Автор: Bozho

Знаем, че пътните полицаи са проблемни. Както за шофьорите, така и за реда на пътя. А и корупцията там е повсеместна, както излиза от акция „Палките 2“ (1 от 60 екипа не взел подкуп). Ще започна с една история за опит за това как по стечение на обстоятелствата, понякога ако си принципен и не даваш подкупи ти се разминава. Карам си аз по Сливница към Сточна гара към 19ч. Светва зелено, колите тръгват, правя десен завой…обаче както съм минал светофара и съм върху пешеходната пътека, някой идиот 4 коли по-напред просто спира. И аз оставам в кръстовището. Моя грешка, не прецених. Но тъй като нямаше почти никакви коли, изчаках 3-4 идващи от „кръговото“ да се източат напред, и като свършиха, с колоната потеглихме. Всичко спокойно, никакви драми. Свирнах на идиота, заради който тролей не можеше да излезе от спирка, и ние продължавахме да чакаме, (този път вече в реда на нещата, не в кръстовището, а на булеварда). Добре, обаче в кръговото (по не особено подходящ начин) бяха спрели полицаи, които тръгнаха, пуснаха сирени зад мен и поискаха да спра. Отбих. Питаха ме дали спазвам сигналите на светофара. Няма да минавам през всичките им заучени реплики, но тезата им беше, че аз съм минал на червено и съм създал опасност за движението, някой щял да ме удари, и затова ми свирнал (само аз свирнах в цялата ситуация). Изглежда обаче не познаваха кръстовището добре, защото спориха, че колите, отиващи по Левски от кръговото, били наляво. А те са направо. Накрая казаха „абеее, наляво-направо, все тая, в наруешение си“. Спорих и че не съм създал опасност и че никой не ми е свирил. И че не съм останал там, където съм бил, за да не преча на пешеходци, стоейки върху пешеходна пътека. На няколко пъти единият със замах и „абе…“ тръгваше да записва

В последната си публикация за 2013-та ще бъда оптимистичен. Но не празно оптимистичен, а аргументирано. Ще подкрепя оптимизма си с данни. Да, в България всичко е зле. Има и безспорни проблеми, които имат нужда от решаване. Демографската криза, образованието, съдебната система, корупцията. Обществото също е далеч от перфектното гражданско общество, и изобщо не винаги съм готов да наричам съвкупността ни от хора „общество“. Но да оставим тези неща засега. Защото да си казваме колко е черно всичко допринася единствено за последното ни място в класацията по щастие. Има проблясъци, има положителни индикатори, в които можем да се вгледаме. Както отнасящи се до икономиката, така и до обществото. Тъй като обичам да се аргументирам с данни, ще представя някои статистики, които да покажат, че не всичко е черно. Знам, че за всяко едно от проучванията, цитирани по-долу, ще се намери някой да каже, че то е манипулирано, че причините всъщност са едикаквиси лоши неща, или че това няма значение, защото „не виждате ли по улиците – хората са бедни, отидете в провинцията и вижте“. Но да не подозираме Евростат и европейската комисия в нарочно манипулиране точно на данните за нашата страна, така че някои неща да изглеждат по-добре, отколкото са. И аргументът „не виждате ли по улиците“ е несъстоятелен, защото не е представителна извадка. И докато „ситият на гладния не вярва“, то на статистиката вярва. На гладния наистина ще му е по-трудно да повярва на тези данни, и сигурно Джини коефициентът няма да му сложи хляб на масата утре. Но пък тези данни са по-обективни за общото състояние. Та, ще започна с брутния вътрешен продукт на глава от населението, при изравнена покупателна способност. Т.е. индикаторът за това колко точно е богато или бедно населението. Виждаме, че вървим нагоре. Т.е. българинът става обективно по-богат. И може да си купи повече неща, което

