Етикет: политика

Наближават местни избори. И поне в София, а и на доста други места, се прокрадва и пробутва схващането, че изборът е само между две опции и от нищо друго няма смисъл, и битката ще е точно между тези две опции. В контекста на София се опитват да ни убедят, че това ще е битката Фандъкова – Манолова. И да си изберем една от тях. В същото време се опитват да ни пробутат и друга теза – че издигането на един или друг кандидат помагало я на Манолова, я на Фандъкова, в зависимост „чий“ анализатор питаме. Това, разбира се, са глупости. Т.нар. тактическото гласуване, при което гласуваш не за предпочитания от теб кандидат (или партия), а за някой от обявените за фаворити, действително съществува, но от него няма нужда на първи тур. Една от целите на изборите в два тура е именно да минимизират тактическото гласуване, защото „по-малкото зло“ ще може да се избере на втори тур, ако избирателят прецени. Тактическо гласуване има на парламентарни избори, където избирателите решават да не подкрепят партия, която не е сигурно дали ще влезе в парламента. Такова има и на избори в един тур (като например парламентарните във Великобритания), където след гласуването победителят печели, всички останали губят. Всичко това е само един тип тактическо гласуване, наречено „полезен глас“, т.е. целта е гласът да не се загуби. Но на първи тур гласът не се губи, така че тактическото гласуване е излишно Така че да не се оставяме да ни заблудят с фалшиви дилеми на първи тур – можем да гласуваме точно за този, за който искаме да гласуваме, като така резултатът ще отразява реалните нагласи. След това, на база на тези нагласи, а не на база на твърденията на един или друг анализатор, ще се реши кой ще отиде на балотаж. В тази връзка и твърденията,

За несъществуващата консервативна вълна писах преди време, а европейските избори потвърдиха това – либералните формации (АЛДЕ и Зелените) спечелиха най-много, а броят консервативни евродепутати горе-долу се запази (а след излизането на Великобритания ще се стопи). Но все пак продължаваме да сме облъчвани с консервативното и традиционното, и как в България то е силно и се противопоставя на прогнилия европейски либерализъм. И разбира се има академични дефиниции за що то то консервативното, либералното, прогресивното и т.н., но дори с най-изчистеното им тълкуване не можем да етикетираме прецизно даден човек. Всеки е някъде в многоизмерния политически спектър между ляво, дясно, консервативно, прогресивно, либерално, антилиберално. И все пак, обвиненията към „градските жълтопаветни либерали“, и към мен в това число, са че не сме консервативни, че мразим традиционното и изконно-българското, че се срамуваме от историята и обичаите си или с други думи, че сме някакви безродни хипстъри, които смятат, че всичко започва с тях. Похватът по обрисуването на група хора по този начин е отчасти пропаганден, отчасти е следствие на някои зле комуникирани тези, отчасти е базиран на някои крайности. Аз, моя милост, съм либерал. Което, разбира се включва класически либерализъм и умерена доза прогресивизъм. Включва свобода на индивида. И съм либерал, колкото и това да е мръсна дума в българския политически пейзаж. Но също така не съм жълтопаветния хипстър, който често бива иронично обрисуван. Може би, всъщност, съм по-консервативен и традиционен от много определящи се за такива. Как така съм консервативен, нали съм либерал? Ами… да караме по списък. Вярвам в Бог, макар да не съм ритуално-религиозен. Чел съм Библията няколко пъти. Що се отнася до традиционното семейство – преди 5 месеца ни се роди едно прекрасно дете. Традиционалист съм – харесвам балканска музика, обичам да гледам народни танци на музика, изсвирена с народни инструменти. Обичам и историята ни, като малък изчетох всички

Клишетата летят с все по-висока скорост покрай наближаващите избори, но дори в нормално време честото им срещане вдига нивото на скучност многократно. И тъй като и аз съм скучен, си подбрах dпет клишета и ще опитам да обясня какво всъщност значат. Реформа. В общия случай значи „направихме работна група“ или „свикахме съвет“, което значи, че ако някой пита какво се случва, да може да се каже „работим, но темата е сложна“. Дори в добрия случай, „реформа“ значи „да променим няколко закона и няколко наредби“. В краен случай дори значи прокарване на нов закон. И често свършват дотук мераците за реформа, отчели сме, че нещо се е променило „в Държавен вестник“, а оттук нататък ако нищо не стане – администрацията е виновна. Ако една реформа наистина трябва да бъде такава, е нужно да бъде подкрепена както с нормативни изменения (без да го пише в закона не става), така и с финансиране, оперативни планове, хора, които да знаят за какво става дума и с политическа воля (вж. следващия абзац). Например реформа в електронното управление включва както промяна на някои закони, така и финансиране за ключови проекти, грамотни ръководители на процеса и желание да се налага реализирането на всички тези проекти въпреки пречките пред тях. Политическа воля. Митичната политическа воля, която се материализира на някое заседание в някоя парламентарна комисия и после също толкова бързо изчезва. Докато не се наложи да изгрее от „кабинет 1“ в Министерски съвет под формата на „аз съм им казал“. Политическа воля има в редките случаи, в които повечко хора имат поне малка представа за какво става дума и са готови дори да свършат някаква работа, за да се случи нещото. Това нещо може да бъде реформа (вж. горната точка), проект (особено енергиен) и какво ли още не. На практика политическата воля се изявява като приносителят ѝ мести

И във Фейсбук, и на живо, политическият сезон е в разгара си. Демократична България, обединението на Да, България, ДСБ и Зелените, от което съм част, като най-активната извънпарламентарна опозиция (а и дори сравнена с парламентарната) е подложено и на най-много Фейсбук критика. Тези дни даже премиерът каза, че „само хейтим“. Което, разбира се, не е вярно (заради редица конкретни предложения по различни теми, в т.ч. законопроекти). По традиция обаче най-много критика има в рамките на самата демократична общност. Дали тази критика е добронамерена и градивна, дали идва от реално разочарование, дали идва от неразбиране или от нещо друго – няма значение. Има я и трябва да се слуша. С това, което пиша, в никакъв случай не казвам „ние си знаем най-добре, трайте си там“. Имаме ценности и идеи, но навигирането на сложния политически пейзаж не е тривиална задача – с медийни и финансови ограничения, с фокусирани усилия от страна на „пропагандната машина“, с фрагментирането на мненията на избирателите по важни външно- и вътрешно-политически теми, с организационните и комуникационни предизвикателства. И критиката е важен ориентир. Това, което искам да кажа на критикуващите обаче е, да поглеждат нещата отстрани понякога. Да видят дали критиката е за нещо, което сме направили грешно или е за нещо, което правим по начин различен от този, който те очакват. Има тънка разлика, но според мен е важна. Защото за всеки, който казва „защо не направите голямо дясно обединение“ има друг, който ще каже „няма да гласувам за вас, ако се съберете с тия“ (понякога дори това е един и същи човек). За всеки, който казва „защо нямате позиция по (текущ казус)“ има друг, който ще каже „защо политизирате (текущия казус)“. За всеки, който казва „трябват ви нови лица“ има друг, който казва „не сте разпознаваеми“. За всеки, който казва „само критикувате и нищо не предлагате“ има

Преди месец Търговският регистър беше „долу“. След като кризата премина и Търговският регистър вече функционира, бих искал да направя малко обобщение на случилото се. По официална информация сривът се дължи на дефектирали дискове. За всеки е ясно, че ако дефектирали дискове ти сринат системата, значи не си конфигурирал системата както трябва. Също така значи, че не наблюдаваш добре параметрите на системата и не си забелязал какво те очаква. Разбира се, нещата не са толкова прости. Да, ИТ експертите може и да знаем как се конфигурират и поддържат системите, но коренът на проблема не е технически, а управленски. Много ми се иска всички проблеми да имат технически решения, но както виждаме нещата понякога са иначе – много проблеми водят след себе си технически проблеми. Затова участвах (с експерти от Демократична България) в изготвянето на детайлен план за управление на информационните ресурси. Това е донякъде политически документ, но много повече – управленски. И то не само в смисъл на „държавно управление“, а на управление по принцип – всяка една голяма корпорация, чиято инфраструктура е в състоянието, в което е държавната, би следвало да има такъв план. За да решим проблема с Търговския регистър трябва да дадем „zoom out“, и да видим защо изобщо се стига до некачествена поддръжка на некачествено надграждан остарял софтуер, при това в засекретена поръчка. И тук дори отговорът не обичайният – корупция. Или поне не със стандартните финансови подбуди. Поддръжката на Търговския регистър струва 90 хиляди годишно. Това са твърде малко пари за адекватна поддръжка. Проблемът не е в липсата на изисквания и стандарти – докато бях съветник в МС, прокарахме всички необходими изисквания и стандарти. Само че самото им наличие не е достатъчно за спазването им. Дори наличието на контролен орган не е достатъчно. Нужно е това, което много консултанти биха нарекли „организационна зрялост“. А такава в

В своя статия тези дни, д-р Петър Николов (зам.министър на образованието и кандидат за народен представител на патриотите) направи опит да затвърди разпространената теза, че има консервативна вълна в света. Аз, обаче, не съм съгласен. И да, не съм политолог, историк, социолог, културолог, анализатор или „говореща глава“, затова мнението ми вероятно е по-неподготвено, но целта ми е да дам един алтернативен поглед – пък бил той и не напълно коректен. Първо трябва да знаем за какво говорим – какво е „консерватизъм“ (и „либерализъм“). Понятия, които носят конкретен смисъл в достатъчно академични среди, но са натоварени с всевъзможни значения извън тях. В публичния дебат общо взето няма значение какво значи консерватизъм – той значи това, което хората смятат, че значи. И можем да го обобщим като „придържане към традиционни ценности, обичаи и уповаване на миналото и силен скептицизъм спрямо нови или променящи се обществени норми“. Не твърдя, че това е пълна или коректна дефиниция, но рядко работим с конкретни дефиниции в често повърхностните дебати, с които разполагаме. И макар да обичам „закачки“ с консерватизма, като например: „Логиката на консерватизма: всичко ще стане по-добре, ако остане както си е било винаги.“, истината е, че консерватизмът има своите ползи за обществото – идеята, че ако нещата останат както са, няма да станат по-зле (което е риск при промяната); хората имат нужда от идентичност и общност, към която да се придържат, и традициите определено са нещо, което помага в това отношение. Искам също да отбележа, че за разлика от д-р Николов, не мога да кажа, че „харесвам“ или „не харесвам“ консерватори или либерали. Не си изграждам мнение за хората на база на някакъв етикет, който някой (или те самите) са си поставили. Имам приятели – консерватори, с които водим много продуктивни и интересни дискусии. Хора, които следват традициите (Християнските, родовите, националните). Няма как да

Има една стандартна логическа заблуда, наречена „фалшива дилема“. Това е, когато някой твърди, че има само две възможности за нещо, а реално те са много повече. Ако мога да цитирам (с приблизителен превод) авторитетния Оби-Уан Кеноби – само един сит вижда нещата в крайности. Та, когато говорим за политически спектър, все повече публичното говорене определя нещата в една или друга крайност. Не можело „нито ляво, нито дясно“. Трябвало партиите (в конкретния случай „Да, България“) да се определят! Би трябвало да е сравнително очевидно кое не е нито ляво, нито дясно, но за всеки случай – това е центърът. Политическият спектър е … спектър, не две изолирани точки. Наречете го центризъм, „трети път“, „нови демократи“, „нито ляво, нито дясно“, все тая. Това е подходът, който не абсолютизира една идеология, а е практичен. Умерена дерегулация, умерено съкращаване на администрация, умерено приватизиране на държавни дейности, умерено дотиране на определени социално-важни отрасли, умерено подпомагане на изоставащи региони, умерено подпомагане на рискови социални групи. Дори, ако щете, политики базирани на данни – гледаш данните, гледаш прогнозите, и решаваш – колко дясна да е тая мярка, колко човека какво ще загубят, в дългосрочен план какво трябва да направиш, за да се реши едикойси фундаментален проблем. Но според мен дори няма смисъл да навлизаме в тези особености на спектъра. Те не дават отговори. В други държави със сигурност има разграничение на леви и десни политически субекти, но В България няма ляво, няма и дясно. При нас лявото въвежда плосък данък, а дясното въвежда допълнителни регулации за бизнеса. Думите „ляво“ и „дясно“ са напълно изпразнени от съдържание и се използват само за позициониране в рамките на европейските политически семейства. Когато стане въпрос за политики обаче, нещата се смесват тотално. А понятието „център“ с свързва с ДПС и НДСВ, което му носи негативи и затова рядко се говори за

Тръмп спечели. Имаме Брекзит. За малко Хофер. Скоро Льо Пен и Вилдерс. И още много други случаи, в които демокрацията може би изглежда провалила се – благодарение на нея популисти получават гласове от немислещи и ядосани хора, които нито имат идея какво се случва, нито поглед напред. Или поне това си повтарят като утешение интелектуалните елити. Без да се причислявам към някакъв „интелектуален елит“, най-малкото защото това не е ясно дефинирана група, все пак съм от хората, които могат да дадат много аргументи против крайния национализъм, против Брекзит, против Тръмп и против много от нещата, които все повече хора първосигнално харесват. А други крайности като тази например – „време е елитите да се изправят срещу невежите маси“, звучат нездраво привлекателни. Само че какво от това? Какво като елитът каже „ние знаем кое е по-добре“ и „ние можем да направим нещата по-добре“. Истината е, че не знае – учи се, наблюдавайки и изучавайки средата и се опитва да взема информирани решения. И това всъщност води до „проблема с експертите“ (макар да няма знак за равенство между „интелектуален елит“ и „експерти“) – че тези, които не са сигурни в нещо, не ги дават по телевизията, а именно те са истинските експерти – хората, които знаят какво правят и го правят „тихо, в ъгъла“ и знаят, че абсолютна истина няма и че няма как да си 100% убеден в нещо. И така стигаме до това, че експертите (или да ги наречем „разбирачите“, защото те невинаги са експерти), със споровете си по отдалечени от реалния живот теми, в които освен това не са много добри, оставят вакуум – оставят твърде много хора с невъзможност да правят информиран избор, но не изглежда да осъзнават това. Оставят вакуум, за хора като Тръмп, които знаят, че фактите нямат значение. Мога да цитирам стотици данни и изследвания как

