Как наистина да получим електронна идентификация

Национална схема за електронна идентификация още няма, по ред причини, както съм описал тук. Но в даден момент следващата или по-следващата година все ще стане – изпълнителят ще изгради нещо по заданието, ще достави и лични карти, те ще имат чип и на чипа ще се записва удостоверение за електронна идентичност.

Само че когато това стане, няма автоматично да имаме лесно и удобно средство за електронна идентификация и електронното управление да тръгне по мед и масло. Това е едно от трудните неща в електронното управление – че като пуснеш поръчката, след две години не режеш лента, а хората не могат да видят ползите веднага. А в допълнение, някои грешки в изпълнението могат да значат пълен провал, а не просто нужда от закърпване.

Затова тези дни се замислих и реших да обобщя нещата, с които трябва да се внимава при изпълнението, за да не получим накрая едни безполезни пластики и всичко да трябва да започне отначало. Да, има детайлно техническо задание, но проблемите по-долу не са функция само на техническата реализация.

Четенето на личната карта – чипът трябва да може да бъде прочетен, иначе картата е безполезна. Би трябвало чиповете да позволяват контактен и безконтактен достъп – контактен, за използване на всички налични четци на електронни подписи тип „карта“ (които мисля са все по-малко), и безконтактен. Контактното четене е доста неудобно (макар в Естония да е било успешно благодарение на добра кампания за разпространяване на четци, сега сме в друга технологична „ера“) и поради това трябва да се обърне внимание на безконтактното като най-масовия начин за използване на картата. В Правилника за прилагане на Закона за електронната идентификация бяхме включили текстове, които да предвиждат идентификация чрез безконтактно четене на телефон, докато потребителят заявява услуга на компютър (или на телефона, разбира се).

Трябва изпълнителят да реализира този процес удобно, със стандартни приложения за различните мобилни операционни системи, така че процесът да бъде: 1. натискане на бутон „идентифицирай се“ при заявяване на услуга 2. Излизане на съобщение на телефона за очаквана идентификация 3. допиране на картата и написване на PIN (може и в обратен ред, за по-голямо удобство) 4. Успешна идентификация. Трябва да се обърне внимание и на сигурността на безконтакното четене. Към 2016 стандартите по темата не бяха масово възприети, така че изпълнителят и възложителят трябва да преценят кой е най-актуалният начин.

Персонализиране на други носители – електронната идентификация не е само „чип в личната карта“. Всъщност чипът в личната карта е само една от много възможности. Трябва в рамките на издаването на удостоверение за електронна идентичност да се даде опция за записването му (заедно с частния ключ) на смартфон или на друга карта. Записването на частен ключ на телефон към 2016 г. не беше сигурно (имаше известни атаки), но 4 години по-късно вече е. И в нормативната уредба, и в заданието е заложена възможност за издаване на eID чрез вече съществуващо eID. Т.е. може с еднократно използване на личната карта да се създаде нов частен ключ и удостоверение на телефона и всяка следваща идентификация да не изисква докосване на картата и писане на PIN (а използване на сензора за пръстов отпечатък). Тези опции са заложени и напълно възможни, но трябва и възложителят, и изпълнителят да съблюдават те да се случат по този начин.

Електронно подписванемежду електронна идентификация и електронен подпис има съществена разлика (едното е „да си покажеш личната карта“, другото е „да се подпишеш“). Много услуги изискват подпис за заявяване (или за попълване на някоя декларация), което би направило електронната идентификация почти безполезна, с изключение на някои справочни услуги. Именно затова е ключов чл. 22, ал. 5 от Закона за електронното управление, изрично позволяващ заявяването на услуги от физически лица да се допустимо с неквалифициран електронен подпис (а с усъвършенстван). На практика това значи, че всяка съществуваща и бъдеща услуга трябва да може да бъде подписвана със същите криптографски ключове (или производни на тях), използвани за електронната идентификация.

