Етикет: електронно управление

ЦИК обяви кои ще са новите депутати. Аз не съм между тях, но искам и тук, както във Фейсбук, да благодаря на всички гласували за мен – макар да нямам депутатска карта, можете да ме считате за депутат, а с експертизата си ще помагам на парламентарната група. И именно от тази гледна точка ми се щеше най-накрая де публикувам нещо, което отдавна ми се струва важно – кратък списък с добри законодателни практики, основно с оглед на електронното управление, но не само. Защо аз, без нито един ден като депутат, мога да говоря за законодателство? Ами написал съм немалко законодателни изменения, а и подзаконови актове. Но по-важното – следя кои са нормативните пречки пред въвеждането на електронно управление и те с както в стари закони, така и в нови, защото просто депутатите невинаги си дават сметка какви са практическите последствия от гласуваните текстове. Такава публикация има на пръв поглед твърдя тясна аудитория, но качеството на законодателството е тема от широк интерес, която дори сме обсъждали с избиратели и заинтересовани групи в предизборната кампания. Така че ето кратък списък с добри практики: Не трябва да се въвеждат изисквания за удостоверения – законите създават права и задължения. Когато в закон пише „заявителят представя удостоверение за Х“, то задължението за това е негово. Администрацията може да приложи Закона за електронното управление и вместо да го иска от гражданина, да го събере служебно и да му го представи за потвърждение, но това е заобиколен начин да се изпълни законовото изискване, и поради това не много го правят – а всеки закон се явява специален спрямо Закона за електронното управление и администрацията казва „ами то може в ЗЕУ да пише, че трябва да съберем служебно, ама в НАШИЯ закон пише вие да го представите“. Затова удостоверяването на обстоятелства трябва да е задължение на администрацията, напр.

В петък в Панорама Христо Иванов показа три папки, пълни със законопроекти. В едната – за съдебна реформа (вкл. изменение на конституцията), реформа на регулаторите и лустрация. Във втората – за промени в изборните правила, за да не гледаме пак този хаос, който се развива в момента. И третата – за модернизация и електронно управление. Демократична България ще внесе тези законопроекти на първия ден на следващото народно събрание. Без забавяне, без „да видим“, без „експертите трябва да кажат“. Експертите вече са казали – експертите са в листите и са подготвили тези законопроекти. Участвал съм в подготовката на някои от тях и ще споделя малко повече информация. Те са директно следствие от предизборната програма и са един от инструментите за нейното реализиране. Предлагаме изменения, с които: администрацията да няма повече оправдания, че „нашият закон е специален и не можем да предоставим услугата по електронен път или да съберем удостоверението по служебен път“ (това, за което бях писал преди време – отпадането на удостоверенията) да електронизираме на практика всички регистри чрез централизирана система за управление на регистри, така че създаването на нов електронен регистър да отнема часове, а не години, и да има възможност за интеграции, отворени данни, проследимост. (миграцията на исторически данни ще последва това). Тази стъпка също е ключова за отпадане на удостоверенията и административната тежест. гражданите да могат да заявяват услуги не само с квалифициран електронен подпис. Тази опция вече съществува частично (въведена на база на мое предложение преди 5 години), но трябва да бъде пояснена и разширена. да уредим отношенията на държавата със системния интегратор, а не както сега „всеки възлага всичко на Информационно обслужване без обществена поръчка“. Това включва каталог на услугите, пълна прозрачност на възлаганията, отчетност, и премахване на (де факто) законово гарантирания монопол. да премахнем някои дребни на пръв поглед проблеми и анахронизми, като синия

„Тук не е информация“ е едно от първите неща, които идват на ум, когато се заговори за администрацията. Писал съм и преди по въпроса за дизайна на административни услуги (не само електронни, а и присъствени). Преди време направих и „Гугъл на държавната администрация“. Но сега искам да разгледам въпроса от малко по-различен ъгъл. „Тук не е информация“ е символ. На това как функционира държавата – от политическото ниво, през административните ръководители до служителите по гишетата. Защо съществува „тук не е информация“? Защото никой ръководител не е сметнал как да е удобно да се получи информация. Никой ръководител не е помислил как да направи използването на услугите лесно. „Тук не е информация“ ви казва „Целта не е да си свършите лесно работата, а ние да покрием нормативните изисквания“. „Тук не е информация“ казва „Аз не съм тук да ви помогна, а да си върша моята работа.“ Почти всички системи за електронни услуги следват същата логика – не е целта да е удобно. Достатъчно е в съответсвие с нормативната уредба (да вземем най-развитите услуги на НАП, където дълги години данъчната декларация беше копие на хартиения формуляр, с инструкции откъде кое се пренася и по кой член е дадена кутийка). В реалността охраната е „информация по неволя“. Само че охраната не знае всичко, не е обучена да комуникира с хора. В онлайн реалността няма нужда от информация, защото повечето услуги са толкова непопулярни, че никой не ги ползва (НАП, Агенция по вписванията и още 1-2 институции са изключение, там има и кол център за информация даже). Трудно ли е да има „информация“, тази „информация“ да е близо до входа и там да работи човек, който да може да насочва? Не е трудно. Щатовете така или иначе са достатъчно големи, та един човек повече или по-малко е без значение. Спомням си как използвах административна

