Етикет: електронно управление

В рамките на националния план за възстановяване и устойчивост дигитализацията на публичния сектор е слабо и откъслечно застъпена. Коментирахме темата с Христо Иванов, Иво Мирчев и Боян Юруков миналата седмица, но ми се ще да развия темата. Първо, защо трябва дигитализацията на публичния сектор да бъде приоритетна инвестиция – защото тя е отключващ фактор. Намалява административната тежест, съответно прави бизнес климата по-благоприятен, а инвестициите – по-вероятни. В същото време намалява риска от корупция и увеличава прозрачността в управлението. Прави публичните системи по-ефективни, така че по-малко средства да „изтичат“. Всяка една система би спестила много пари и време и би повишила качеството си, ако процесите и услугите ѝ са дигитални. Това се превежда сравнително бързо, макар и индиректно, в по-добър живот. Обаче има проблем ЕС да финансира електронното управление (което не е синоним на „дигитализация на публичния сектор“, но е близо). И проблемът е, че е малко вероятно ЕС да финансира отново нещата, които е финансирал вече няколко пъти. След присъединяването ни към ЕС, има два програмни периода. В първия (2007-2013) програмата за електронно управление е „Административен капацитет“, а във втория (2014-2020) – „Добро управление“. В рамките на тези оперативни програми са предвидени около милиард лева, като немалка част от тях са похарчени (макар реално усвоените по ОПДУ да са около 1/3 в последната година, в която може да се кандидатства за проекти, то остават три години за довършване на проекти и тяхното изплащане). В рамките на тези два програмни периоди трябваше да сме направили много неща. Обаче не сме. Отчели сме ги проформа, или сме ги изградили системи, които не се използват, или са се използвали, но са изоставени. Или не сме направили неща, които сме обещали, че ще направим. И проблемът е в това, че ЕК няма основание да ни даде трети път пари за същото. Но нека вляза

Много хора споделят тази снимка: „Вярно с електронно подписания оригинал“. Тя е символ на електронното ни управление – на парче, неработещо на много места и пълно с абсурдни „закърпвания“. Но нека обясня. Когато един електронен документ е подписан електронно, подписът му се проверява автоматично от софтуера за отваряне на документа – подписът гарантира (криптографски), че документът не е променян след като е подписан, както и кой в авторът. Има и държавна онлайн услуга за валидация. Когато такъв документ се разпечата, обаче, всички тези гаранции изчезват (с което преди 11 години втрещих едни адвокати). Той става хартиен документ с лесна за манипулиране картинка на подпис. Това види до нуждата разпечатващият да удостовери (със саморъчен подпис и този текст), че разпечатаното не е изменяно. И така поставено изглежда съвсем логично. Обаче… правилните подходи са други: Не се разпечатва. Вече има задължение всички администрации да ползват електронни документи и във вътрешния си оборот, и в комуникация с други администрации. И това е технически възможно и работи. Няма причина да се разпечатва. Разбира се, на малко места е отпаднала хартията, защото какво пише в нормативната уредба и какво става на практика са различни неща. На документа се посочват данни, с които оригиналният документ може да бъде изтеглен. Това предполага авторът да има онлайн система, където да се разполагат документите с адекватен контрол на достъпа. Електронното свидетелство за съдимост е такъв пример – има уеб адрес и код за проверка на оригинала. Тук трябва да се внимава, за да не може злонамерени хора да свалят цялата база с документи, налучквайки идентификаторите им. И двата подхода (които не са взаимно изключващи се) предполагат архивиране на електронните документи. Това е процес съвършено различен от пълненето на мазета с папки с хартиени документи. За това има наредба и издадени на нейна база правила за архивиране. Нужни са неща

