Да обсъдим задължителното гласуване. И не защото някой си бивш червен лидер или някой президент го е предложил, а по принцип и по същество.

Можем да започнем с прочитането на аргументите „за“ и „против“ в английската уикипедия. Да ги обобщя: задължителното гласуване дава повече легитимност на избраните, намаляват външните фактори върху изборните резултати, избирателите имат пак свободата да не изберат никой от кандидатите, намалява силата на партиите с влияние върху определени групи хора, поставя пред избирателя въпроса „кой предпочитам да управлява страната?“ вместо „да гласувам ли?“, стимулира интереса към политическите събития. Съществува и корелация между задължителното гласуване и равното разпределение на богатството (според GINI коефициента). От друга страна задължителното гласуване превръща едно право в задължение, отнема от свободата на гражданите, нарушава се правото на свободна воля, освен това ниската избирателна активност не значи непременно апатия или неодобрения – тя може да значи и мълчаливо одобрение на системата.

С известно приближение можем да кажем, че аргументите „за“ са практически, а тези „против“ – философски. Но когато ни кажат „не трябва едно право да се превръща в задължение“ не бива да клатим глава, убедени, че това звучи много интелигентно и сигурно е вярно. А когато си позволим да говорим за свободата и нейното отнемане, е хубаво да сме подготвени по темата.

Без да го привеждам като стойностен аргумент, все пак не мога да не спомена, че има и други права, които са превърнати в задължения – здравното и пенсионното осигуряване, например. Като граждани имаме и доста задължения, от които нямаме право да избягаме – плащането на данъци, притежанието на личен документ, призовките от прокуратурата. С какво гласуването се различава съществено от тях? Неспазването на това задължение би било административно нарушение, за разлика от укриването на осигуровки, което е криминализирано. Но няма значение – както казах, това не е аргумент, а просто изреждане на прецеденти, с които вече сме се съгласили, заради тяхната практичност.

Но да се върнем на правата и на свободата. (Ако смятате, че „от какъв зор ще ме карат насила да им гласувам“ е достатъчно дълбоко твърдение, може да пропуснете следващите редове). Дори либертарианците са съгласни, че когато си част от някаква общност, по подразбиране губиш част от свободата си, в замяна на ползите от принадлежността към общността. Имаш избора да не принадлежиш към тази общност – да станеш отшелник, например. Тогава би имал цялата свобода, но не би имал многото удобства и възможности, които ти дава принадлежността към общността. Та, когато е гражданин на една държава, човек автоматично губи част от своята свобода. Тук ще използвам дихотомията на Хегел, Берлин и Фром – има два вида свобода – негативна (свободата от) и позитивна (свободата да). При участието ни в общност (общество), губим основно от негативната свобода – свободата от външни ограничения. Когато сме задължени да плащаме данъци; когато нямаме право да вдигаме шум след 22ч; когато трябва да гласуваме; когато сме длъжни да се явим в полицията, когато бъдем повикани, е накърнена, макар и малко, нашата свобода от външни влияния – някой отвън ни диктува какво да правим, и ние не можем (или не трябва) да не се „подчиняваме“. Но отнемането на негативната свобода не непременно пречи на позитивната свобода – т.е. свободата да развием потенциала си. Нито осигуровките, нито задължителното гласуване ограничават нашата възможност да се развиваме като музиканти, хореографи, адвокати или програмисти; нито шанса да бъдем будисти, кришнисти или джайнисти и да развием духа или тялото си.

Така че нека не вдигаме шум до небето, че отнемат свободата ни и никой не може да ни задължи да гласуваме. Тази част от свободата си вече сме я дали, срещу включването ни в обществото, а и тя не ни пречи по никакъв начин да се развиваме и да правим каквото смятаме за добро за нас.

Освен това никой не ни кара да избираме партия – дори да не съществува отделна опция „никой от изброените“, такава може да се избере чрез пускане на невалидна бюлетина. Това не изисква нито да избираме между хора или партии, от които не харесваме никого, нито да се интересуваме кое е по-малкото зло – имаме пълната свобода да дадем негативен глас или да не дадем глас. Просто трябва да се разходим до урната.

Дотук с философията. Може би ще кажете, че задължителното гласуване няма да реши проблемите – нито ще промени партиите, така че да привличат повече избиратели с идеите си, нито ще поправи причините за купуването на гласове и контролирания вот. И ще сте прави. Както и ще сте прави, че вдигането на акциза на цигарите няма да намали катастрофите по пътищата. Именно защото нито има такава цел, нито се очаква да го направи. Целта е да повиши участието, за да елиминира несъразмерния превес на тези, които по-лесно биват мотивирани или манипулирани да гласуват за една или друга партия. Дали това ще доведе до промени в партиите е тяхна работа. Дали ще доведе до промени у лесно манипулираните избиратели, също е тяхна работа. Със сигурност имат свободата да изберат, и ние не е редно да им се месим.

Всички практически проблеми пък имат решение. Ако не сте в града си в деня на изборите (и ако няма електронно гласуване), то или с предварителна заявка, или с бележка от РПУ-то, където сте, проблемът е решен. Как ще се глобяват хората? Съставя им се АУАН (акт), на глобата на който се трупат лихви. Все едно имате акт за пътно нарушение. След това държавата все някога ще си поиска парите, с лихвите.

Задължителното гласуване, както и всяка друга мярка, не е панацея. Но за обществото ни има две опции – или го оставяме плавно да се подобри (или разгради?), или опитваме да катализираме подобренията чрез комбинации от мерки. Задължителното гласуване е една такава опция, която може и да бъде катализатор в решаването на някои проблеми.

Share Button