Категория: Всичко

Манифест, харта и още десетки призиви за разграждане на порочните модели на управление на държавата. Призиви, които може би биват разбрани от хората, които така или иначе „тези неща си ги знаят“. Призиви, под които и аз бих се подписал, макар да не съм убеден в тяхната практическа ефективност. Но когато използваме изрази като „обществен договор“ и „плутокрация“, очакваме ли, че ще достигнем до хора извън тези, които медиите-бухалки наричат „грантаджии, реститути и сноби“? Но дори всички тези призиви да бъдат разбрани и припознати от всички, какво от това? Те атакуват начина на функциониране на престъпните управления, а не причината за тях. А тези модели задължително съществуват в обществена среда като нашата. И без да променим тази среда, ще сечем главите на ламята, а на тяхно място ще излизат нови. На вчерашния ден преди 13 години е убит тогавашният сръбски премиер Зоран Джинджич. Той е разбрал, че проблемът е средата, а не конкретни модели, произлезли от нея. Когато е питал швейцарци „Нали и в Швейцария има хора като Милошевич?“, отговорът е бил „Да, но в Швейцария на такива никой няма да даде власт“. Споменавам Джинджич, защото в следващите редове има много от неговите послания. Ако целта ни е да променяме средата, ще си позволя, без да съм професор, да напиша 10 точки за това. Дори съзнателно ще използвам по-прости изрази и дори клишета. И най-вероятно тези точки ще имат дори по-малък ефект от другите призиви за „нормалност“, но всеки един от тези опити, манифести и харти ни бута малко по-напред. Моите „точки“ са призив към всички, включително към мен самия. Най-вече към мен самия, всъщност. Може би звучат назидателно и наставнически и ще провокират мисли като „к’ъв е тоя, че да ми обяснява к’во да правя“. Грантаджия, реститут и сноб, може би. 1. Нека се променяме. Не можем да искаме

Пирибрах се от шествието за правосъдие, което събра 200 човека, повечето от които се познават, въпреки че имаше плакати за събитието и 11 хиляди поканени във фейсбук. Може би пък хората вече не смятат протеста за ефективна форма на гражданско участие, може би разхождането между празни сгради в студа не е нещо, което им се струва смислено. Но може би има и друго – както отбеляза Динко в туитър, правосъдието е една абстракция. Едни структури с неясна функция, отвъд очевидната „ако открадна, може да ме осъдят“. Или алтернативно – ако ме набият, да знам, че виновникът ще бъде осъден. Тези битови неща са важни, и те също би трябвало да са нещо, което работи и което искаме, но заради тях не сме бедни. По-скоро битовите престъпления се случват именно защото сме бедни. И съответно правосъдието и да го има, ще осъди бедния, който е откраднал от друг беден, или изнервения от безизходицата, който е пребил някого на спирката. Грубо казано, тезата „хората правосъдие не ядат“ може би е валидна. Може би правосъдието е нещо твърде абстрактно, и не е ясно защо заради липсата му сме бедна държава. То дори самата структура на съда е сложна и неясна – районни съдилища, градски съдилища, ВАС, ВКС, прокуратура. Всъщност, това, че структурата и влиянията не са толкова прости може би позволява проблемите в съдебната система да останат под радара. Ясно е кой е премиер, кой е министър, кои са депутатите. Ама какво е ВСС, какви прокурорски квоти, защо ВАС е важен – освен специално интересуващите се, едва ли някой знае. Затова ще опитам да дам няколко опростени примера как липсата на правосъдие ни прави по-бедни. Пример 1 – обществени поръчки. На повечето хора е ясно, че парите от държавата не се „крадат“, те се „пренасочват“ чрез обществени поръчки. Завишени бюджети, поръчване на ненужни

След като тази седмица Пътната карта за електронно управление беше публикувана за обществено обсъждане, по медиите се появиха статии, че всеки гражданин ще получава служебна електронна поща (email адрес). Оттук нататък, чели-недочели, сума ти народ се втурна да обвинява държавата в идиотизъм, олигофрения, некадърност, световен заговор и т.н. Като участвал в писането на пътната карта съвсем спокойно мога да приема, че много хора ме нарекоха „идиот“. Разбира се, мога и аз да ги нарека идиоти, и да спрем до там, целият смисъл да се загуби и да се удавим в идиотизъм. Но ще опитам да обясня. Защото по кратка медийна публикация наистина не може да стане ясна конкретната идея. (А макар конкретната реализация да е разбираема само за специалисти, то, разбира се, тук всеки е специалист). Та, да всеки гражданин ще получи адрес на електронна поща, нещо като @government.bg. По принцип не е необходимо това средство за комуникация да бъде именно електронна поща, но след малко ще видим защо може би е по-практично на този етап. Да започнем от това за какво ще се ползва тази електронна поща – за да може държавата да връчва документи на граждани по електронен път – актове, отговори на жалби, покани, вкл. призовки в рамките на съдебната власт. Служебният email ще може (даже – ще трябва) да се пренасочи към личен email, така че да не трябва човек да проверява няколко email-а, само за да види, дали не са му пратили някой акт. Всъщност, известия за получен документ ще могат да се правят и по sms. За да започне да използва служебния си email за получаване на документи, човек ще трябва да влезе с картата си за електронна идентичност в един портал и там да потвърди изрично, че иска да получава по електронен път. Като посочи към кой email да се препращат писмата. Никой

Робството. Пак искаха да ни го отнемат! Да подменят историята! Но ние помним и сме горда нация! Помним, ама друг път. Нямаме си и идея какво е било по време на османското владичество. Но това няма значение. Защото „подменянето на историята“ уж се случва много отдавна, а така и не се е случило. Но не това ми е идеята. Няма да навлизам в спора какво е робство, какво е владичество, или иго. Не защото не е интересен, а защото не е по темата. А темата е за аналитичния дефицит. Невъзможността на мнозинството в обществото да анализира информация. От курса по педагогическа психология в университета съм запомнил малко неща, но в главата ми е останало, че една от основните функции на образователния процес е да тренира способността за индукция, дедукция, сравнение, аналогия, абстракция, обобщение, анализ и синтез (повече по темата). Само че никой не пише гневни статуси с удивителни как това не се случва. Как резултатът от образователната система няма базови аналитични умения, аналогично за другите процеси. И когато някоя медия каже „махат Паисий“, или „заменят робството със съжителство“, някой сети ли се да вникне в нещата? Да отвори програмите и да провери; да пита МОН (и да види, че няма нищо общо)? Когато президентът каза, че всеки десети в администрацията е агент на ДС, някой сети ли се да отвори данните и да види какво казват те? Или когато някоя медия каза, че замърсяването е „20 пъти над нормата“, някой сети ли се, че нормата е 24-часова, а те ни говорят за еднократно измерване? Или когато уж професор каже че 50% от първокласниците нямат майчин език – български, някой (освен Боян) отвори ли данните на НСИ? Сигурно мога да продължа с примерите още час. Ама това са подробности, ще кажете. Не. Дяволът е в детайлите. В пълния анализ на ситуацията,

Тази седмица парламентът трябва да реши дали да зачете резултата от референдума за електронно гласуване. При мнозинството гласове „за“ би било неразумно да направят иначе. Все пак, има въпросителни. Въпросителни има и за това какво става след като електронното гласуване бъде одобрено – какво става? Съвсем правилно днес депутати са отбелязали, че реалистична цел е въвеждане през 2018-та. По-рано просто няма как да сме готови. Но дори технологията да не е готова, ще трябва да се приемат промени в законодателството, които да регламентират електронното гласуване. И тук идват многото въпроси. Макар законодателството да не трябва да включва технологични решения, то непознаването на такива решения може да доведе до много „счупено“ законодателство. Затова е задължително експерти (а това е нишова експертиза, даже не ми е известно в България да има експерти с опит в сферата) и технологичната реализация да е принципно ясна преди да се напише закона. Законът може да предполага и много технологични реализации, но рискът е да „отреже“ възможностите за някоя. Вчера пуснах лекцията си от OpenFest за електронната идентификация, защото тя е задължително условие. Ако нямаме добра електронна идентификация, т.е. начин гражданите да бъдат идентифицирани сигурно и еднозначно в електронна среда, нямаме и електронно гласуване. А ето и лекцията ми от OpenFest за електронно гласуване, където се опитвам да разгледам максимално много аспекти, проблеми, решения: Ето ги и слайдовете: Надявам се парламентът да направи информиран избор, а след това всички да следим и дори да помагаме за добрата реализация (която ще трябва да бъде с отворен код и с отворена спецификация).

В четвъртък парламентът прие на първо четене закона за електронната идентификация (разяснения) По същото време беше готово видеото от лекцията ми на OpenFest за електронна идентификация, която включва кратко разяснение на закона и какво възнамеряваме да правим: Слайдовете са тук: Дискусията, за която помолих на OpenFest, се случва тук – можете да се включите. Както отбелязвам в лекцията, опитваме да се поучим от опита на останалите, включително от грешките им, и да направим добра схема за идентификация. Надявам се идентификаторът да е и в личните карти (зависи дали парламентът го приеме), за да може всеки да го ползва лесно и да не струва нищо (освен евтин четец).

След доста систематични усилия, най-вече от политическа посока, съкращението „НПО“ (или NGO) стана мръсна дума. Представата за неправителствените организации (non-government organizations) е на продажни хора, които прибират пари от чужди държави, за да клатят нашата. Това не е наше изобретение, разбира се. В по-малко демократични държави от нашата (колкото и странно да звучи, това е възможно), НПО-тата имат статут на врагове на народа. В Русия НПО-тата са официално „чужди агенти“, с цялата бюрократична тежест и стигма последваща от това. В Македония Сорос е дежурно оправдание на властта. Звучи познато – при протестите през 2013-та тези тези плъзнаха и у нас, както през БСП, през медиите на ДПС, така и през уж-опозиционната Атака. В даден момент, след дълго повтаряне на тезите за лошите НПО-та, хора като Волгин си измислят изрази и след това твърдят, че „вече са приели гражданственост“, като напр. „грантови анализатори“. Какво са НПО-тата по идея? Организации с нестопанска цел, където хора, които искат да подобрят обществената среда, могат да работят. Т.е. хора, които искат да работят не за едната заплата, а да подобрят средата си. Как? По всевъзможни начини – чрез изготвяне на анализи и доклади и представянето им на властите, чрез участие в процеса на съставяне на закони, чрез следене на действията на управляващите по дадена тема, в която са експерти, чрез обучителни кампании, чрез благотворителни кампании, чрез организиране на конференции, и т.н. Разбира се, това звучи твърде хубаво, за да е истина. Не сме свикнали да приемаме, че някакви хора ще работят за „полза роду“ ей така. И това е вярно – именно затова НПО-тата са места, където човек все пак получава прилична заплата, така че да може да не гладува, докато се опитва да бъде полезен. Разбира се, при НПО-тата не всичко е цветя и рози. Немалко от дейностите са „проформа“, отбиване на номера, и

Тези дни популярна тема е филма на Ал Джазира за турското малцинство в България. Разбира се, дори най-вероятно без да са го гледали, повечето от нас, „закърмени“ с българската история, са готови да заклеймят филма като турска пропаганда. За съжаление, начинът, който е направен филма, го причислява по-скоро към пропагандата. Не съм историк, но съм се научил да идентифицирам т.нар. логически заблуди. А от тях има немалко във филма. Както отбелязва Александър Стоянов в тази статия в КлинКлин, „турските журналисти са боравили повече от фриволно и несериозно с „факти“ и „данни“, които трудно издържат проверката на реалността“. Историческите факти не са ми известни в детайли, но ще подчертая някои съвсем елементарни грешки на филма. Първата е числеността на турското малцинство. Във филма се споменават четири числа – „700 хиляди“, „милион и половина“, „9% от 7 милиона (т.е. 630 хиляди)“ и „над милион“. Оттук личи немарливост към фактологията. Много неща са представени твърде едностранчиво – не е интервюиран никой българин (като изключим един свещеник, чиито думи бяха преведени творчески), нито един участник във възродителния процес и нито един политик. Дори другата гледна точка да не е правилна, тя трябва да бъде представена. Дори може да бъде използвана за подсилване на тезата, ако щете. Като споменах творчески превод – надписът на тениската на атакистите „Не на Турция в ЕС“ беше преведен съвсем грешно и тенденциозно като „No Turks in Europe“ (Без турци в Европа). Без да защитавам Атака, двете неща нямат много общо. ДПС пък е представена като спасителната партия. Като чистото обединение на съпротивата срещу потисничеството на българската власт върху турското малцинство. И може би това е изглеждало така (и все още изглежда така за някои от турците), но напоследък става особено явно, че ДПС е предимно корпорация. Още по-абсурдно става, когато се твърди, че „националистите имат медийни ресурси, а ние

Ако попитаме Гугъл, сайтът „Как се пише?“ ще ни отговори, че правилното, според нормата, е „трансакция“. Но аз съм един лингвистичен трол и не приемам, че нещо е правилно, само защото е записано в някой речник (както смята и авторката на „Как се пише?“, всъщност). А точно за случая с „транзакция“ неведнъж съм изказвал недоволство от нормата. Очевидно всички казваме „транзакция“, защо трябва да се пише със „с“? (На руски, между другото, се пише със „з“. Това не че е критерий, просто го отбелязвам). Ето опит за аргументация от гл. ас. д-р Цветелина Георгиева от института по български език към БАН. Накратко – представката „транс-“ е с латински произход и съответно трябва да се пише както на латински – т.е. със „с“. Това на пръв поглед изглежда логично, но имам две съществени възражения. Първо, това как се пише на оригиналният език няма никакво значение (иначе как ще пишем Бордо? 🙂 ). Иначе и в латински (най-вероятно) се е произнасяло със „з“, което обаче не непременно има отношение към правописа. По-важната част от аргумента е, все пак, че в български тази представка е консистентно заета като „транс-„. И тук идва второто възражение – в „трансакция“ „транс“ не е представка. Случаят е съвсем различен от „трансграничен“, „трансатлантически“ и т.н. Докато при тези думи представката „транс“ има ясен смисъл на представка, и дори придобива собствено ударение (тра̀нсгранѝчен), то при „трансакция“ случаят не е такъв. Не става дума за „транс-акция“, а за цяла дума, където оригиналната представка е загубена, най-вече семантично – „през-акция“* не е значението, с което я употребяваме. Т.е. нито трябва да търсим в латинското изписване, нито в думите, които са получили латинската представка „trans-„. Случило се е друго – думата е влязла в редица езици (в английски през френски, например) не като съставена от две части, а като цяла дума, значеща

В неделя си поиграх няколко часа и написах простичък генератор на заглавия на стратегически документи, каквито обикновено генерира администрацията – можете да го изпробвате тук. А снощи Дневник писаха за него. Някои примери. Които звучат „като истински“, макар да са генерирани случайно, от алгоритъм, който не влага мисъл: Анализ за изпълнение на стратегия за осъществяване на екшън план за разширяване обхвата на програма в местната власт Политики за изпълнение на добри практики за реформа в областните администрации Концепция за изпълнение на методология за реформа в сектор здравеопазване Секторна план-програма за осъществяване на консултации за развитие на политики за изпълнение на ефективна методология в областта на сектор правосъдие Подготовка за утвърждаване на добри практики в сферата на приходните администрации За 6 месеца в кабинета съм прехвърлил доста стратегии, пътни карти, програми, планове и т.н. И макар в тях да има полезни наблюдения за състоянието, често те са твърде дълги, облечени в много несъществена информация, а полезните препоръки рядко се реализират на практика. Да се промени това е трудно, по всички причини, които се сетите. Дори стратегически документ да е кратък, ясен и целенасочен (в написването на какъвто, надявам се, съм участвал – пътната карта за е-управление, която беше приета на съвет за електронно управление, но която още не е приета на Министерски съвет, и съответно не е качена никъде като официален документ), то изпълнението зависи от твърде много фактори и интереси (което не значи, че някои неща не могат да се случат). Но не това е целта на генератора – той няма да оправи проблема с нарастващия брой на папките със стратегически документи, или с тяхното (не)изпълнение, а просто предлага един ироничен поглед върху тях, и по-точно – заглавията им. Защото когато човек погледне на един проблем от забавната му страна, то ако не по-решим, той става по-смилаем.