Това би представлявало усъвършенстван електронен подпис и няма да се налага освен личната карта да имате и квалифициран електронен подпис (още повече, че преди 2 години законодателят махна опцията личните карти да поддържат електронни подписи, не е много ясно защо, освен може би заради техническите изисквания към чиповете). Европейската Комисия изрично посочва, че държавите членки определят с какъв вид подпис могат да се ползват административни услуги, та ние се възползвахме от тази опция. Има и още една опция, но тя е по-трудна – да се променят всички закони, наредби, правилници, заповеди и вътрешни правила и навсякъде да се посочи, че не се изисква подпис за електронно заявяване. Но това е непрактично и крие рискове.

Дори картата (и приложението на смартфона) да могат да слагат криптографски подпис, това няма да е достатъчно. Съществуващи услуги, използващи различни средства за подписване, ще трябва да бъдат интегрирани. Може да се наложи дори разработване на специален драйвер, който настоящите аплети и приложения за подписване да заредят, за да бъде опакован криптографския подпис от смарткартата в електронен подпис по смисъла на законодателството. Тези процеси трябва да бъдат разписани и изтествани.

Интеграция на системи – в рамките на проекта трябва да бъдат изготвени компоненти за лесна интеграция на системи. Никоя система няма по подразбиране да поддържа електронната идентификация и трябва бързо да могат да се надградят. Т.нар. SDK, примерен код на различни езици и стандартни приложения за различни операционни системи (десктоп и мобилни) са част от техническото задание, но на тях трябва да бъде обърнато особено внимание – в противен случай ще имаме в джоба си нещо, което не можем да използваме никъде.

Извън самия проект, трябва останалите институции да са подготвени за това – да имат разписани малки проекти за надграждане на съществуващи системи, така че да интегрират електронната идентификация. Това може да става дори паралелно с изграждането на системата за електронна идентификация, защото стандартите за комуникация са ясни, а някои части от проекта ще бъдат доставени преди неговия край.

Не на последно място, трябва да бъде реализирана идентификация на юридически лица чрез връзка в реално време с Търговския регистър (и РЮЛНЦ, и Булстат), за да се избегнат проблемите, които произтичат от настоящото решение с КЕП. Това предполага надграждане на системи и понякога промяна на процеси.

Цялостна архитектура на федерираната идентификация – националната схема за електронна идентификация е само една от няколко опции. Вече има частни схеми за идентификация, отдавна има всевъзможни ПИК-ове, които макар и от ниско ниво, минават за идентификация по Регламент 910/2014. Има и необходимост да се поддържат електронните идентификации на всички държави членки. Трябва максимално бързо да бъде разписана архитектура на федерирана идентификация, която да позволява на гражданите да ползват всяка услуга с подходящо за целта средство. Първо, с надграждането на административния регистър (което също трябваше да е станало отдавна) трябва да се добавят нивата на осигуреност на идентификацията, която дадена услуга изисква. След това трябва да има т.нар. eIDAS възел, който да позволява интеграция с европейските схеми.

Трябва да бъде подготвена архитектура и на местно ниво – как частни схеми и/или частни центрове за електронна идентификация да си общуват с националната схема. Къде в картинката стои и настоящата система за е-автентикация на ДАЕУ, която от временно решение се превръща във все по-устойчиво такова. За щастие всички тези системи „говорят“ (и трябва да говорят според нормативните изисквания) на един „език“ – протоколът SAML 2.0. Но кой кого извиква, с какви параметри, кой какви регистри държи и какво позволява; как се извършва подписване при схеми, които не са националната (напр. чрез съхраняване на SAML 2.0 assertions) и не на последно място – как да бъде осъвременена нормативната уредба с всичко това. Сложни въпроси, които трябва да намерят отговор в следващите 6 месеца, за да не се окажем в батак, в който всичко е толкова фрагментирано, че много малко хора да могат да ползват услугите, които искат със средството за идентификация, което имат.

Може би стана прекалено техническо, но дяволът е в детайлите. Ако объркаме някой от тези детайли, рискуваме да продължим да трупаме изоставане в електронното управление, а закъснялата електронна идентификация да не донесе позитивните резултати, с каквито очаквания е натоварена.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.