В събота отбелязахме 6 месеца антиправителствени протести. Правителството още не е паднало, т.е. не сме постигнали целта си, но пък постигнахме много други неща. Научихме, че: не сме сами в желанието ни за прозрачност и базови нива на морал положителните обществени процеси могат да се катализират – заедно с протестите в обществото започнаха положителни раздвижвания – НПО, браншови оргазнизации и др. Немалко хора почувстваха, че могат да променят нещо и се заеха с това. хората на площада сме в мнозинството си интелигентни и културни – оставяме чисти улици след многохилядни, многочасови протести, за 6 месеца не сме вандалствали (десетина „провокатори“, хвърлящи павета и дърпащи заграждения не се броят) трябва да внимаваме какво казваме публично и как го казваме, за да не отблъснем или обидим някого от дадена идея или кауза значим много, щом целият медиен и ПР ресурс на политико-икономическата мафия беше впрегнат с месеци да обяснява, че не сме автентични, че ни плащат, че сме лумпени и пияници имането на политическа позиция не е ненужно; че отделянето на време за следене на обществените процеси не е загубено, защото иначе важните неща се случват без нас с недоволството си, заедно можем да влияем на някои решения – Пеевски беше оттеглен несъгласието по определени точки с други хора не значи, че те са наши врагове, и не значи, че не можем заедно да преследваме обща цел има фирми и медии, които са собственост на тези, които определят дневния ред в държавата и имаме избор дали да купуваме от тях или не. Монитор, Телеграф, Уикенд, Лафка, Булгартабак, Виваком, Техномаркет, КТБ. можем реално да притесним властта, дотолкова, че да изпращат хиляди полицаи срещу няколкостотин протестиращи протестиращите сме малцинство, което обаче може да инспирира промяна благодарение на интернет, посланията ни се разпространяват далеч отвъд площада и промениха поне малко светогледа на много хора съидейците

От очите им лъха апатия, от устата им лъха на лук, а надеждата някой отпрати я да лекува с шкембе махмурлук. Те не са лоши хора, ще кажете, друг е общият антигерой, и филия със мас ще намажете в подготовка на евтин запой. От кенефа си псевдо-умниците дават искрен, фекален съвет, че на светлото бъдеще скиците са безсмислени в този сюжет. А до нас безнаказано мутрата изнасилва един идеал, и се чудя къде ни е утрето, ако днес си играем във кал. Засега битието това ни е – жалък опит, но без резултат да отгледаме няк’во съзнание. „Кофти тръпка, прецака се, брат.“ И така безвъзвратно прецакани, със надежда, сглобена напук, се стремим да не станат децата ни нагли мутри със мирис на лук.

(Статията е написана за Chronicle.bg и публикувана първо там) Шофирането в България е неприятно. Задръствания, катастрофи, корумпирани катаджии, агресивни и опасни шофьори. Някои неща опират до манталитет. Но подобряването на останалите компоненти не е толкова трудно. Паркирането в градовете, и особено в центъра на големите градове е проблем навсякъде и има различни подходи към решаването му. Всъщност, проблемите са няколко: липса на място за паркиране – в централната градска част е пълно с офиси, приемни на администрацията, магазини. През деня центърът се използва за работа. Но ако всеки може да си остави колата на улицата, за повечето коли просто няма да има място. На този проблем има три решения, които действат паралелно – паркинги, т.нар. синя зона и популяризирането на градския транспорт. Целта на паркингите е да осигурят допълнителни места в ограниченото пространство (най-често са подземни), а на синята зона – да ограничи престоя на автомобилите по улиците. Паркинги в България няма. В центъра на София има два – единият е пълен, другият е по-скъп от синята зона и стои празен. Това е крайно недостатъчно, но изглежда инвестиции не се правят. За сравнение, в западна Европа често има знаци, показващи най-близкият паркинг и евентуално колко свободни места има там. Вярно е, че паркингът не винаги е точно там, където иска да отиде човек, което би било в конфликт със схващането на българина, че трябва да паркира точно пред блока си/заведението/офиса. Синята зона не е непременно платена. Но задължително е ограничена по време. Тя се нарича така, заради синия картонен часовник, на който посочваш в колко си си оставил колата, така че проверяващите да знаят дали си надвишил максималното време за паркиране. Всъщност, до преди година в София го имаше само компонентът с плащането за синя зона, и ако си плащаш, можеше да стоиш и цял ден. Синята зона в България

