България ще бъде различна

В последната година и половина в България се промениха много неща. Те не са очевидни в ежедневнието, но са значителни и са важно начало. Ще опитам да дам моя „вътрешен“ поглед на ситуацията и по-важното – какво предстои. Смятам, че има четири етапа не тези промени.

До средата на 2020 г. всичко изглеждаше монотонно и предрешено – ГЕРБ щеше да спечели още един мандат, социологията от май месец даваше сравнително високо доверие за Борисов и кабинета, а на хоризонта нямаше алтернатива. Тогава се случи събитие, което „разбърка“ нещата. Росенец.

На Росенец Христо Иванов и съмишленици осветиха преплитането на власт, икономически и лични интереси; осветиха влиянието и безнаказаността на ДПС и демаскираха зависимостите на ГЕРБ. Тогава написах, че Росенец е начало. И макар в момента много хората да опитват да омаловажат това събитие, мисля, че историците след много години ще го анализират и ще му отдадат необходимата важност.

След Росенец последва неизбежния отговор на президента заради подопечната му НСО, в който той атакува ДПС, Доган и Борисов. Последва и контраатака на зависимата от ДПС прокуратура, която влезе в президентството. Двете събития доведоха до протести, които промениха коренно картината и макар да не свалиха Борисов, предвещаха края на управлението му.

Росенец даде началото на първия етап. Вторият етап започна с парламентарните избори през април. До тях много хора все още не вярваха, че ГЕРБ няма да управлява и че няма да бъде отпусната тяхната хватка над властови и икономически влияния. Но изборният резултат и последващата твърдост на „партиите на протеста“ размагьоса избирателите – вече беше ясно, че ерата „Борисов“ свършва. ГЕРБ се сви до едно ядро избиратели, което е много различно от това, което ги държа на власт толкова време. Изборите дадоха начало на отпускането на властовите инструменти от ГЕРБ и ДПС, доведоха до служебно правителство, което разрови доста схеми, за които медии и опозиция говореха отдавна, но те си продължаваха и се разрастваха.

„Партиите на протеста“ станаха „партии на промяната“, но кабинет така и не беше сформиран. Причините са много, но могат да се обобщят с това, че се беше случила важна промяна в политическия пейзаж – вече нямаше един голям, който да определя условията. Това ще бъде трайната политическа ситуация, с която партиите трябва да свикват – ще има 5-6 средни по големина партии, които трябва да се научат на коалиционна култура, за да може да има управление.

Третият етап започва на 14 ноември. След изборите има шанс партиите на промяната да направят коалиционно управление, което да управлява с експертност и приличие; с прозрачност и отговорност; управление, което да реши затлачвани с години проблеми в правосъдие, образование, здравеопазване, инфраструктура, а и на практика всяка сфера. Такова управление не е гарантирано, а заявките, които ГЕРБ, ДПС и БСП дадоха в края на предния парламент за съвместни действия, продължени от действията на техните представители в ЦИК в тази предизборна кампания, са плашеща алтернатива – „още от същото, но дори по-грозно“.

Ако това не се случи и все пак партиите на промяната постигнат достатъчно висок резултат, в средносрочен план предстои четвъртата стъпка – промяна на мисленето. Мисленето, че сме аутсайдери, че нищо не зависи от нас, че е окей да сме последни, че е нормално всичко да е корумпирано. Да спрем да се дърпаме надолу в казана. Да водим, а не да догонваме.

Смятам, че последните година и половина и следващите две-три години са от историческа важност за България. И затова влагам усилията си в политическа кауза, каквито са Да, България и Демократична България, с които задаваме и отстояваме курса напред. При всички рискове и негативи от това. България ще излезе различна от този период и зависи от всеки едни от нас да е към по-добро.