Наскоро трябваше да приемат Оги в ясла. Съответно трябваше да набавим един куп документи – два здравни картона, бележка от лекар и четири изследвания. Няма да коментирам факта, че все още имаме „здравен картон“ (че и два, даже), а не „единен здравен запис“, или смисъла от това да отидеш при лекар, който да ти напише хвърчащо листче, че детето ти не е контактувало с болни. Ще коментирам обаче изследванията, и по-точно – удостоверяването на тяхната автентичност. Направихме всички изследвания, разпечатахме резултата от сайта на лабораторията, и ги занесохме заедно с другите документи. Само че – проблем. Трябвало да имат печати. Жена ми се разходи до лабораторията, сложиха ѝ един печат, обаче и това не беше достатъчно – трябвало да има втори, правоъгълен печат. Не можело да го приемат без него. Винаги било така. А правоъгълният печат го имало само в централата на лабораторията – в другия край на града. Попитах кой и защо го изисква – оказа се РЗИ (Столичната регионална здравна инспекция). Проведох около 15 разговора с 5-6 различни хора в РЗИ, изчетох приложимата нормативна уредба (Наредба 26, Наредба 3), и общо взето заключих три неща: Това не е работа на никого. Може би на инспекторите. Няма нормативно основание за изискване на печати Могат да глобят яслата, ако няма печати, защото „разбира се, че ще ви върнат, като нямате печат“ Накрая се разходих до другия край на града, за да ми „набият“ правоъгълен печат. Но това не би трябвало да остава така – в ситуация на пандемия да обикаляме лаборатории и болници, увеличавайки риска от заразяване, без абсолютно никаква разумна причина за това. Така че предприех следните мерки: Писмо до Министерство на здравеопазването с предложения за нормативно уреждане на автентичността на медицински изследвания Писмо до РЗИ да прекратят незаконосъобразните си практики Писмо до Столична община, да установи ясни изисквания

Електронна идентификация (по-конкретно националната схема за електронна идентификация), която е и кокошката, и яйцето на електронното управление, все още я няма. Ето кратка хронология: В края на 2016 г. е готово всичко – има закон, правилник, осигурено европейско финансиране, техническа спецификация и документация по ЗОП (Закона за обществените поръчки). Процедурата е пусната… и спряна в края на лятото на 2017 г (в следствие на няколко фалшиви обжалвания пред КЗК от фирми, чиято дейност няма нищо общо с поръчката). Август 2018 (1г по-късно) електронната идентификация е пусната като част от голямата поръчка за личните карти. Поради избора на усложнена процедура свързана с класифицирането на части от поръчката (на две стъпки – одобрение на кандидати, и след това поръчка), изпълнител е избран в края на април тази година. Към момента доколкото знам тече процедура по обжалване на решението. Очаква се до края на годината (ако обжалванията паднат) да бъде сключен договор с изпълнителя и той да започне работа Сроковете за eID по спомен са между 12 и 18 месеца, т.е. в средата или края на 2022 г. ще имаме система. Чиято спецификация е писана 6 години и половина по-рано и вече не е напълно актуална (напр. вече е достатъчно сигурно да се записва частен ключ в мобилен телефон с Android или iOS; през 2016 г. не беше). Защо е толкова важна електронната идентификация (за която съм писал доста)? Дългият отговор е в тази 40-минутна презентация от 2016г. Краткият отговор е: защото гражданите нямат налично и удобно средство да се идентифицират онлайн пред държавата. Електронните подписи, които в преходния период (удължен от „2 години“ на „докато стане“) трябва да вършат тази работа имат редица проблеми. Първо – те са средство за подписване, не за идентификация и като такива нямат възможността в реално време да предоставят актуална информация за лицето извън записаната в удостоверението.

Извън горещите теми, под повърхността се случват също много важни неща. В случая – за бъдещето на електронното управление. За да не разхожда гражданите да си вадят малоумни удостоверения, Столична община реши да проверява данните за настоящ и постоянен адрес на родителите във връзка с приема на деца в детски градини и ясли. Изискването за това произтича от наредби на столичния общински съвет, в следствие на наредби към Закона за предучилищното и училищно образование. На гражданите в крайна сметка им беше спестено това усилие, но за сметка на районни администрации, които вадят тези удостоверение служебно. Правилният начин, обаче, е системата за класиране в детски градини и ясли автоматично да проверява настоящия/постоянния адрес на родителите и да изчислява точките за класиране спрямо това. Само че ГД ГРАО (Главна дирекция Гражданска регистрация и административно обслужване към МРРБ), която е първичен администратор на данните за постоянен и настоящ адрес, не е на това мнение. Спорът стига до Комисията за защита на личните данни, която на 26-ти май тази година излиза със становище по казуса. Становището се чете трудно и не е ясно какво казва дори за хора с опит в материята. На практика казва, че ГРАО трябва да предоставя данни само ако другата страна вече има тези данни (т.е. събрала ги е от гражданите). И че това не може да се случва автоматично. Регистрите на ЕСГРАОН са в основата на електронното управление. На практика всяка услуга минава през достъп до регистъра на населението. Когато се идентифицирате електронно (със средство за електронна идентификация, каквото в момента временно е и квалифицираният електронен подпис), по вашето ЕГН трябва да се извлекат автоматично данни, необходими за дадена услуга. Така казват и Закона за електронното управление, и Административнопроцесуалният кодекс. Обаче на практика ГРАО и КЗЛД ни казват, че не позволяват да има истинско електронно управление, защото дори да