От няколко месеца egov.bg е (отново) подновен. Това е трето правене от нулата, доколкото ми е известно. Но за това друг път. Тъй като вече старата версия не функционира, проблемът, който ще опиша, няма да засегне никого. А именно – всички документи в целия портал бяха достъпни за всеки. Документите съдържат лични данни – ЕГН-та, номера на лична карта, адреси, телефони. И бяха достъпни за сваляне от всеки „хакер“, който не е умствено изостанал. Един абзац и за техническото описание. Всяко заявление за услуга е документ в системата. Гражданите имаха възможност да свалят на компютъра си XML-оригиналът на документа (системата работеше вътрешно с обмен на XML документи). Това ставаше, като с javascript браузърът беше насочен към нещо от сорта на /document?eDocId=XXX, където XXX беше… Base64-encoded пореден номер на документа. Само че не се правеше проверка дали текущо-логнатият потребител е собственик на даден документ, съответно всеки потребител можеше да изтегли всеки документ, стига да може да чете javascript и да знае какво е Base64. А изтеглянето на всички документи е улеснено от факта, че номерата им са последователни. Като цяло – безкрайно лаическа грешка, която дава достъп до личните данни на всички, ползващи портала. За щастие не много хора го ползваха, защото почти нямаше електронни услуги. Тук може би трябва да отбележа, че аз не разполагам с никакви чужди документи. Експериментирах с мой документ (но без да съм логнат), а дори да съм правел експерименти с други документи, е било само за да проверя хипотезата за поредността на номерата на документите. (Т.е. не съм нарушил никакви закони) И като един white-hat-wanna-be („добри хакери“, които помагат за решаването на проблемите, вместо да ги използват за собствена облага) докладвах за проблема. На всички възможни email-и на портала и на дирекцията към министерство на транспорта, която се занимаваше с електронното правителство. 1-во нямах отговор.

Вчера беше дълъг ден. Ето „накратко“ протестно-политическите събития. (Снимки – много, ето някои) В 11:05 бях пред ректората на СУ за обявения от ранобудни студентите протест – „Поход на справедливостта“. Имаше доста хора и продължаваха да се събират. Имаше микрофон и преподаватели и студенти изнесоха кратки речи. Някои бяха много силни и умни (като например тази на доц. Кристиан Таков), някои бяха малко по-патетични, отколкото ми харесва, но при всички положения беше много добре. След това тръгнахме към Министерски съвет, за да връчим оставката на Орешарски, предполагайки, че той не знае как сам да си я напише, та да го улесним. Ние тръгнахме почти последни, но в един момент се обърнахме, и докъдето можехме да видим беше пълно с хора и напред, и назад (а аз съм висок!). Хиляди хора. Колко точно – не мога да кажа, но 3-4 хиляди поне. Минахме покрай сцената на Бареков за следобедния му „концерт“. На президентството Бареков е разположил шатри, та имаше доста полиция, която не позволяваше да се ходи натам. Някои полицаи трябва да бъдат научени как да се държат – качих се на тротоара, за да снимам по-отвисоко, и един полицай ме бутна и ми се скара „къде се буташ ти, бе“… После шествието тръгна по Дондуков, и после нагоре по Раковски. По неизвестни причини на Оборище и Раковски имаше спрял автобус на Бареков. Студентите направиха верига с ръце, така че да не позволяват на протестиращи да ходят до автобуса. Все пак немалко хора минаха. Един се опита да дръпне чистачката на автобуса, а друг блъскаше по него. Добрата Фея отиде да ги поуспокои, и автобусът даде заден и си тръгна. Какво точно чакаше там, и защо полицията не реагира по никакъв начин на опитите на няколко човека да се конфронтират с „автобуса“, не знам. Наоколо имаше полицаи, които просто гледаха. Изглеждаше

Сега ще сваля „розовите“ си протестни очила. Ще вляза в ролята, в която съм бил при разни други протести – например тези за цените на горивата, или за цените на тока. Знам как се критикуват и омаловажават чужди действия. Антиправителствените протести вече са в бутикова форма. Да, все още се събират немалко хора, но го правим едва ли не по инерция. Масовостта си тръгна с летните почивки и есенните дъждове и студове. Някои партии наистина извличат дивиденти от протестите – опозицията и извънпарламентарните партии. Тези дивиденти са логични, предвид факта, че те също са против властта. Всеки, който е против властта в държава, в която властта по дефиниция е лоша, привлича симпатии. Но и реформаторският блок, и ГЕРБ имаха полза от масовите протести. Действията са неефективни. След като 5 месеца правителството не е паднало, значи нищо не правим. Дразним от време на време разни властимащи дебили, притесняваме ги, но явно притесненията не са достатъчни. Действията пречат на други граждани и ги настройват срещу нас. Блокирането на движението в центъра на София, особено това на ректората на на Орлов мост води до хаос в трафика. Затварянето на ректората на СУ може би нарушава правата на някои студенти, които наистина искат да учат. Да, те не са онези бръснатите, четящи партийно-написани декларации и блъскащи по входната врата, но сигурно има и такива. Резултатът, към който се стремим няма да е панацея. Оставка+избори няма да реши нищо, наистина. Нов морал няма да дойде изведнъж, нови политици няма откъде да дойдат, а и да дойдат няма кой да ги избере. Ще бъде разместен балансът на силите малко по-рано, отколкото обикновено – т.е. на 4 години. И за какво протестирам, тогава, питате? След като знам, че ефект почти няма да има, че си губя времето, че настройвам други граждани срещу мен, че съм използван без