Пандемия. Работа от вкъщи. Обаче… Трудовото законодателство е над тия неща и съответно работодателите и служителите трябва да си общуват на хартия за неща като болнични, отпуски, фишове и други. Сега запознатите ще кажат „ама то от 2018г. има наредба за електронно трудово досие“. А-ха! Има, ама… все едно няма: (4) Електронни изявления между страните по трудовото правоотношение се връчват чрез услуга за електронна препоръчана поща. Т.е. не може ти просто да си изпратиш неща по имейла, а служителите да ги подпишат в Adobe Reader (дали с КЕП или с друг вид подпис, няма значение), и после да ги сложиш в папката в OneDrive/Google Drive на съответния служител. Не. Трябва да ползваш удостоверителна услуга по смисъла на регламента (или да си изградиш такава). И също така: (3) Всяко действие в системата се удостоверява с квалифициран електронен времеви печат. Също, в наредбата пише, че работодател няма право да откаже получаване не документи на хартиен носител (и правилно), но не казва, че няма право да откаже получаването в електронен вид. Да, някои много, много иновативни компании може и да изградят такава система (или някой да направи такава система „като услуга“), да сключат допълнителни споразумения със служителите за ползването на системата, да се закачат към някоя удостоверителна услуга за препоръчана електронна поща, и да уговорят какъв вид електронен подпис приемат. Само че бюрократът, дето не е виждал частен сектор, решил да „набие“ всички сложни думички от правния мир на електронното управление и в резултат на това сега работодателите имат избор: да рискуват да не са в съответствие с трудовото законодателство или да карат служителите си да подписват неща присъствено. Има, разбира се, компании, които предоставят услуга, която е в съответствие с наредбата: EHR.bg, timeoff, Тереза. Което е разбираемо и хубаво – когато се появи някаква свръхрегулация, се намира кой да предостави услуга, която

Национална схема за електронна идентификация още няма, по ред причини, както съм описал тук. Но в даден момент следващата или по-следващата година все ще стане – изпълнителят ще изгради нещо по заданието, ще достави и лични карти, те ще имат чип и на чипа ще се записва удостоверение за електронна идентичност. Само че когато това стане, няма автоматично да имаме лесно и удобно средство за електронна идентификация и електронното управление да тръгне по мед и масло. Това е едно от трудните неща в електронното управление – че като пуснеш поръчката, след две години не режеш лента, а хората не могат да видят ползите веднага. А в допълнение, някои грешки в изпълнението могат да значат пълен провал, а не просто нужда от закърпване. Затова тези дни се замислих и реших да обобщя нещата, с които трябва да се внимава при изпълнението, за да не получим накрая едни безполезни пластики и всичко да трябва да започне отначало. Да, има детайлно техническо задание, но проблемите по-долу не са функция само на техническата реализация. Четенето на личната карта – чипът трябва да може да бъде прочетен, иначе картата е безполезна. Би трябвало чиповете да позволяват контактен и безконтактен достъп – контактен, за използване на всички налични четци на електронни подписи тип „карта“ (които мисля са все по-малко), и безконтактен. Контактното четене е доста неудобно (макар в Естония да е било успешно благодарение на добра кампания за разпространяване на четци, сега сме в друга технологична „ера“) и поради това трябва да се обърне внимание на безконтактното като най-масовия начин за използване на картата. В Правилника за прилагане на Закона за електронната идентификация бяхме включили текстове, които да предвиждат идентификация чрез безконтактно четене на телефон, докато потребителят заявява услуга на компютър (или на телефона, разбира се). Трябва изпълнителят да реализира този процес удобно, със стандартни приложения

