Критика в криза: за хейта, конструктивната критика и прогнилата държава

От средата на март държавата е в извънредно положение във връзка с пандемията. Извънредното положение има своето отражение върху обществения живот – излишно е да ги посочвам, всички ги усещаме. Има обаче една деликатна тема – как да реагираме като граждани на мерките на щаба и правителството – както на идеята им, така и на реализацията им. Да ги приемаме като абсолютно необходими в кризисна ситуация, без да ги поставяме под съмнение? Да ги атакуваме и „хейтим“, защото са „поредната глупост“? Да приемаме техните несъвършенства в сложната ситуация?

Аз предимно ги приемам, отчитайки несъвършенствата им и сложната и неизвестна среда, в която трябва да работи националния оперативен щаб. Нормално е да следим какво правят европейските ни партньори и да правим като тях, нормално е да нямаме отговори на всички въпроси, нормално е да има комуникационни пропуски. И съм склонен да се съглася с Борисов, че може би най-важната мярка, заради която нямаме сериозен ръст на случаите е, че достатъчно рано бяха въведени ограниченията. Всички останали мерки, колкото и нескопосани да са, вероятно са с малко отражение върху крайния резултат.

Въпреки това се случва да се изказвам критично, понякога дори силно критично, към начините на вземане на решения и изпълнението на някои мерки. Например когато се оказа, че решението за затваряне на София е било взето без данни за броя напуснали коли. Или когато въведоха КПП-та с хартиени декларации, които се тъпчат в чували (и после се броят на ръка?). Или когато се появиха опашки пред НОИ за ПИК-ове и всички осъзнаха, че то е-услуги може и да има, но хората няма как да ги ползват. Или когато болници продължават да нямат защитни средства.

Всички тези критики обаче не са към кризисните действие сами по себе си. Кризисните действия не се случват във вакуум, а в контекста на държавното управление. А щабът не е само ген. Мутафчийски, а се състои от доста министри. А мерките изглеждат нескопосани и се прилагат зле, защото просто държавата толкова си може.

Държавата е „прогнила“ и много ключови аспекти не са реформирани с десетилетия. Това личи най-много в кризисни ситуации и води до тази кофти ситуация, в която хем искаме да не сме прекалено взискателни, защото главната цел е да не претоварим здравната система и да не умрем, хем ежедневни глупости ни избождат очите.

Ще дам няколко примера, с които да илюстрирам как неща, несвършени с години, сега поставят под въпрос смисъла и ефективността на някои от мерките:

