английски, в които има звука [w] – напр. „туитър“, „суичер“, „уиски“, както и много имена като „Уилям“, „Уътсуърт“ и др. Като страничен ефект от използването на буквата „у“ както за сричкотворното „у“, така и за полугласната [w], срещаме надписи като „суйчер“ или песни, в които се пее „у-иски“ (3 срички). (По темата писа и Павлина Върбанова)

Но основният проблем за мен е, че азбуката не изписва еднозначно това, което трябва да се произнесе. Това само по себе си не е проблем – има много писмени системи, които нямат това свойство, но българската го има – написана дума може да се прочете по само един начин. Има случаи като мекото „л“ или обеззвучаването на съгласни, но те също са еднозначни в контекста (заобикалящите ги звукове). Напр. винаги в края на думата съгласната е беззвучна, така че „глад“ се чете еднозначно като [глат], или „леке“ може да се прочете само като [льеке], защото следващата гласна е предна („мека“). Не така стоят нещата с „у“ обаче – как да прочетем „суичер“ – [су-и-чер] или [сўи-чер] – три или две срички?

Всъщност, има още 3 примера, в които написаното не може да бъде прочетено еднозначно. Единият е липсата на ударения, но това е опростяване, което се прави на практика навсякъде. Вторият е отсъствието на отделни букви за звуковете „дж“ и „дз“. А „дж“ „джудже“ и „надживявам“ се четат различно. Аналогично в „дзифт“ и „надзъртам“. Третият случай е по-специфичен, и смятам, че е редно и там да променим правило – кратък член в м.р. и глаголните окончания в 1л.ед.ч. се пишат с „-а“, а всъщност са „ъ“. И в думата „крака“ не знаем дали е „много крака“ или „до крака на масата“. Аналогично „пера“ (мн.ч. от перо) или „пера“ (глагол, 1л.ед.ч) се чете съответно „пера“ и „перъ“. Това правило най-вероятно е било направено, за да не се бърка с нямото „ъ“ в края на думата. Само че това „ъ“ вече го няма, така че можем да възстановим еднозначността на четенето там, и не на последно място – да помогнем на певците да не пеят с широки излишно гласни в края на думите. Но все пак, в случая с окончанията, може да се каже, че контекстът (този път не фонетичният, а смисловият) правят четенето еднозначно. При у-кратко няма такова нещо и всеки чете тези думи както му харесва – „туи-тър“, „ту-и-тър“ или дори „туй-тър“.

Нямам представа как административно може да се инициира и извърши тази промяна. Все пак изглежда радикално да се добави буква към азбуката. Но ако започнем да използваме тази буква в чатове, тўитър, фейсбук, блогове, може би пък след време ще стане достатъчно популярно, за да се обмисли добавянето на такава буква. Другият вариант е институтът по български език на БАН да реши, че е време да се направят няколко радикални промени, и да ги направи всички наведнъж (напр. отпадането на формата за пълен член, която е изкуствено въведена, де-факто падежна форма и не се среща никъде в говоримия език).

Предполагам много хора биха попитали „Добре бе, защо е нужно това, само се усложнява живота на хората, трябва да се преиздават учебници, да се променят учебни програми“. Мога да отговоря с една дума, и съответната статия в ўикипедия: ghoti. В дългосрочен план е неприятно да оставяме писането да се отдалечава от речта и да се губи еднозначността на четенето.

П.П. Модифицирах стандартната фонетична подредба на Windows, така че с десен Alt + у се пише ў. Можете да я свалите от тук.

13 коментара

  1. За пълния член съм напълно съгласен, но „у-кратко“ не го възприемам. Вижда ми си излишно за няколко чуждици да въвеждаме нова буква. Ще си пием уиските и без нея. Във всички езици има изключения в произнасянето на чуждиците. Сещам се веднага за немския, който е почти изцяло фонетичен, изключения май са само чуждиците.
    А в списъка за премахване бих предложил и „и-ударено“, не съответства въобще на българскита буквена практика. Вместо него да сложим едно „й“ и да приключим.

  2. Хехе, а после да разделим удареното и неудареното „а“. Или направо да пишем с IPA.

    Не е ли по-просто от читанките да се махне твърдението, че всички гласни са сричкотворни и да се добави концепцията за дифтонги?

  3. И да пишем Луиза с хоризонтално : над и-то, за да покажем, че не е лўиза или луйза. 😉
    Пример: België на нидерландски.

  4. Както съм казвал и преди – наличието на пълен/непълен член е сексизъм в българския език, понеже го има само в мъжкия род. 🙂
    У-кратко – защо не. А пък за „дж“ и „дз“ си е имало отделни букви едно време – що да не ги върнем. 🙂

  5. Аз съм даже направо за официализиране на небезизвестния напоследък български „йероглиф“!
    Няма к’во да се морим всеки път преди да си ходим, да пишем цял роман: „хикс, игрек, и кратко…“! 🙂

  6. „ѝ“ всъщност е точно обратното на „й“ — „ѝ“ задължително е дълго, докато „й“ не може в никакъв случай да бъде ударено. употребата като местоимение (думата „ѝ“) не е единствената ситуация, където е нужно да се обозначи изрично къде е ударението — би било меко казано странно да се употребява „минй“ за да се разграничи от „мйни“. „ѝ“ всъщност изобщо не е отделна буква в азбуката, и съответно няма как да отпадне от нея; ударението е знак, който може да се приложи не само за ѝ, но и за всяка друга гласна в българския език, когато е нужно да се диференцира между омографи с различни ударения („въ́лна“ vs „вълна́“).

    не съм изобщо убеден че въвеждането на нова буква специално за шепа чуждици ще повлияе положително на масовата неграмотност, при положение че масово се бърка име като „Михаил“ (изписано като „Михайл“), където никакво ў не може да помогне.

  7. Като ще добавяме букви, нека и махнем една: _ь_, замествайки я с _й_ (както и е било направено по Омарчевския правопис от 1921-23).

  8. Заместването на ь с й не е твърде хитро – едното обозначава мека предходна съгласна (кь, гь, и т.н.), а другото – полугласна.

  9. Не е ли полугласна само в някои случаи? Например, когато е пред гласна обозначава йотация на тази.

    Но _ь_ не е хубава буква. Пише се само между съгласна и _о_ (в който случай, както казваш, обозначава мека предходна съгласна, което технически може и да е различно от йотиране на _о_-то, но за нашия език е едно и също). От една страна имаме _ю_ и _я_, от втора имаме _ьо_ (което става на _йо_ ако не е след съгласна). А от трета как би трябвало да се напишат съответствията за _е_, _и_ и _ъ_ (аз бих ги написал с _й_)? Има нещо гнило в Дания:)

  10. ў-то ще го пишем и вместо твърдото л, напр. гўагоў :)))

  11. Да, да, ДА. Евала.

    Върху това нещо съм размишлявал вече години наред и съм абсолютно готов дори да те подкрепя в бъдеща кампания за въвеждане на „ў“ в българската азбука и писмен говор.

    Браво също и на колегата, споменал твърдото „л“ преди мен. „Ў“ би свършило страхотна работа като начин за изписване на „ўабиализираното ўъ“.

  12. @Bozho – „ь“ обозначава мека съгласна само след „л“. В останалите случаи омекотява само според учебниците. Ако някой наистина произнася „ь“ както пише в учебниците, за почти всички хора това звучи като диалектна черта.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *