Категория: Всичко

Регулациите са нещо, което държавата налага на бизнеса, за да не нарушава той някаква по-голяма картинка – околна среда, конкуренция, права на потребителите, права на работниците, единен пазар и т.н. Дали наличието на регулации по принцип е добро или лошо, няма да обсъждам сега. Ще приемем, че регулации има и ще има още дълго време, поне в Европа. И според мен това е добре. Разбира се, трябва да се регулират само неща, които има смисъл, и прилагането на регулациите трябва да е качествено, защото в противен случай повечето регулации генерират корупция. В този смисъл, без технологиите, повечето регулации са може би лоши. Затова, в презентацията си на среща, организиране от Института за пазарна икономика на тема „Технологии и регулации“, опитах да поразсъждавам как технологиите могат да подобрят процеса на създаване и прилагане на регулации. Технологиите могат да направят регулациите по-предсказуеми, по-лесни и справедливи за прилагане, по-обосновани и изобщо по-полезни. Например, използвайки (отворени) данни, можем да предположим дали дадена регулация е постигнала търсения ефект или не. И съответно дали да отпадне или дали изобщо да бъде въведена. Във Великобритания, например, имат процедура по оценка на въздействието на дадена регулация (включително на база на данни) и правила за отпадане на регулации при въвеждане на нови (ние също въведохме нещо такова). Но преди да си кажем „Аха! Те затова излизат от ЕС“ – Юнкер намалява законодателната дейност на ЕК, а британските експерти „дават акъл“ в Брюксел по темата, така че регулации да се въвеждат по-разумно (т.нар „Better regulation agenda“). Ако пък имаме регистрационните режими, които държавата налага, заедно с правните им основания, можем да имаме автоматична оценка на въздействието на всяка нова регулация, а и лесен начин за едни бизнес да разбере кои регулации се отнасят за него, изцяло автоматично (нещо, което е залегнало под една или друга форма в проектите, които предвиждаме

В края на миналата година парламентът прие промени в Закона за достъп до обществена информация. Какви обаче са тези промени и какво изобщо ни дава този закон? Достъпът до обществена информация е механизмът, по който гражданите могат да питат институциите общо взето всичко (и институциите са длъжни да им отговорят). Процедурата, особено с измененията, е особено опростена – достатъчно е просто да изпратите въпрос и да посочите как да получите отговора. Програма „Достъп до информация“ има практична информация по темата. В момента трябва да намерите институцията, до която се отнася въпроса, нейния email или пощенски адрес, и да изпратите заявлението. А TEDxBG презентацията на Росен Босев обобщава защо този механизъм е полезен и важен. И как той може да се ползва не само за получаване на информация, но и за „сръчкване“ на институциите да си свършат работата: Аз, например, съм използвал този механизъм за да питам държавата всевъзможни неща – от документация за проекти за електронно управление (преди да стана съветник), през информация за честотата на полагане на пътна маркировка и данни за нарушения при паркиране, до данни за изпълнението за стратегията за подобряване на атмосферния въздух в София. Какво точно се променя с новия ЗДОИ можете да видите в детайли на 3-та страница от мотивите към законопроекта. Но двете неща, върху които ще се фокусирам, са портала за отворени данни и платформата за достъп до обществена информация. Порталът за отворени данни съществуваше и преди да бъде регулиран със закон, (даже ни прати на 16-то място в света по отворени данни) но с измененията вече „няма мърдане“. Администрациите са задължени да приоритизират данни и да ги качват в портала периодично. В портала има масиви от данни в машинно-четим вид, които могат да се ползват за анализи, за визуализации, за приложения. В момента там има данни за обществени поръчки, плащания (СЕБРА),

Тази публикация ще представлява нещо като отчет с елементи на разсъждение, за това, което съм направил за една година като съветник за електронно управление към кабинета на вицепремиера Румяна Бъчварова (макар и на половин щат). За съжаление, то е по-малко отколкото ми иска. „Накратко“: Закон за електронната идентификация – участвах в изпипването на закона от технологична гледна точка – какво да позволим и да забраним в закона, така че да не си затворим вратата за добра техническа реализация. Законът е приет и обнародван, в момента пишем правилник за прилагане, който скоро ще бъде на обществено обсъждане – там има доста технически детайли вече. Когато и правилникът е готов, ще може да се реализира проекта, чрез който ще може гражданите да се идентифицират електронно по сигурен начин. Общо взето това ще бъде „login в държавни сайтове“. Ще могат да се правят справки и да се ползват някои услуги. Важното е, че това ще отключи електронното управление. Всички, с които съм говорил (например естонци) твърдят, че именно електронната идентификация (в личната им карта) е основната причина за това, което е електронното им управление в момента. Склонен съм да им вярвам. ЗИД (закон за изменение и допълнение) на закона за електронното управление – с две думи, създава се държавна агенция „Електронно управление“, която да координира електронното управление. В момента нещата се правят на парче и са с ниско качество, като резултат от липсата на експертиза. Опитваме се да създадем място (заедно с държавното предприятие) където да бъде концентрирана такава. Дали ще стане – ще видим. Но тази структура – държавна агенция – работи в други държави (например, познахте, в Естония). Със закона въвеждаме и изисквания към системите, вкл. отворен код. Адресираме и някои проблеми, които досега са спъвали въвеждането на устойчиви и добри системи. Участието ми е в разписването на някои детайли в

Законодателна инициатива според конституцията имат изпълнителната власт (правителството) и законодателната власт (народното събрание, в лицето на всеки депутат). В Европейският съюз е малко по-различно – там само Комисията (изпълнителната власт) има законодателна инициатива, а Европейският парламент само гласува и променя (понякога коренно) предложените текстове. Но да оставим ЕС настрана засега. Двете власти са доста различни в процеса на предлагане на закони – правителството има процедури, които изискват всеки законопроект да се съгласува с всички министерства (които изпращат коментари и предложения) и да мине през обществено обсъждане (т.е. законопроектът да бъде публикуван на strategy.bg и/или на сайта на министерството). А всеки народен представител може да предложи законопроект, както той намери за добре – без да го консултира с никого, например. С измененията в Закона за нормативните актове се въвежда и етап на оценка на въздействието, т.е. грубо казано – как предложените законови изменения биха работили на практика и биха ли довели до очакваните резултати. Оценката на въздействието, заедно с вкарването на законовите текстове в машинно-четим формат (напр. както legislation.gov.uk) и със създаването на централизирана система за „актове“, би позволило автоматизиран анализ на правната рамка – кои закони са остарели и неприложими, кои не се прилагат, кои членове се нарушават най-много, кои носят най-много приходи в бюджета, кои разпоредби нарушават гражданите, кои бизнеса, кои администрацията, дали администрацията си налага сама актове, или си ги спестява (познайте), кои текстове са постигнали някакви резултати и кои – не. Идеята е законодателната инициатива да не е просто „дайте да променим този закон“, а да е процес, в който на база на данни и факти, някаква регулация, норма, правило, се създават или променят. Защото обратното води до промени като намаляването на възможностите за гласуване в чужбина, базирана на грешни допускания за гласовете от Турция и цената за откриване на секции. Към момента обаче все още нямаме

Интернет не е точно „място“, но вече на практика всички са „в“ него. Всеки със своето мнение (информирано или по-често неинформирано), със своите идеи, виждания, странности, изкривявания, комплекси. Комуникацията в интернет обаче е по-специфична – тя е писмена, често с непознати и не е в напълно реално време. Поводът да пиша по темата е „комуникацията“ на евродепутата Ангел Джамбазки в тўитър, в която той обижда други хора и се държи надменно, но не мисля да се фокусирам върху това. То е само един пример за неумение за онлайн комуникация. Един от многото примери. И последващото въведение в интернет е за такива, които още не са разбрали, че комуникацията там не е точно като другата. Основен компонент на интернет комуникацията е спорът (заедно със споделянето на снимки на котки и тъпи непроверени статии). И тъй като не виждаме човека отсреща, споровете протичат по начин, по който рядко биха протекли на живо, или поне не в трезвена компания. И разбира се, в интернет има много хора, които не са прави за нещо. Статистически погледнато е невъзможно да е иначе. Може би не е интуитивно, защото във физическия свят имаме достъп до доста по-малко хора по едно и също време. Също така, в интернет нищо не се губи. Т.е. ако си позволим да спорим с реплики тип улични подвиквания, това остава. И особено ако сме публични личности, го виждат много хора. А в социалните мрежи те определено не идват от анонимни хора. Дори в тўитър повечето хора са с имената и снимките си. Публичните личности не могат просто да кажат „тука някакви анонимници ми губят времето“, защото фактът, че човек не е известен, не значи, че е анонимен. Дали интернет споровете разкриват реалните същности на спорещите, реалните им комплекси и предразсъдъци, или просто много малко хора изобщо имат умения да спорят, не знам.

Електронното гласуване вървеше добре. Работната група към правна комисия беше доста продуктивна и сътворихме оптимална комбинация за електронното гласуване, залагайки доста изисквания, измежду които: гласуване в период от няколко дни преди изборния ден използване на сигурно средство за електронна идентификация отворен код; възможност за научни и експертни анализи независимо преброяване възможност за проверка дали гласът е отчетен, без разкриване тайната на вота одити и проверки, вкл. на място в изборния ден предварителна регистрация за електронно гласуване експерименти до 2019-та въвеждане за евроизборите 2019-та Всичко това беше прието от правна комисия (макар втората част на доклада още да не е качена). Това, което остана извън кодекса (но трябва да бъде внесено в зала, след като правна комисия го отхвърли) е възможността за прегласуване по електронен път. И до четвъртък всичко изглеждаше оптимистично. Тогава отнякъде се появи патриотичното предложение секциите в чужбина да са само в посолства и консулства. Очевидно в опит да се ограничат гласовете от Турция (което, разбира се, няма да стане, защото има автобуси). И като решение на този проблем се появи форсирането на електронното гласуване – да се експериментира за президентските избори, и да го пускаме на следващите избори. Това, за съжаление, е грешно в твърде много аспекти, дори да оставим настрана факта, че премахването на секциите сега няма да се компенсира от въвеждане на електронно гласуване догодина (или когато са следващите парламентарни избори, което не е изключено да е и по-скоро). И макар че покрай другите проблеми в кодекса, електронното гласуване може би остава на по-заден план, ще си позволя да обясня ситуацията. Електронното гласуване не може да стане „от днес за утре“. Системата е сложна – не е просто онлайн анкета с потребителско име и парола. Когато срокът за нещо сложно е 5 месеца, то става „с краката си“. Допускат се грешки от бързане, допускат се

Вече е ясно, че референдум ще има. И да не харесваме Слави, и да не харесваме въпросите, няма значение. Затова ще се опитам да отговоря на 6-те въпроса. 1. Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура? Не. Мажоритарните системи водят до бетониране на големите партии и изпадане на малките. Т.е. ще получаваме парламент с ГЕРБ, БСП и ДПС в него, всеки път. Всъщност, дори може би без БСП – вече имахме частично мажоритарно гласуване през 2009-та (подобно на Германия), и това, което стана, беше напълно очаквано – водещата партия (ГЕРБ) спечели почти всички мажоритарни места, с изключение на няколко, които отидоха при ДПС (в смесените райони). Хората не гласуват за личности. Не гласуват дори за партии. Гласуват „За Бойко/Царя/…, щото само той може да оправи България“, „за бесепето, да стане както беше едно време“, „за депесето, щото сме (български) турци“. Или просто защото някой е платил. И това е нормално. Да вземем например Великобритания. Там има мажоритарна система, при която в парламента общо взето има 2 партии – консервативна и лейбъристка. Не че други партии не намират място (LibDem дори като коалиционен партньор, SNP като местната шотландска партия), но мажоритарността на изборите носи сигурност на двете големи партии. Един пример от последните избори там – радикалната, популистка, анти-имиграционна партия получи 12.7% от всички гласове, класирайки се на 3-то място по гласове. Колко места получи в 650-местния парламент? Едно. Искаме ли партия, която има доверието на 13% от хората, да получи само 1 депутатско място? Шотландската национална партия получава половината от гласовете на либералната демократическа партия. Места в парламента? Шотландците 56, LibDem – 8. Защото шотландците са силни в определен регион (подобно на ДПС, например). Изобщо, мажоритарната система изкривява много представянето и гарантира гласове на големите партии. Смислената алтернатива на мажоритарната

След референдума Народното събрание прие решение, че електронно гласуване ще има. Съответно през февруари трябваше да бъдат внесени законови предложения, които да регламентират електронното гласуване. Бяха внесени две – едно от ГЕРБ и едно от Реформаторския блок. По стечение на обстоятелствата консултирах техническите аспекти на втория, заедно с инициативния комитет „Гласувай без граници“, така че да отговаря на изискванията за сигурни и проверими системи за гласуване. И двата законопроекта бяха приети на първо четене от Народното събрание, и в момента предстои да бъдат обединени. Председателят на правна комисия създаде работна група, която да обмисли текстовете и да ги обедини. Там, където текстовете има разпоредби, които са конфликт, ще трябва и техническа експертиза (за да е ясно кое е по-сигурния и по-добрия вариант), така че ще участвам и в този процес. Преди това обаче вносителите от Реформаторския блок, заедно с инициативния комитет „Гласувай без граници“ организираха кръгла маса в парламента, целта на която беше да се разясни какви технически гаранции има, какви ще бъдат евентуално процедурите при гласуване, и какви са предизвикателствата. Борислав Кръстев доста добре е обобщил казаното на кръглата маса, където имах кратка презентация по темата. Трябва да се отбележи, че след като не дойдоха на кръглата маса, ДПС все пак са поискали друга среща, на която да се опитаме да ги убедим. Дали реално има такава възможност или вече са взели решение – ще разберем. Ето видео от презентацията ми: И слайдове: Презентацията е доста нетехническа (за разлика от тази на OpenFest) Какви са ключовите моменти: Основните притеснения – тайна на вота, един човек – един глас, контролиран вот, невъзможност за масова подмяна на резултата – имат решения. Няма 100% сигурна система, затова са нужни процедури по временно спиране и прекратяване на процеса на електронно гласуване. Всичко трябва да е отворено – кодът на системата, журнала на действията

Снощи попаднах на видео с участие на доц. Иво Христов в Шоуто на Слави. Иво Христов е „класен черногледец“ – общо взето посланието е „VSI4KI 6E OMREM!!11“ с по-добра стилистика. Но не черногледството му ме смущава, а фриволното боравене с „факти“ и полуистини. И тъжната констатация, че през 2015-та продължаваме да създаваме митове от телевизионния екран (и не само). Миналата седмица написах, че ключов аспект на обществото е да бъде критично. Но признавам, това е трудно, когато си залят от псевдофакти. Какво имам предвид. Освен грешното твърдение, че евросредствата са под 1 млрд евро (само оперативната програма за образование е толкова), Иво Христов каза „(Преди 25 години) България имаше един от трите завода в света за дискови запаметяващи устройства – този в Стара Загора. Другият беше в силиконовата долина, а третият беше в Япония“. Настрана това, че се казва „силициева долина“, това твърдение ми прозвуча странно. Прозвуча като поредната мантра на соц-носталгията. Реших да проверя. ДЗУ наистина е сред първите масови производители на дискови устройства. Благодарение на проф.Иван Попов, който има нужната експертиза и желание. ДЗУ не прави свои „открития“, а използва разработеното от IBM и Memorex. Но да се върнем на твърдението. Дори през 70-те, когато ДЗУ заработва, на пазара в Америка освен IBM има и други производители – Memorex, CDC, Diablo Data Systems. Но да оставим ранните години – твърдението на Иво Христов е, че преди 25 (27?) години, т.е. при падането на социализма, положението на пазара е било „ДЗУ, IBM и японците (най-вероятно Fujitsu)“. Тази статия дава друга картинка: През 80-те пазарът се разраства и активни и печеливши стават много от компаниите, известни до днес (или до близкото минало) – Western Digital, Seagate, Fujutsu, Hitachi, HP, Maxtor и др. (За съжаление нямам данни за пазарния дял по години. Да, ДЗУ се разраства до най-печелившото българско предприятие, но

Манифест, харта и още десетки призиви за разграждане на порочните модели на управление на държавата. Призиви, които може би биват разбрани от хората, които така или иначе „тези неща си ги знаят“. Призиви, под които и аз бих се подписал, макар да не съм убеден в тяхната практическа ефективност. Но когато използваме изрази като „обществен договор“ и „плутокрация“, очакваме ли, че ще достигнем до хора извън тези, които медиите-бухалки наричат „грантаджии, реститути и сноби“? Но дори всички тези призиви да бъдат разбрани и припознати от всички, какво от това? Те атакуват начина на функциониране на престъпните управления, а не причината за тях. А тези модели задължително съществуват в обществена среда като нашата. И без да променим тази среда, ще сечем главите на ламята, а на тяхно място ще излизат нови. На вчерашния ден преди 13 години е убит тогавашният сръбски премиер Зоран Джинджич. Той е разбрал, че проблемът е средата, а не конкретни модели, произлезли от нея. Когато е питал швейцарци „Нали и в Швейцария има хора като Милошевич?“, отговорът е бил „Да, но в Швейцария на такива никой няма да даде власт“. Споменавам Джинджич, защото в следващите редове има много от неговите послания. Ако целта ни е да променяме средата, ще си позволя, без да съм професор, да напиша 10 точки за това. Дори съзнателно ще използвам по-прости изрази и дори клишета. И най-вероятно тези точки ще имат дори по-малък ефект от другите призиви за „нормалност“, но всеки един от тези опити, манифести и харти ни бута малко по-напред. Моите „точки“ са призив към всички, включително към мен самия. Най-вече към мен самия, всъщност. Може би звучат назидателно и наставнически и ще провокират мисли като „к’ъв е тоя, че да ми обяснява к’во да правя“. Грантаджия, реститут и сноб, може би. 1. Нека се променяме. Не можем да искаме