Категория: Всичко

Днес в парламента влязоха предложените от Министерски съвет изменения в закона за електронното управление. Най-долу в документа може да прочетете мотивите, но като участник в процеса на съставяне на текстовете, ще си позволя да направя малко по-детайлни разяснения (както направих и с другия закон, по който съм работил – за електронната идентификация). Измененията се разделят на две: от една страна – създаване на държавна агенция и предприятие към нея, а от друга страна – подобряване и корекция на останалите текстове от съществуващия закон, например въвеждане на изисквания за отворен код. Ще започна с Държавна агенция „Електронно управление“. Създава се агенция (на база на дирекция/дирекции от министерство на транспорта и ИА ЕСМИС, без нови държавни служители), която, грубо казано, да определя всички в държавата какво правят във връзка с електронното управление – какви системи и как се правят, как се интегрират, как се поддържат, и т.н. „Хоризонтални политики“ е изразът, който ще чуете най-често, като това включва отворени данни, информационна сигурност и други. Целта на агенцията е да бъде силна, т.е. да съсредоточи доста контрол, защото иначе положението е „всеки прави к’вото си иска, на парче“, което мисля е очевидно от почти несъществуващите (или поне невидими) резултати до момента. Агенцията ще замести министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията като орган за тези политики, вкл. като такъв, който налага актове за нарушения в закона (каквито до този момент няма, въпреки че никоя администрация реално не спазва този закон). В чл.7в са разписани всички правомощия на председателя на агенцията (като орган на властта, представляващ агенцията). Контролът, който агенцията осъществява върху проектите за електронно управление е на всички нива – от проектна идея до последващ контрол. Неща, които по принцип изискват техническа експертиза и добра архитектурна представа. Агенцията дори участва в бюджетния процес, чрез съгласуване на разходите за е-управление. Грубо казано – ако

Говорим за реформи. Правосъдна, здравна, образователна, административна, МВР и т.н. Но какво значат всъщност реформите? Какво е реалното им изражение? Глаголът „реформирам“ не е перформативен, т.е. казването му не значи изпълняването на самото действие (както например при глагола „напускам“). Реалното изражение на реформите се състои в промяна на закони и на подзаконова нормативна уредба. Състоят се и в нови начини за правене на съществуващи действия, както и въвеждане на нови действия (най-често отново чрез нормативни актове от рода на наредби и постановления). Нерядко целта (или поне изразената цел) е да се елиминират установени лоши практики – възможности за корупция, дълги или липсващи срокове, неоптимално изразходване на средства. Понякога целта е да се дадат повече възможности и права на кадърните хора – на некорумпираните съдии, на добрите лекари. Понякога се прави опит за преструктуриране на някои „звена“ или процеси, така че по-малко работа да води до повече резултати. Вече стана скучно, нали? Ето малко съвети за реформи от Не!Новините, за да е по-забавно. Но да, скучно е, защото реформите са комплекс от много стъпки, хора и принципи – няма карта „реформа“, която играем и ставаме колективно по-богати. Също така реформите не приключват. Или поне не би трябвало. Реформата трябва да е постоянна, защото реалностите наоколо се променят. До преди 10 години е било приемливо в администрацията хората да не могат да работят с компютър, днес вече не е. И до днес в обществото е приемливо да се дават пари на ръка на катаджии, лекари, инспектори; надявам се след 5 години вече да не е. До преди две години нямаше Ислямска държава, вече има. Преди 30 години демографската структура на населението може би е позволявала пенсионната система да функционира – в момента това е невъзможно, с толкова много пенсионери и с толкова малко работещи. Напълно различни примери, но и четирите изискват промяна

Тези избори изглеждат като провал. На всеки два часа някой пуска линк към поредния сгрешен протокол, подсказващ за некомпетентността на СИК, ОИК, ЦИК. Медиите също се надпреварват коя да публикува повече и по-разнообразно сгрешени протоколи. Дневник обобщава множеството проблеми (макар в края на статията грешно да е отбелязано, че DDoS атаката е попречила на предаването на протоколите), Капитал показва нечетим протокол пълен с грешки. Общо взето, пълните с грешки протоколи и хаосът в Арена Армеец направиха да изглежда незначителен първоначално изглеждащия като потенциален проблем сутрешен срив в сайтовете на ЦИК, ГРАО и МВР. Всъщност след всичко това, у нас остава едно усещане, че резултатите нямат нищо общо с това как сме гласували. Дали причината за това са съзнателни манипулации, грешки от преумора или просто неграмотност, няма значение. А кое е най-лошото? Че макар че сега разбираме за мащаба на несъответствията, те винаги са били такива. Сега мащабът изглежда по-голям благодарение на това, че ЦИК публикува резултатите и на това, че повече хора „се ровят“ из протоколите (които ЦИК и преди е публикувала). Всъщност, както отбеляза Нервната акула: Всъщност изборите се случват така през последните 26 години — Нервната А. (@nervnata) October 30, 2015 Не просто резултатите се разминават с реалността. По-важното е, че аз не съм сигурен дали гласът ми е преброен. И дали моето разхождане до секцията е имало смисъл, след като на друга партия са дописани едни 50-100 гласа. И въпреки, че чувалите все още са тук (макар че кой знае – чух история за човек, който изхвърлил половината бюлетини, да не му тежат), то никога досега при установяване на нередности не е следвало нищо. Поне не ми е известно да има касирани резултати в секции, промяна на крайния резултат, глобени членове на комисии и други на теория възможни решения. На теория хартиеното гласуване дава всички гаранции –

Вчера сайтът на ЦИК беше паднал за известно време. Информационно обслужване, фирмата, обслужваща изборния процес, излезе с разяснение на причината – масирана DDoS атака срещу сървърите ѝ (както и срещу сайтовете на МВР и ГРАО). Половин милиард заявки за 10 часа, идващи от компютри от цял свят, като в пикови моменти са стигали до милиони заявки в секунда. Заявките са били толкова много, че услугата CloudFlare, чиято цел е да спира такива атаки, също в началото не е успяла да филтрира достатъчно трафик. И предишни години по избори е имало атаки срещу сайта на ЦИК, но в доста по-малък мащаб и не са били усещани. Тук трябва да отбележа, че освен, че бях в течение със случващото се, нямам повече информация от описаната в публикацията на ИО. И разсъждавам като страничен наблюдател. Защо му е на някой да атакува сайта на ЦИК, и то толкова масирано и добре координирано? Докато DDoS атаки срещу сайтове на корпорации имат директен ефект върху приходите им, и те губят пари за всяка минута, в която сайтът им е паднал, то с информационния сайт на ЦИК случаят не е такъв. Всъщност на сайта на ЦИК има две важни неща – телефони за сигнализиране на нередност (които могат да бъдат намерени в кеша на гугъл, както и в кеша на CloudFlare, както видяхме) и новини. Очевидно липсата на сайт на ЦИК не смущава изборния процес. Само че когато по време на референдум за електронно гласуване сайтът на ЦИК падне, това генерира страх у хората. Не без помощтта на някои медии, които рано-рано излязоха с тези като „Сайтът на ЦИК падна, представете си какво ще е, ако има електронно гласуване“. Разбира се, погледнато рационално, нещата нямат нищо общо. Ако сега някой DDoS-не и събори този блог, това ще значи ли нещо за електронното гласуване? Не. Работата е

Софийското метро е приятно – светло и просторно. Някои могат да кажат, че прилича на баня, но поне е съвременна баня, за разлика от дупките в Ню Йорк и Лондон. Т.е. добре сме използвали факта, че метрото ни е строено в 21-ви век, а не в 19-ти. Също така е много добър начин за транспорт, спестявайки целият трафик. Но… от гледна точка на ползваемост, на семиотика, на възможност за ориентиране, е отчайващо. Човек би си помислил, че дизайнерите на метрото не са ходили в никое друго метро по света и не са виждали как се правят дори най-базовите неща за сигнализация и ориентиране. Ще си позволя да изредя няколко много конкретни критики. Без да съм експерт, но след като съм използвал метро в доста градове по света. Които критики, между другото, съм изпращал и на Метрополитен АД (в пощата си намирам четири броя изходящи писма). Те не са отразени, разбира се, но не е като просто да си мрънкам в блога – давам конструктивни предложения. (А опитите за английски превод оставяме настрана. Явно е трудно да се намери грамотен човек за тези табели.) Да започнем с картата на метрото, която се намира във влаковете, която е твърде объркваща. Съгласен съм, че задачата за изграждане на карта е с повишена трудност, особено предвид връзката на двете линии при Обеля, но разграничаването на „линия“ и „метродиаметър“ е доста контраинтуитивно. Спаси София правят много усилия за коригирането на картата (в случая – тази на спирките) и на доста други проблеми. Само че дори решението на Спаси София за мен е проблемно, защото то се базира на конкретен детайл относно пътя на влаковете, а именно, че те винаги вървят по целия маршрут от Хладилника до летището. Което не непременно ще бъде винаги така. Това, че на Обеля влакът продължава е нещо, което не е

След по-малко от две седмици е референдумът за дистанционното електронно гласуване. И разбира се, из социалните мрежи може да се прочете всичко. От валидни притеснения, през несигурност, до пълни глупости. От технологична фенщина, до технически дискусии. Като последните обаче са рядкост, защото всъщност много малко хора могат да обхванат цялата материя. Преди време бях писал за това дали е възможно електронното гласуване. Все още мисля, че е възможно, особено след като съм прочел дузина научни публикации по темата. Но, разбираемо (макар и според Алфа Рисърч над 70% да са „за“), има опозиция на идеята. Аргументите „против“, обаче, са в голямото си мнозинство, напълно несъстоятелни, дори оставяйки настрана неграмотността на Велизар Енчев, който не спира да говори за IP адреси, като че ли те имат нещо общо. А „Избирателната активност няма да се качи“ е лесно да се обори с данните от Естония (покачване от 9-10%, при 30% гласували онлайн). Но като говорим за Естония, там опонентите вадят онзи доклад на учени от Мичиганския университет, който казвал, че електронното гласуване е „счупено“. Аз изгледах презентацията на човека, прочетох и статията. Повдига някои резонни въпроси (които вече са адресирани от естонците), останалата част е в стил „тука нещо може да се обърка по принцип“. То всичко може да се обърка, въпросът е каква е вероятността. Но по-притеснителното за този доклад е, че е представен на пресконференция в Талин 1 седмица преди изборите в Естония. Компютърните науки и компютърната сигурност не работи точно така (както са обяснили и естонците в отговор). Уведомяваш авторите на системата какво не работи. Това с пресконференциите в последния момент ми прилича на един електронен Бареков, открил фалшиви бюлетини. Не е сериозно. Друг слаб аргумент е „защо в големите развити държави няма електронно гласуване“. На места в САЩ още не се изисква документ със снимка, за да гласуваш, а

Законът за електронната идентификация (по който работихме през с колеги в кабинета на г-жа Бъчварова) вече е внесен в парламента. Целият текст можете да видите тук. Най-долу в документа са и мотивите, едни от които е създаване на практически правила за приложение на Регламент 910/2014 на Европейския парламент. Но четенето на закони е скучно, дори четенето на мотиви е скучно, затова ще дам малко разяснения с практическа насоченост (които се надявам да са малко по-малко скучни). Какво е електронната идентификация – начин за идентифициране на гражданите в електронна среда. Т.е. когато държавата (или бизнесът) се налага да знае с кого точно си комуникира онлайн, електронната идентификация дава тази възможност. Има две понятия, които често се използват паралелно – „електронна идентификация“ и „електронна идентичност“. Второто звучи страшно, но всъщност значи просто електронното представяне на физическата ни идентичност. Не мисля, че има смисъл да навлизаме във философски разсъждения – важното е, че човек има само една идентичност, а електронната такава е само нейно „огледало“ в електронния свят. А идентификацията е процеса по еднозначното установяване на физическо лице. А юридическите лица се идентифицират чрез законните си представители, които са физически лица. Често „електронна идентификация“ и „електронен подпис“ се бъркат, особено поради факта, че до момента подписът е използван и за идентификация. В хартиения свят идентификацията е аналогична на това да си покажем личната карта на някого, а подписът е саморъчният подпис. Технологично двете могат да бъдат реализирани по един и същи начин, но има съображения, поради които е добре да бъдат разделени. Как ще изглежда електронната идентификация от гледна точка на гражданите. От момента, в който проектът по изграждането на инфраструктурата завърши (около края на лятото догодина), на гражданите ще могат да се издават карти за електронна идентификация на отделен носител. Такива те най-вероятно ще получават срещу символична сума (или безплатно) при подновяване