Когато говорим за електронно управление, си представяме основно държавната администрация. Само че има още два вида участници (които са записани и в Закона за електронното управление) – лица, осъществяващи публични функции и доставчици на обществени услуги. Пример за първото са нотариуси, частни съдебни изпълнители и като цяло – лица, на които държавата чрез закон е възложила някакви функции. Обществените услуги са малко по-разтегливи, но законът изрежда следните: „образователни, здравни, водоснабдителни, канализационни, топлоснабдителни, електроснабдителни, газоснабдителни, телекомуникационни, пощенски, банкови, финансови и удостоверителни“. Банковите и удостоверителните бяха добавени изрично с измененията в закона през 2016г, но логически винаги са попадали там. Най-вече, защото банките в много случаи участват или в процеса по предоставяне на административни услуги, или изискват (понякога по силата на закон) данни и обстоятелства, които са резултат от административни услуги (удостоверения, например). И докато критиката ни за липса на автоматизация и удобство за гражданите е основно насочена към администрацията, то банките също имат доста неща, които да подобрят. С тази публикация ще направя няколко предложения към банките, с които да подобрят и тяхната работа, и удобството за гражданите, а и законовото им съответствие. Извличане на данни от първични администратори – банките понякога искат предоставяне на данни от страна на гражданите за ползване на някоя услуга, като например удостоверение за семейно положение, удостоверение за наследници, декларация по ЗМИП, дори до преди известно време и актуално състояние. Банките могат, а и е редно, да извличат тези данни от първичните администратори, дали през публичен интерфейс, както е с Търговския регистър, дали през системата за междурегистров обмен RegiX. Банките имат право на това, като доставчик на обществени услуги, и би било много добре да спрат да искат неща. Няколко пъти съм обяснявал на банкови служители, че не могат да искат от мен да предоставям или декларирам данни, които са вписани в Търговския регистър, и че

Електронното управление в последните 20 години се развива „под радара“, като от време на време излиза някоя новина колко милиони са похарчени и как нищо не работи. С уговорката, че изхарченото трудно може да се сметне без задълбочен анализ, наблюдението е до голяма степен вярно – гражданите не могат да ползват електронни услуги, а процесите в администрацията не са оптимизирани. Това не значи, че електронни услуги няма – напротив. Но тяхното използване е възможно само от въоръжени с търпение, технически умения и понякога нормативни познания. Администрацията от своя страна не е свикнала на електронния начин на работа. Често електронният подпис „не е истински подпис“, изискват се печати, а гражданите са подканвани да дойдат на място да си свършат работата. Това е следствие от много фактори, някои от които са липса на техническа подготовка и липса на управленско желание в съответния орган. Основната причина, обаче, е липсата на търсене. Светлина в тази посока хвърля проучване на Галъп Интернешънъл по поръчка на Държавна агенция „Електронно управление“ от края на 2017 г. 59% от анкетираните нямат и не възнамеряват да имат средство за ползване на е-услуги (електронен подпис, ПИК и др.), а 77.6% изобщо не са търсили информация за електронни услуги. Все още липсва очакването, че държавата може и трябва да обслужва гражданите онлайн. Това, което извънредното положение започва да променя е именно това търсене. Опашките пред НОИ за издаване на ПИК, ръстът на издадени електронни подписи и ръстът на заявени електронни услуги, въпреки многото техни несъвършенства – всичко това е логично следствие от нуждата да си комуникираш с държавата онлайн. И все повече хора осъзнават, че канали за това съществуват. Администрацията също се движи спрямо търсенето – отстранява технически проблеми в движение, отстранява административни пречки. За бизнеса нещата се променят по-малко, тъй като той и до момента има възможност да прави много

Поради мерките за справяне с пандемията с право хората избягват да се редят на опашки в институции. Държавата и общините, обаче, не са готови са посрещнат търсенето за електронни услуги. По ред причини, на които няма да се спирам сега. Реших да синтезирам дългогодишния си опит в „тролене“ на администрацията с опитите си да получа всяка услуга по електронен път от край до край (ниво 4). Съветите долу са законосъобразни спрямо моето разбиране на Закона за електронното управление и Административнопроцесуалния кодекс. Много юристи в много администрации няма да са съгласни с това разбиране. Затова е и точка 7. Нямам претенции за изчерпателност и със сигурност ще пропусна нещо, но мисля, че за начало е достатъчно. Този „наръчник“ се надявам да е полезен както на хората, които искат да заявяват услуги, така и на администрациите, които не са свикнали да ги получават по електронен път и не знаят кое може и кое не може. Фокусиран е малко повече върху физически лица, но важи в същата сила и за юридически. Там единствената особеност е, че някои администрации могат да искат КЕП на юридическо лице (какъвто не съществува в правния мир, но това не пречи на никого да го изисква). 1. Идентификация Национална eID схема все още няма, но имаме една пъстра мозайка от опции. Идентификацията е първата стъпка – как влизате в съответната система. В зависимост от всяка от опциите, последващите варианти за подписване (което също се изисква, за да заявите услугата) са различни. Квалифициран електронен подпис „на флашка“ (смарткарта) – такъв можете да получите от офис на доставчик на удостоверителни услуги – Борика, Информационно обслужване, Инфонотари, СЕП. С такъв КЕП можете да се идентифицирате в повечето системи на администрацията, но изисква инсталиране на драйвери, специален софтуер, Java, а често работи само на стари браузъри (Internet explorer 8) или Firefox ESR. КЕП