Да поговорим за Реформаторския Блок сериозно. И ще помоля да не спирате да четете по средата, защото сте решили, че съм „поредният, плюещ блока“. Да започнем от листите. Син на хасковския „поливалентен“ кмет. Ключови думи: цигански гласове, корупция, собствена асфалтова база, която печели поръчките в общината. В Монтана – осъден (условно) за причиняване на смъртоносна катастрофа. И то кандидат от партия, която се включи към блока в последния момент. Още спорни кандидати – Репуц (Кюстендил), Станислав Благов (Търново). И дори нямаше опит изборът на тези кандидати да бъде защитен (освен едно „листата ни е хубава“). Това, което лидерите на блока се опитват да затвърдят като идея е, че блокът се бори за доверие, а не за гласове. Което е чудесно, но може би е в конфликт с определението „бутикова партия“. Поне така изглежда, защото с много от действията си със сигурност не печелят доверие (напр. спорните кандидати). Но да минем към посланията. „Дясно реформаторско мнозинство“ беше много добър евфемизъм за „коалиция с ГЕРБ“. И то коалиция, която може да стане „като хората“ – с коалиционен договор и поставени за цел реформи. Само от много анти-Бойко реторика да не пропадне. „Революция в етническия модел“ – как, като слагате етнически турци в смесените райони? Революционно… Ново поколение политици? Има и такива, да. В БСП също, в този ред на мисли. Това, да си ново поколение не е качествена характеристика. А пък ДПС атакували блока. Това минава за пред избирателите на Бареков, но уж тези на блока трябва да са по-образовани, по-критично мислещи. Тази критика тук я пиша без ДПС да ми виси на главата. Е, посланията на декларацията на блока бяха добри (като изключим граматически обърканото последно изречение), но те са само част от картината. А структурата? Непрекъснато някой от блока казва, че „блокът е единен“. Напомня ми на „атомното Куку“ –

Всички са тъпанари, тролове, не разбират това, което вие разбирате и правите, и по-добре да не се бъркат. Мнението им по някои въпроси е напълно погрешно и вие с такива хора не може да общувате. А и те къде бяха, когато…едикаквоси лошо нещо стана в държавата. А и какви са политически инфантили само, та да вярват на другите тъпанари, на които не може да се вярва, щото така. Вие може би сте си повярвали. Т.е. взели сте се себе си и мнението си прекалено на сериозно. Може би смятате, че вашето мнение е меродавно, защото сте постигнали нещо, някак, и това автоматично значи, че „ги разбирате нещата“. А може и нищо да не сте постигнали, но пак ги разбирате. Това, разбира се, ви дава право да сте остри и словесно-агресивни спрямо тъпанарчетата, дето не знаят как се правят нещата. Или дето си позволяват да ви дават акъл как се или не се правят нещата. Мани ги тия, те не са автентични – къде бяха, когато… Неприятно е наблюдението, че интелигентната, квалифицираната и уж адекватната част от обществото ни рядко е способна да критикува конструктивно, а още по-рядко е способна да приема критика. В рамките на два коментара нещата ескалират до заклеймяване и фръцване. Стига. Сред уж нормалните хора в България цари една такава агресивна снобарщина и елитарнщина, че кореняци-лондончани могат само да завидят, пиейки следобедния си чай и гледайки навън към лекия ръмеж върху зелената трева на Кенсингтън гардънс. Дайте да съсредоточим тази нетърпимост не към мнението на другите, а към нещата, които разграждат обществото ни. И към самата нетърпимост, като едно от тях. Защото докато се заклеймяваме един друг, по причини вариращи от това дали ядем таратора с чесън, минавайки през мнението ни за Евровизия и стигайки до тежки неразбирателства за правилния начин на живот; докато ние се караме