Когато интелигентни и адекватни хора решат, че емиграцията е единствената опция, е тъжно. Валери Шварц написа FUBAR през седмицата, а аз обещах да се опитам да аргументирам обратната позиция. С риск да не успея и с риск и на мен да ми се заемигрира, ако не намеря рационални доводи за оставането тук. Няма да задълбавам в битовите аргументи за и против емиграцията. Тук човек има много приятели, но ако не е бай Ганьо ще направи такива и в друга държава. И ще кани тукашните си приятели на гости понякога, а през останалото време ще си говорят по скайп. Да, не смятам, че е достатъчно, но е опция. „На запад“ няма да е толкова евтино да ядеш и пиеш на корем по заведенията, но пък това не би следвало да е най-големият идеал. И дори е Европа има простотия и неуредени неща (в пъти по-малко, отколкото тук, разбира се), а дори тук има позитиви, а балканският манталитет има своето очарование. За национализъм при решението да си тръгнеш или да останеш пък не може да става и дума. След като човек гледа дълъг документален филм за разпадането на Югославия, затвърждава представата си, че националистически течения водят до тотално излишни войни и хиляди жертви, заради някакво криворазбрано чувство за общност на база на историческо-географски критерии. Но моята позиция е малко по-абстрактна. В България може и да не се депресираш от масовата глупост и ненормалност, ако си направиш балон от интелигентни приятели и ограничиш сблъсъка си със „социума“ до качването в обществения транспорт и в такси. И ако развиеш имунитет към всичко около себе си. Имунитет, не в смисъл да игнорираш простотията, но тя да не те депресира, а вместо това да те мотивира. Да гледаш на случващото се наоколо като на резерват, в който някакви хора-„експонати“ се опитват да съществуват, а ти да

Във връзка с решението на горския съд съм длъжен, като жител на гора – членка на горския съюз, да заявя отговорно и с доблест, че името ми е подложено необосновано на публичен линч, а личността ми се сатанизира по сценарий на заемащи позиции във високите равнища на властта в гората и извън нея. Възмущавам се, че правото ми да бъда добър герой в приказките – основно право на всеки горски обитател, бе подложено на съмнение и се превърна в бумеранг, за рикошета на който аз плащам неясна и непосилна цена. Въпросът „Кой издуха къщите на трите прасенца?“ отдавна няма смисъл. Защото отговорът бе даден многократно – вятърът. Стандартно природно явление. Въпросът, на който и аз имам право, е кой (кои) и защо не позволиха да бъда добър или поне неутрален герой в приказките. Мое е правото преди всички да дам ясния и неудобен отговор на този въпрос. Това е „здравият“ съюз между корумпираните разказвачи на приказки, издателите и разпространителите на книги на черно, които, вместо да се борят срещу неравенството в гората и срещу съмнителни лица като лисицата и мечката, се почувстваха застрашени от моята личност – съвестен жител на гората. И вендетата с мен започна. Логиката ми е необорима и проверима. Първо. Ловецът, без каквото и да е колебание за авторитета на гилдията, която представя, и с афекта на притиснат неизвестно до каква стена инициира моето залавяне с присъщия си цинизъм. В какво бях обвинен? Изяждането на Червената Шапчица и баба ѝ е подхвърлена версия, с която да се манипулира общественото мнение, и която никой съд не е доказал. Второ. Аз не съм изял нито прасенцата, нито козлетата. Защо олигархичните кръгове на разказвачите на приказки сатанизират името ми? Няма нито един факт срещу мен. Дали пък овчарите не се опитват да прикрият своите измами и да ги оправдаят с