Поради извънредното положение във връзка с вируса COVID-19 има много мерки, които могат и трябва да бъдат взети. Те са комплексни – здравни, информационни, нормативни, организационни, технически. Надали има човек, който може да даде с увереност пълен списък от мерки, които трябва или не трябва да се вземат. Информацията и ситуацията се променя често, Световната здравна организация публикува общи препоръки. Аз нямам претенции да разбирам от епидемиология, затова няма да обяснявам за изправяне на криви, да строя математически модели на заразата. Не съм и икономист, че да изчислявам ефекта върху икономиката на една или друга мярка. Но все пак има област, в която мога да дам препоръки – дигиталната. Тъй като приоритетът на извънредното положение е социално дистанциране, т.е. да се минимизират контактите между хората, информационните технологии предоставят такава възможност, ако бъдат използвани правилно от публичните институции. Затова предлагам 9 мерки, които институциите могат да предприемат, за да намалят напрежението, за да не спира животът и да не бъдат излагани хора на излишен риск. Повечето мерки не изискват нормативни изменения, а само ясни правила и организация в публичния сектор. 1. Единна информационна точка с въпроси и отговори. В момента МЗ и МВР публикуват информация на сайтовете си, но тя е или „ето ви една колекция от заповеди, четете“ или откъслечна и трудно проследима във времето. Националният щаб няма сайт. Нужно е да има единна информационна точка, към която всички сайтове на институции, включително на Министерския съвет, да водят. На нея да има актуална информация, както и лесна за ориентиране секция с въпроси и отговори. На едно място, а не препращаща към сайтове на Външно, на МЗ и т.н. Въпроси като „трябва ли да си затворя търговския обект“ (с възможност за избор на типа дейност и динамичен отговор), какво да правя ако се прибирам от чужбина, къде да отида ако имам

Юридическите лица у нас (или по-точно законните им представители) си имат квалифицирани електронни подписи, с които ползват електронни услуги от държавата (и по-рядко – подписват договори, макар че това би било чудесно). Само че такова нещо като квалифициран електронен подпис на юридическо лице няма в правната рамка на електронните подписи. Да цитирам Регламент (ЕС) 910/2014, който урежда материята: 14) „удостоверение за електронен подпис“ означава електронен атестат, който свързва данните за валидиране на електронен подпис с физическо лице и потвърждава най-малко името или псевдонима на това лице Та, електронните подписи на юридически лица доставчиците ги водят делегирани електронни подписи (или нещо подобно), за да бъдат все пак коректни спрямо законодателството. Но какво всъщност правят – вписват ЕИК (и името) на фирмата в удостоверението за квалифициран електронен подпис. Толкова. Това, обаче е голям проблем. И голяма глупост. Тя е глупост както на администрацията, която изисква ЕИК в удостоверението за електронен подпис, така и на доставчиците, че го издават. Нека да обясня защо. Вписването на ЕИК в КЕП (наложило се съкращение, значещо „квалифициран електронен подпис“, но реално визиращо удостоверението за квалифициран електронен подпис или по терминологията на eIDAS – квалифицираното удостоверение за електронен подпис) означава едно нещо – този човек, който е приносител на удостоверението, има представителна власт по отношение на дружеството, вписвано в удостоверението. Тази представителна власт (дали в качеството му на управител или упълномощено от управител лице) се проверява в момента на издаването на удостоверението за електронен подпис и се вписва там. Оттам нататък администрациите, предоставящи електронни услуги (напр. НАП), разчитат на вписаното ЕИК в удостоверението. Проблемът идва, когато управител бъде сменен или пълномощно бъде оттеглено преди изтичане на срока на КЕП-а (който може да се издава за три години). В този момент човек без представителна власт продължава да може да представлява дружеството пред администрацията (а и някои банки) и това