Да приемем, че тепърва ще въвеждаме хартиено гласуване и аз съм поредният, който решава да си напише мнението по темата. Защо трябва да сме против въвеждането на хартиено гласуване? Не е сигурно, че резултатите ще отговарят на гласа на хората. Има опасност от много човешки грешки – при броенето, при попълването на протоколите, при изпращането им. Не може да имаме доверие в система, в която нашият глас зависи от няколко уморени преброители. Могат да се правят манипулации. Дори броенето да е извършено правилно, крайният резултат ще зависи от няколко човека, които обединяват протоколите. Няма как да сме сигурни, че това, което е преброено е наистина това, което излиза във финалния протокол. Скъпо е. Милиони бюлетини трябва да бъдат разпечатани, на хиляди хора трябва да се плати участието в комисии. За да бъде наблюдаван процеса, десетки НПО-та ще харчат пари, за да проверяват всяка стъпка. Това е огромна сума пари. Много лесно някой може да бъде принуден да гласува против волята си. Чрез „индианска нишка“ с бюлетини, или дори като гласуващият бъде накаран да си снима бюлетината, преди да излезе от тъмната стаичка. Да, след снимката той може да направи бюлетината невалидна, но така няма да е изразил гласа си. А при последващото преброяване този, който е инструктирал другите как да гласуват, по косвени белези (място на печата, поставяне на хикса) може да установи, че сниманата бюлетина след това е била направена невалидна и това да има последствия за гласувалия. Тайната на вота не е гарантирана. Няма как да сме сигурни, че няма скрита камера в тъмната стаичка. Ако трябва да се прави одит на всяка секция, това ще е още по-скъпо. Също така кой гарантира, че пликовете са напълно непрозрачни, или че някой не следи за реда на пускането в кутията? Не може да се гарантира, че един човек гласува

Гледах последното интервю с Орешарски. Едновременната инфантилност и наглост на бившия премиер я оставяме настрана. Но да разгледаме журналистическите практики у нас. И не, не говоря за виртуози на манипулирането на общественото мнение като ПИК, Блиц, Преса и подобни. Говоря за нормалните журналисти, в телевизии и радиа, които уж интервюират събеседниците си. Знаем, че „една лъжа, повторена сто пъти, става истина“. Особено ако журналисти безкритично я оставят да плува в пространството. Любимият ми пример беше с „платените шепа протестиращи“. От самото начало всички представители на управляващата тогава коалиция говореха по медиите как се знаело, че протестиращите са платени. И че са малко. Някой постави ли това под въпрос? Осъди ли хвърлянето на псевдо-факти в общественото пространство? Не. Тук-таме някой измънкваше последващ въпрос „имате ли доказателства“, който явно беше удовлетворен с отговор от рода на „то е обществена тайна“. Така беше и с гореспоменатото интервю на Орешарски. Вече повторената сто пъти лъжа се е превърнала в истина, така че Лора Крумова изобщо не постави под въпрос твърдението, че след началото на протестите са останали двайсетина платени. Но това не беше единствената безкритично подмината глупост на бившия (и.д.) премиер. Когато той се измъкваше с тезата, че не се занимавал с политика, никой не се сети да изтъкне, че всъщност има разлика между „партийна“ и „политическа“ дейност. И че изпълнителната власт се занимава с осъществяване на политика (поне според чл. 105 от Конституцията). Орешарски не беше скастрен и когато дори обвини обществото, че не знае каква е структурата на държавното управление. Иронично, след като според него главата на изпълнителната власт не взема решенията, а лидерите на парламентарното мнозинство ги вземат, което си е (удобно) непознаване на структурата на държавното управление – изпълнителната власт само се избира и контролира от парламента, но не му играе по свирката. Поне по идея. За изолацията от външния