В рамките на националния план за възстановяване и устойчивост дигитализацията на публичния сектор е слабо и откъслечно застъпена. Коментирахме темата с Христо Иванов, Иво Мирчев и Боян Юруков миналата седмица, но ми се ще да развия темата. Първо, защо трябва дигитализацията на публичния сектор да бъде приоритетна инвестиция – защото тя е отключващ фактор. Намалява административната тежест, съответно прави бизнес климата по-благоприятен, а инвестициите – по-вероятни. В същото време намалява риска от корупция и увеличава прозрачността в управлението. Прави публичните системи по-ефективни, така че по-малко средства да „изтичат“. Всяка една система би спестила много пари и време и би повишила качеството си, ако процесите и услугите ѝ са дигитални. Това се превежда сравнително бързо, макар и индиректно, в по-добър живот. Обаче има проблем ЕС да финансира електронното управление (което не е синоним на „дигитализация на публичния сектор“, но е близо). И проблемът е, че е малко вероятно ЕС да финансира отново нещата, които е финансирал вече няколко пъти. След присъединяването ни към ЕС, има два програмни периода. В първия (2007-2013) програмата за електронно управление е „Административен капацитет“, а във втория (2014-2020) – „Добро управление“. В рамките на тези оперативни програми са предвидени около милиард лева, като немалка част от тях са похарчени (макар реално усвоените по ОПДУ да са около 1/3 в последната година, в която може да се кандидатства за проекти, то остават три години за довършване на проекти и тяхното изплащане). В рамките на тези два програмни периоди трябваше да сме направили много неща. Обаче не сме. Отчели сме ги проформа, или сме ги изградили системи, които не се използват, или са се използвали, но са изоставени. Или не сме направили неща, които сме обещали, че ще направим. И проблемът е в това, че ЕК няма основание да ни даде трети път пари за същото. Но нека вляза

Много хора споделят тази снимка: „Вярно с електронно подписания оригинал“. Тя е символ на електронното ни управление – на парче, неработещо на много места и пълно с абсурдни „закърпвания“. Но нека обясня. Когато един електронен документ е подписан електронно, подписът му се проверява автоматично от софтуера за отваряне на документа – подписът гарантира (криптографски), че документът не е променян след като е подписан, както и кой в авторът. Има и държавна онлайн услуга за валидация. Когато такъв документ се разпечата, обаче, всички тези гаранции изчезват (с което преди 11 години втрещих едни адвокати). Той става хартиен документ с лесна за манипулиране картинка на подпис. Това види до нуждата разпечатващият да удостовери (със саморъчен подпис и този текст), че разпечатаното не е изменяно. И така поставено изглежда съвсем логично. Обаче… правилните подходи са други: Не се разпечатва. Вече има задължение всички администрации да ползват електронни документи и във вътрешния си оборот, и в комуникация с други администрации. И това е технически възможно и работи. Няма причина да се разпечатва. Разбира се, на малко места е отпаднала хартията, защото какво пише в нормативната уредба и какво става на практика са различни неща. На документа се посочват данни, с които оригиналният документ може да бъде изтеглен. Това предполага авторът да има онлайн система, където да се разполагат документите с адекватен контрол на достъпа. Електронното свидетелство за съдимост е такъв пример – има уеб адрес и код за проверка на оригинала. Тук трябва да се внимава, за да не може злонамерени хора да свалят цялата база с документи, налучквайки идентификаторите им. И двата подхода (които не са взаимно изключващи се) предполагат архивиране на електронните документи. Това е процес съвършено различен от пълненето на мазета с папки с хартиени документи. За това има наредба и издадени на нейна база правила за архивиране. Нужни са неща

Наскоро трябваше да приемат Оги в ясла. Съответно трябваше да набавим един куп документи – два здравни картона, бележка от лекар и четири изследвания. Няма да коментирам факта, че все още имаме „здравен картон“ (че и два, даже), а не „единен здравен запис“, или смисъла от това да отидеш при лекар, който да ти напише хвърчащо листче, че детето ти не е контактувало с болни. Ще коментирам обаче изследванията, и по-точно – удостоверяването на тяхната автентичност. Направихме всички изследвания, разпечатахме резултата от сайта на лабораторията, и ги занесохме заедно с другите документи. Само че – проблем. Трябвало да имат печати. Жена ми се разходи до лабораторията, сложиха ѝ един печат, обаче и това не беше достатъчно – трябвало да има втори, правоъгълен печат. Не можело да го приемат без него. Винаги било така. А правоъгълният печат го имало само в централата на лабораторията – в другия край на града. Попитах кой и защо го изисква – оказа се РЗИ (Столичната регионална здравна инспекция). Проведох около 15 разговора с 5-6 различни хора в РЗИ, изчетох приложимата нормативна уредба (Наредба 26, Наредба 3), и общо взето заключих три неща: Това не е работа на никого. Може би на инспекторите. Няма нормативно основание за изискване на печати Могат да глобят яслата, ако няма печати, защото „разбира се, че ще ви върнат, като нямате печат“ Накрая се разходих до другия край на града, за да ми „набият“ правоъгълен печат. Но това не би трябвало да остава така – в ситуация на пандемия да обикаляме лаборатории и болници, увеличавайки риска от заразяване, без абсолютно никаква разумна причина за това. Така че предприех следните мерки: Писмо до Министерство на здравеопазването с предложения за нормативно уреждане на автентичността на медицински изследвания Писмо до РЗИ да прекратят незаконосъобразните си практики Писмо до Столична община, да установи ясни изисквания

