Етикет: правопис

Ако попитаме Гугъл, сайтът „Как се пише?“ ще ни отговори, че правилното, според нормата, е „трансакция“. Но аз съм един лингвистичен трол и не приемам, че нещо е правилно, само защото е записано в някой речник (както смята и авторката на „Как се пише?“, всъщност). А точно за случая с „транзакция“ неведнъж съм изказвал недоволство от нормата. Очевидно всички казваме „транзакция“, защо трябва да се пише със „с“? (На руски, между другото, се пише със „з“. Това не че е критерий, просто го отбелязвам). Ето опит за аргументация от гл. ас. д-р Цветелина Георгиева от института по български език към БАН. Накратко – представката „транс-“ е с латински произход и съответно трябва да се пише както на латински – т.е. със „с“. Това на пръв поглед изглежда логично, но имам две съществени възражения. Първо, това как се пише на оригиналният език няма никакво значение (иначе как ще пишем Бордо? 🙂 ). Иначе и в латински (най-вероятно) се е произнасяло със „з“, което обаче не непременно има отношение към правописа. По-важната част от аргумента е, все пак, че в български тази представка е консистентно заета като „транс-„. И тук идва второто възражение – в „трансакция“ „транс“ не е представка. Случаят е съвсем различен от „трансграничен“, „трансатлантически“ и т.н. Докато при тези думи представката „транс“ има ясен смисъл на представка, и дори придобива собствено ударение (тра̀нсгранѝчен), то при „трансакция“ случаят не е такъв. Не става дума за „транс-акция“, а за цяла дума, където оригиналната представка е загубена, най-вече семантично – „през-акция“* не е значението, с което я употребяваме. Т.е. нито трябва да търсим в латинското изписване, нито в думите, които са получили латинската представка „trans-„. Случило се е друго – думата е влязла в редица езици (в английски през френски, например) не като съставена от две части, а като цяла дума, значеща

Преди 2 години направих час и половина лекция за лингвистичните митове (както и съкратената ѝ версия от ТърновоКонф). В нея говорих по много теми, някои от които бяха развитието на езика и грамотността. И тъй като редовно хората имат категорични мнения по темата, бих искал да направя някои разяснения. Не че е лошо човек да има мнение за езика си, разбира се, но както във всяко нещо, крайностите са нежелателни. Та, да си поговорим за езика. Първо, „грамотност“ е понятие, отнасящо се единствено до писмената реч (не е стандарт „Стара планина“ за интелектуалци). Т.е. можем да кажем, че някой е неграмотен, само ако не може да пише. Не ако говори меко, твърдо, архаично, опростено, с лоша стилистика или без ясна посока на мисълта. Всички тези неща са функции на други характеристики на индивида, но не и на грамотността. Всъщност, когато става дума за езика (а не за записването му – също важна разлика, която малко хора правят), не съществува „правилно“ и „грешно“. Не само защото всеки човек има собствен идиолект, и всяко нещо, което каже, е правилно в неговия идиолект (освен ако не е пиян, де), но и защото езикът не е фиксирана норма. Тази променливост всъщност е една много красива черта на езиците, които еволюират именно благодарение на „грешки“, на случайни „мутации“ (както всъщност работи и биологичната еволюция). Случайни промени, първо използвани от малка група хора, „плъзват“ из целия език и стават част от него. И на свой ред биват изместени от нови такива „грешки“. Грубо казано, в даден момент група хора започва да казва нещо по нестандартен за моментното състояние на езика начин, и след няколко години този начин е станал нормален за всички. И тогава езикът се е променил. Същият език обаче, говорен до вчера на двеста километра разстояние, не се променя по същия начин, а по

Преди време помолих за записи на списък от думи. Получих доста записи (30-тина), за което благодаря. Думите бяха: медия, пиян, Илия, медиана, койот, Нокия, бойкот, Илиана, Киа, диагонал, бия Каква беше целта? Исках да проверя, дали има начин човек да произнесе „иа“ без всъщност да каже „ия“. За целта разгледах спектрограмите на записите. Въпреки, че нямам опит в четенето на спектрограми, от това, което виждам, мога да кажа, че винаги има глайд (какъвто е звукът „й“) между двете гласни. Доколко той е интензивен или зависи от ударение не мога да твърдя, но изглежда винаги го има. Какво значи това? Не твърде много. За мен значи, че предпочитам да пиша дублетните форми с „ия“, и предпочитам „медия“ пред „медиа“ (което е и правилната форма). Очевидно е, че няма консистентност в заемането на думи – при някои се запазва оригиналното изписване (-ia-, напр. в диагонал), при други се изписва фонетично (напр. в енциклопедия). На мен лично не ми допада аргумента, че нещо се пише така на български, защото се пишело така на италиански или латински. И добре, че този подход не е използван навсякъде, иначе щяхме да пишем „отивам в Бордеаукс на бусинес-среща“. Ако някой по-опитен със спектрограмите има желание да инспектира записите, ще му ги пратя. Това би било и интересна тема за научна статия – какво точно е специфичното на „и“, така че да изисква глайд преди „а“ (напр. при „е“ това не се наблюдава, а и двете гласни са предни. Може би защото „и“ е най-предният и най-високият звук, по място на езика в устата?). Въпреки, че може би няма фонетично основание да пишем „иа“, по исторически причини се налага. Но бих желал да не виждам нови думи да влизат с речниците, изписани с „иа“.

Съвременната българска азбука има нужда от (поне) още една буква. Това е у-кратко – ў. Защо е необходимо? Защото в последните години са навлезли десетки думи от английски, в които има звука [w] – напр. „туитър“, „суичер“, „уиски“, както и много имена като „Уилям“, „Уътсуърт“ и др. Като страничен ефект от използването на буквата „у“ както за сричкотворното „у“, така и за полугласната [w], срещаме надписи като „суйчер“ или песни, в които се пее „у-иски“ (3 срички). (По темата писа и Павлина Върбанова) Но основният проблем за мен е, че азбуката не изписва еднозначно това, което трябва да се произнесе. Това само по себе си не е проблем – има много писмени системи, които нямат това свойство, но българската го има – написана дума може да се прочете по само един начин. Има случаи като мекото „л“ или обеззвучаването на съгласни, но те също са еднозначни в контекста (заобикалящите ги звукове). Напр. винаги в края на думата съгласната е беззвучна, така че „глад“ се чете еднозначно като [глат], или „леке“ може да се прочете само като [льеке], защото следващата гласна е предна („мека“). Не така стоят нещата с „у“ обаче – как да прочетем „суичер“ – [су-и-чер] или [сўи-чер] – три или две срички? Всъщност, има още 3 примера, в които написаното не може да бъде прочетено еднозначно. Единият е липсата на ударения, но това е опростяване, което се прави на практика навсякъде. Вторият е отсъствието на отделни букви за звуковете „дж“ и „дз“. А „дж“ „джудже“ и „надживявам“ се четат различно. Аналогично в „дзифт“ и „надзъртам“. Третият случай е по-специфичен, и смятам, че е редно и там да променим правило – кратък член в м.р. и глаголните окончания в 1л.ед.ч. се пишат с „-а“, а всъщност са „ъ“. И в думата „крака“ не знаем дали е „много крака“ или

Заглавието представя батака, в който сме се вкарали с професионалните наименования. Капитал представят темата много добре с тази статия, а Павлина Върбанова – в своя блог. Препоръчвам и двете статии. Аз ще се опитам да съм кратък. Какъв е проблемът? Проблемите са няколко и ще започна с безкрайно странните изрази „нова колега“, „моята колега“ и т.н. Аргументът е, че думата идвала от латински и там била в мъжки род, и нямала женски род. Това твърдение, ако е дошло от филолог, моля да си хвърли някъде дипломата: за една заета дума няма почти никакво значение в какъв род е в оригиналния език. Някои езици нямат родове. Ако заемем дума от суахили, да направим клас „продълговати предмети“ в българския специално за нея? Заетите думи започват да се държат като част от езика, да се спрягат/скланят спрямо неговите правила, а не спрямо тези в оригиналния език; в българския език са малко думите, които могат да се причислят и към двата рода (роднина, напр.). Има и омоними (като пчелен мед и елементът мед), но „колега“ не е такъв случай. Защо професионалните наименования обаче да следват същия принцип – според мен няма причина. А ако не разглеждаме думите като двуродови, то няма как да има „един колега“ и „една колега“. Думата „колежка“ е друга дума, образувана от тази в м.р., защото се отнася за жени. Дори ако приемем, че тази дума е грешна (ще видим надолу, че не е), то тогава трябва да ползваме само думата „колега“ в м.р. и да съгласуваме по този род – „имаме нов колега – Мария“, „моят колега – Петя“*. И докато за „колега“ можем да използваме прецедента на „роднина“, то никой не казва „нашата професор“ или „новата доктор“, така че правилото не може да се отнася за всички професии, а само за тези, завършващи на „а“. Т.е. по-добре да

