Хронология на липсващата електронна идентификация

Електронна идентификация (по-конкретно националната схема за електронна идентификация), която е и кокошката, и яйцето на електронното управление, все още я няма. Ето кратка хронология:

1. В края на 2016 г. е готово всичко – има закон, правилник, осигурено европейско финансиране, техническа спецификация и документация по ЗОП (Закона за обществените поръчки).
2. Процедурата е пусната… и спряна в края на лятото на 2017 г (в следствие на няколко фалшиви обжалвания пред КЗК от фирми, чиято дейност няма нищо общо с поръчката).
3. Август 2018 (1г по-късно) електронната идентификация е пусната като част от голямата поръчка за личните карти.
4. Поради избора на усложнена процедура свързана с класифицирането на части от поръчката (на две стъпки – одобрение на кандидати, и след това поръчка), изпълнител е избран в края на април тази година. Към момента доколкото знам тече процедура по обжалване на решението.
5. Очаква се до края на годината (ако обжалванията паднат) да бъде сключен договор с изпълнителя и той да започне работа
6. Сроковете за eID по спомен са между 12 и 18 месеца, т.е. в средата или края на 2022 г. ще имаме система. Чиято спецификация е писана 6 години и половина по-рано и вече не е напълно актуална (напр. вече е достатъчно сигурно да се записва частен ключ в мобилен телефон с Android или iOS; през 2016 г. не беше).

Защо е толкова важна електронната идентификация (за която съм писал доста)? Дългият отговор е в тази 40-минутна презентация от 2016г. Краткият отговор е: защото гражданите нямат налично и удобно средство да се идентифицират онлайн пред държавата. Електронните подписи, които в преходния период (удължен от „2 години“ на „докато стане“) трябва да вършат тази работа имат редица проблеми.

Първо – те са средство за подписване, не за идентификация и като такива нямат възможността в реално време да предоставят актуална информация за лицето извън записаната в удостоверението. Няма нужда да имаме саморъчен подпис, за да покажем на държавата (или дори на частни субекти) кои сме в онлайн среда. Трябва ни „виртуална лична карта“, която обаче не може да се копира и фалшифицира. Електронни услуги за физически лица могат и трябва да се ползват само с идентификация, с малки изключения.

Второ – струват пари и поради това (без значение колко са евтини), не може да се постигне масовост сред гражданите. Така дори да има е-услуги, хората няма с какво да ги ползват. Пример – опашките пред НОИ през март, след като НОИ пусна доста услуги онлайн, но хората трябваше да се наредят, за да си вземат ПИК. При електронната идентификация положението е „апетитът идва с яденето“. И трябва критична маса хора просто да разполагат със средството за идентификация в джоба си, за да потеглят нещата. Примери за това много, като любимият ми е Естония срещу Финландия. Естония дава на всички безплатна електронна идентификация, Финландия я прави опционална и платена. 15 години по-късно Естония „изнася“ електронно управление за Финландия, които изостават значително (опростявам историята, но е горе-долу така).

Трето – националната схема за електронна идентификация не е само средството (дали ще е карта, „флашка“ или мобилен телефон). Тя е цялата инфраструктура, с която всяка електронна услуга да може да поиска идентификация от централизиран компонент, който да събере нужната информация в реално време. Националната схема е и компонент от системата за трансгранична електронна идентификация в рамките на ЕС (която не че е тръгнала успешно, но по други причини).

Без електронна идентификация, всяка електронна услуга има много малка аудитория, което се потвърждава и от данните – извън услугите на НАП, които НАП активно промотира заедно със своя ПИК, използването на почти всички останали е минимално и доста неудобно.

Защо не е станало още? Всички политически решения по пътя от 2017 досега са лоши – спиране на отделната процедура; обединяване с голяма поръчка без реална нужда от това; засекретяване и избор на утежнена процедура; процедура, която не е разделена на лотове, позволяващи различни изпълнители; бавене.

Така при напълно готова документация и финансиране, цял мандат не стига дори да се започне работа по най-ключовата система за електронното управление. Всички останали институции (вкл. ЦИК за пилотното дистанционно електронно гласуване) пък се оправдават „ами тя е в МВР системата, ние нищо не можем да направим“.

Та така за управленския капацитет, визията и стратегическите проекти за модернизация на страната. Кой щял да дойде след оставката.. ‘де да знам, дано някой, дето да може за един мандат поне договор да сключи.