Електронна идентификация (по-конкретно националната схема за електронна идентификация), която е и кокошката, и яйцето на електронното управление, все още я няма. Ето кратка хронология: В края на 2016 г. е готово всичко – има закон, правилник, осигурено европейско финансиране, техническа спецификация и документация по ЗОП (Закона за обществените поръчки). Процедурата е пусната… и спряна в края на лятото на 2017 г (в следствие на няколко фалшиви обжалвания пред КЗК от фирми, чиято дейност няма нищо общо с поръчката). Август 2018 (1г по-късно) електронната идентификация е пусната като част от голямата поръчка за личните карти. Поради избора на усложнена процедура свързана с класифицирането на части от поръчката (на две стъпки – одобрение на кандидати, и след това поръчка), изпълнител е избран в края на април тази година. Към момента доколкото знам тече процедура по обжалване на решението. Очаква се до края на годината (ако обжалванията паднат) да бъде сключен договор с изпълнителя и той да започне работа Сроковете за eID по спомен са между 12 и 18 месеца, т.е. в средата или края на 2022 г. ще имаме система. Чиято спецификация е писана 6 години и половина по-рано и вече не е напълно актуална (напр. вече е достатъчно сигурно да се записва частен ключ в мобилен телефон с Android или iOS; през 2016 г. не беше). Защо е толкова важна електронната идентификация (за която съм писал доста)? Дългият отговор е в тази 40-минутна презентация от 2016г. Краткият отговор е: защото гражданите нямат налично и удобно средство да се идентифицират онлайн пред държавата. Електронните подписи, които в преходния период (удължен от „2 години“ на „докато стане“) трябва да вършат тази работа имат редица проблеми. Първо – те са средство за подписване, не за идентификация и като такива нямат възможността в реално време да предоставят актуална информация за лицето извън записаната в удостоверението.

Извън горещите теми, под повърхността се случват също много важни неща. В случая – за бъдещето на електронното управление. За да не разхожда гражданите да си вадят малоумни удостоверения, Столична община реши да проверява данните за настоящ и постоянен адрес на родителите във връзка с приема на деца в детски градини и ясли. Изискването за това произтича от наредби на столичния общински съвет, в следствие на наредби към Закона за предучилищното и училищно образование. На гражданите в крайна сметка им беше спестено това усилие, но за сметка на районни администрации, които вадят тези удостоверение служебно. Правилният начин, обаче, е системата за класиране в детски градини и ясли автоматично да проверява настоящия/постоянния адрес на родителите и да изчислява точките за класиране спрямо това. Само че ГД ГРАО (Главна дирекция Гражданска регистрация и административно обслужване към МРРБ), която е първичен администратор на данните за постоянен и настоящ адрес, не е на това мнение. Спорът стига до Комисията за защита на личните данни, която на 26-ти май тази година излиза със становище по казуса. Становището се чете трудно и не е ясно какво казва дори за хора с опит в материята. На практика казва, че ГРАО трябва да предоставя данни само ако другата страна вече има тези данни (т.е. събрала ги е от гражданите). И че това не може да се случва автоматично. Регистрите на ЕСГРАОН са в основата на електронното управление. На практика всяка услуга минава през достъп до регистъра на населението. Когато се идентифицирате електронно (със средство за електронна идентификация, каквото в момента временно е и квалифицираният електронен подпис), по вашето ЕГН трябва да се извлекат автоматично данни, необходими за дадена услуга. Така казват и Закона за електронното управление, и Административнопроцесуалният кодекс. Обаче на практика ГРАО и КЗЛД ни казват, че не позволяват да има истинско електронно управление, защото дори да