• Правосъдие – видяхме няколко повдигнати обвинения за телевизионни интервюта, видяхме неяснота и несигурност относно декларирането на неверни данни в декларациите за пътуване, видяхме съд, който спря да функционира, защото електронното правосъдие е почти на нулата. Липсата на правосъдие и нереформираната прокуратура са особено опасни в криза, макар това да не се вижда на пръв поглед.
• Електронно здравеопазване – Националната здравна информационна система трябваше да е готова; в реалността тя не едва е започната. Какво общо има това със справянето с кризата? Да вземем липсата на електронна рецепта. Ако някой иска да получи рецепта по здравна каса, трябва да мине през специалист, РЗОК/НЗОК и личния лекар, като единственото, за което реално има нужда от присъствие, е специалистът. В момента, обаче, пациентът трябва да обикаля болници и опашки, за да получи печати на едни хартии. Това обикаляне повишава риска за него. Електронната рецепта би елиминирала почти всичко това. За обикновени рецепти, в комбинация с коректно регламентирана телемедицина, изобщо няма да се налага да ходите на лекар. Аптеки затваряха, защото бяха подложени на проверки във връзка с Но електронната рецепта е само най-очевидното. Централизираното събиране на данни в структуриран вид и възможността за ефективна комуникация между болници е още по-важна. Вчера беше въведена система за агрегиране на данни от всички лаборатории за резултатите от тестовете за коронавируса. Това не трябваше да отнема два месеца, а вече да го има – единния здравен запис трябва да включва всички прегледи и изследвания на всеки пациент. Събирането на медицинска статистика щеше да става в реално време, а не деловодителки, вадещи числа от епикризи за последния месец.
• Вземане на решения на база на данни – когато на извънредния брифинг за затваряне на София министърът на вътрешните работи каза, че не знае колко автомобили са напуснали София, придобихме представа за процеса на вземане на решения. Агенция „Пътна инфраструктура“ събира данни от камерите си и може да ги предоставя в реално време. Никой не се е сетил да ги поиска (или по-лошо – сетил се е, но не са му харесали и ги е игнорирал). В даден момент някой беше питал МВР колко акта са съставени за нарушения. Оттам не знаеха. Въпреки, че на сайта coronavirus.bg има данни и от НСИ, и в публикувани в ГИС, суровите данни по дни, области, резултати от тестове, съпътстващи заболявания и т.н. ги няма публично. Притесненията са, че ги няма изобщо. И дори когато ги има, методологията по събирането им не е „както дойде“. И разни истории, разказвани от пациенти и близки на пациенти, навеждат на такава мисъл. „Данни“ не значи числа, прочетени от листче на брифинг.
• Гражданска регистрация – може би изглежда несвързано, но заради кашата в която се намира гражданската регистрация, държавните органи не знаят кой къде живее. Не могат да му връчат нищо, трябва на декларациите да пише три адреса (постоянен, настоящ, „по местоживеене“). Половината наказателни постановления сигурно ще си останат невръчени или неплатени заради това. Когато кацне самолет отнякъде и гранична полиция не направи нищо по въпроса, след това как се издирва къде живеят всички пътници? А защо това е така? Темата е дълга, но включва анахронизма „постоянен адрес“, както и усложнената процедура по смяна на настоящия адрес и липсата на контрол по въпроса. Ако можеше онлайн да посочиш къде живееш и това влизаше в Национална база данни „Население“, щеше да е чудесно. Вместо това има пълномощни, нотариални актове на собственици и ходене в работно време до общината. Нещо, което почти никой не прави. И нещо, което е оставено да се случва с десетилетия.
• Електронна идентификация – изведнъж нуждата от електронни услуги се повиши значително. И хората, и администрациите осъзнаха, че всъщност те са неизползваеми. Защото няма как гражданите да се идентифицират онлайн и да подпишат заявленията. Или нямат КЕП/ПИК, или той не им върши работа и за двете стъпки (идентификация и подписване), както съм описал тук. И започнаха едни опашки. Електронната идентификация и стандартизирането на процесите по заявяване се мотае от 3 години и е доникъде. Гражданите продължават да нямат как да ползват електронни услуги, дори когато такива има, и в кризата това създава доста повече проблеми
• Актосъставяне и контрол – Законът за административните нарушения и наказания е от 60-те. Актосъставянето и изобщо административният контрол са нещо, което плаче за обновяване. Централизирани системи за актовете дори там, където има, рядко позволяват справки по параметри (по кой член е съставен, на каква стойност, обжалван ли е, връчено ли е наказателното постановление и др.). Връчването на последващите наказателни постановления е проблем, плащането – също. Трябваше преди няколко години да се създаде централизирана система за административно-наказателна дейност, но такава все още не е стартирана. В момента МВР е съставило актове за неспазване на мерки, но колко от тях ще бъдат реално платени накрая, не знам. Но предполагам, че не много. Което пък подкопава самата идея на административното наказване – ако знаеш, че може и да не го платиш, си по-склонен да не спазваш ограничения. В същото време органите, с ясното съзнание, че не могат просто да се разходят в парка и да съставят акт на всеки, който не спазва дистанция и се е събрал на поляната да пие бира с още 10 човека, води до пълно затваряне на съответните паркове.
• Декларации, бележки, печати, вярно с оригинала – наскоро администрацията ми поиска син печат върху банков документ. Бележките от работодател за пътуване трябваше да са с подпис и печат (в началото). Все още всички декларации са само на хартия – няма опция да си попълниш данните онлайн и да минеш през КПП (например чрез автоматична проверка чрез камерите на АПИ) – трябва да спреш и да подадеш хартията на полицая. И така 2 пъти на ден, ако работиш от двата края на КПП. Понякога връщат за липса на нещоси. Кой както си реши на място. За всеки случай. Тази дългогодишна привързаност към хартиените артефакти създава допълнителна нужда от контакт с хора на гише или органи на реда. Което повишава риска за всички. С колко го повишава – вероятно не по-малко, отколкото разходка в парка.
• Защита на личното пространство – когато в Закона за извънредното положение вкараха възможност МВР да получава данни за местоположението на мобилни телефони без предварителен съдебен контрол, обясних защо на теория това не е толкова страшно. На практика, обаче, Законът за електронните съобщения в частта му за контрола и одитната следа при такъв тип запитвания към мобилните оператори се нуждае от ремонт от много отдавна. Регистри за такива искания се водят често на тетрадки, съответно централизиран контрол (напр. чрез сравняване на записите в правоохранителните органи и тези в мобилните оператори) е доста затруднен. Съдебният контрол пък е всъщност административен и злоупотреби са възможни. Това не е от днес, а отдавна, но точно затова поставя кризисната мярка под въпрос.

Много от ежедневните неудобства, които изпитваме, и които ни карат да не харесваме една или друга мярка, както и системната несигурност, която се прокрадва, всъщност не идват от самата мярка, а от липсата на инфраструктура (нормативна, човешка и техническа) за адекватното им изпълнение. А тази липса е следствие от това, че много системи са нереформирани с години, а много проекти, които трябваше да са станали отдавна, се бавят.

На този фон, фактът, че ни се карат от екрана, повишава недоверието. Едно е да видиш добре смазана машина по прилагането на мерките и нарушителите да бъдат мъмрени. Друго е ежедневно да чуваш истории от КПП-тата за върнати бусове със стока, недопуснати до работните си места граждани, километрични задръствания заради подаване на хартийки през прозореца, липса на контрол там, където има значение (например при кацащи самолети от чужбина, при струпвания на хора – дали по празници, дали за да гледат събаряне на сграда). Друго е да виждаш решения, базирани на усещане, а не на данни и хаотични действия, противоречащи помежду си.

Всичко това не е защото не трябва да има мерки срещу вируса. И критиката по-рядко е насочена срещу намеренията на щаба или срещу принципите, на база на които той оперира – а именно, да не позволи загубата на човешки животи. Критиката е срещу дългогодишното корупционно нищоправене, плодовете на което берем сега.

Надявам се въпреки всичко това, да излезем от кризата с минимални щети – както пряко заради вируса, така и непряко, заради икономическите последици. Това е трудна задача и никой няма стопроцентов отговор. Не очаквам и да има. Но много ще помогне, ако може се разчита на „системата“. И ако за тази криза вече е късно, то за следващата трябва тази система да е по-малко прогнила.

Затова и всичките ми публикации досега са били конструктивни – как да ползваме електронните услуги, какви мерки могат да бъдат взети в бърз порядък, за подобряване на ситуацията. И помагам с каквото мога, където мога. Конструктивността е важна в такива ситуации. Но проблемите също трябва да бъдат маркирани, защото иначе може да не си научим урока за следващия път.