Това ще бъде кратка публикация с образователно-назидателен характер. Все още много хора считат, че „силиконовата долина“ е местност в САЩ. Не е. Няма такава. Ако имаше, щеше да е в Димитровград, и по-специално около студиото на Митко-Пайнера. Объркването идва от фонетичната, и особено графичната близост на английските думи за силиций и силикон – съответно silicon \ˈsil-i-kən\ и silicone \ˈsil-ə-ˌkōn\. Въпросната местност – silicon valley – се намира „до“ Сан Франциско (за по-коректно географско обяснение вижте статията в уикипедия), и е наречена така през 70-те, заради високата концентрация на компании за полупроводници, в които се използва елемента силиций (и това го пише в уикипедия). Така че, казва се „силициева долина“. И всеки интелигентен човек трябва да си е задал въпроса „а защо силиконова?“, да е потърсил отговора, и да е разбрал глупостта на хората, които първи са превелите наименованието. Тъпото е, че „силиконовата долина“ продължава масово да се появява в медиите (все още технологичните компании в САЩ са съсредоточени там, макар и вече силицият да не е основна характеристика на дейността им). Ясно е, че повечето журналисти са неграмотни, но опитът (дори в един малко популярен блог) да се изчисти една масова грешка никога не е излишен.

Преди доста време (и аз) писах за проблема с бъркането на „и“ и „й“. В последния абзац споменах написване на софтуер, който да различава грешката. Е, миналата седмица такъв се появи – http://www.i-kratko.com. Направих го, защото ми беше интересно как ще стане. А такова нещо все още няма – доста такива грешки не могат да бъдат открити от spellchecker-и. Например „полицай“ с/у „полицаи“, „който“ с/у“ които“, и т.н. – и двете форми са валидни. В момента събирам примери (всеки текст, който се въведе, се записва и след това го анализирам/поправям, ако е грешен). Все още е далеч от съвършенство, но на когото му е интересно може да го пробва. Или дори да го ползва преди да пише. Ако достигне до задоволително ниво на точност ще пусна API, и може би плъгини за wordpress, phpBB и подобни – така ще може да се ползва автоматично, без пишещият да прояви желание да бъде грамотен (много хора нямат такова желание). За стигналите дотук – малка промяна в позицията ми за причините за грешката. След разговори по темата с двама „истински лингвисти“ (аз само се правя на такъв), се съгласих, че причината е по-скоро в неразбирането на разликата между буквите отколкото объркване на фонетичните представи. „и“ не може да бъде кратко, когато е ударено, но въпреки това се появяват примери като „найстина“. Т.е. при по-грамотните остава моето твърдение за неудареното „и“, което става по-кратко, но за останалите причината е просто неразбиране на фонетичната стойност на двете букви.

От години наблюдавам един пълзящ проблем. А именно бъркането на „и“ и „й“. 1-во беше по форуми и чатове, когато още правилата за задължително писане на кирилица не бяха масови. Реших, че е остатъчно влияние от писането на латиница – там „й“ може да се пише по много начини, вкл. и да съвпада с „и“. После премина през блогове, коментари под статии, разни сайтове за новини, реномирани сайтове за новини и анализи. В момента е практически навсякъде – ако не минат двама редактори да проверят правописа, остават изрази като „той ще бъде герои“ „театралните сценарий“, „политически партий“, „след нанесен побои“, „тои“, „всички статий“, „даите ми“ и тн, и тн. (фрапантните случаи като „пйтам“. „йскам“ и „най-стина“ са за щастие все още много редки) Лошо е, че хората правят такива грешки. Но те все пак пишат „както им дойде“ из форумите. Лошо е, че журналисти правят такива грешки. Очаква се те да са грамотни. Лошо е, че в един от най-сериозните вестници – Капитал – се появяват такива грешки нееднократно (в онлайн версията). Няма ли редактори? Или и те са загубили грамотността си? Не, това не е техническа грешка, каквито на всеки е позволено да допусне. Това е грешка по същество. Тя (според мен) идва от това, че в разговорната реч, когато „и“ е след гласна, и не е ударено, се изговаря по-кратко. В „партии“ никой не казва две цели „и“-та. „герои“ звучи наистина близко до „герой“. Това изглежда прави пълна каша в представите на хората както за тези думи с „и“, така и за всички думи с „й“ (евентуално с подсъзнателния въпрос „дали пък тук не беше наистина „й“?). Казах, че е лошо. И то не защото съм консервативен и съм против всяка промяна в съвременната форма на езика. Това просто не е промяна в езика. Това си е неграмотност.