Трудният разговор за Информационно обслужване

Трудният разговор за Информационно обслужване трябва да започне.

Още в края на 2019 г. остро критикувах решението на ГЕРБ да изтрият цяла глава от Закона за електронно управление (маскирайки неуспеха си да създадат държавно предприятие „Единен системен оператор“) и с едно изречение да прехвърлят цялото ИТ на всяка институция, която Министерският съвет реши, под „крилото“ на Информационно обслужване.

Тази уредба премахва изискванията за прозрачност, позволява схеми с вътрешно възлагане тип „Автомагистрали“ (в момента, за щастие, такива не се правят в ИО, и има нормативни разлики, но схеми са възможни през рамкови договори), не гарантира предсказуемост (за един ден МС може да извади една институция от списъка и да „убие“ всяко планиране).

Няма да се съглася с разпространеното мнение, че Информационно обслужване е пълно с некадърници, които нищо не могат да свършат. Там има хора, които всяка ИТ компания би искала да има, и които са много над средното ниво. Има, разбира се, и такива, които никоя не би искала. Като във всяка голяма компания.

Но институционално погледнато, ролята на системния интегратор (или оператор) е важна. Държавната администрация няма капацитет за почти нищо в сферата на ИТ и трябва да може да се довери на някого. Дори за да направиш аутсорсинг (=ЗОП), пак трябва да имаш компетентност, каквато в много администрации няма.

Трябва да отчетем един факт – миналата есен Информационно обслужване изгради национална здравна информационна система за няколко седмици, когато това беше нужно. И го направи добре, по мое мнение. След като 4 години тази система се беше бавила по различни причини.
DDoS атаките от последните дни са сериозни и едва ли има компания, която може да се защити без никакъв downtime. Познавам инфраструктурата на ИО в тази ѝ част и мисля, че е направено достатъчно.

Въпросите, на които трябва да отговорим, са няколко:

  • Трябва ли всяка администрация да си поръчва софтуерни лицензи и хардуер самостоятелно? Моят отговор е „не“ – в много държави има успешни примери за централизирано управление на лицензи и стандартизирани поръчки за хардуер, така че държавата да получи възможно най-добрите оферти. В Тексас дори има агенция, за която производителите имат специални отстъпки в ценовите си листи, защото веднъж влязъл в процеса, производителят получава достъп до цялата администрация „на един клик разстояние“. Информационно обслужване може да върши тази работа.
  • Трябва ли всяка администрация да поддържа ИТ компетенции? Отново не; то не е и възможно. Да, трябва да има грамотен ИТ директор, но принципът на „споделените услуги“ изисква вътрешно възлагане на неща като писане на технически задания, текущ контрол по същество (а не по документи), интегриране на системи, спешна извънгаранционна поддръжка и др.
  • Трябва ли ИО да е „черна кутия“? Не – това е критика към сегашната уредба. Нищо в закона не задължава ИО да публикува никой от договорите за вътрешно възлагане. Наложи се да искаме договора и заданието за изграждане на НЗИС по реда на Закона за достъп до обществена информация. от МЗ дори поискаха удължаване на срока, явно е било трудно да го намерят. Трябва изрична уредба за каталог на предоставяните услуги, цени, на които се предоставят и пълна прозрачност на извършеното – какво, за кого, колко, кога.
  • Не е ли по-добре всичко да се аутсорсне към частния сектор? Краткият отговор е „не винаги“, а дългият е тук: https://blog.bozho.net/blog/3254. За съжаление резултатът през годините не винаги е в полза на този подход. Това не значи, че държавната фирма ще се справи по-добре, разбира се.
  • Трябва ли ИО да пише софтуер за администрациите и при какви условия? Това е най-трудният въпрос. Ако ползваме здравната система за пример, отговорът би бил „да“ – след години нищоправене, ИО свърши работата. Но само на този пример не бива да си правим заключения. Вероятно правилният подход е да се уредят няколко критични сектора в закон, така че да има предвидимост, и извън тях ИО да има само поддържаща функция. Това ще е важната част от дебата в следващото Народно събрание.

Все пак Информационно обслужване е важен инструмент за държавата. Има много слабости, които трябва да бъдат коригирани, много конкретика, която да бъде прецизно уредена. Моделът на ГЕРБ „слагаме един ред в закона и правим каквото си искаме“ трябва да спре. Но тези проблеми имат решения и ще ги приложим в следващия управленски мандат.

4 коментара

  1. Сравнението с „Автомагистрали“ е доста неточно. Там имаш превъзлагане на външни изпълнители по вътрешните правила на компанията, докато в ИО всичко минава през публични процедури по ЗОП в ЦАИС-а. Голяма разлика от гледна точка на прозрачност и контрол.
    Но нали е предизборно, що пък да не пропуснем някои факти…

  2. Сравнението е не съвсем точно, защото ИО е публичен възложител по ЗОП, а Автомагистрали не е. Но администрациите възлагат на ИО без ЗОП, а ИО може да има рамкови договори (макар и минали през ЗОП), през които да подвъзлага „скрито“. Да, в момента това не се прави, така че приемам забележката за нужда от прецизиране на текста.

  3. Сашо е много прав! Божо, ако има какво да прецизира – хубаво, но за други негови “колеги” е много слаб този изказ ..

  4. Създаването на държавно предприятие „Единен системен оператор или интегратор“ винаги е било „мисия невъзможна“ за държавната администрация откакто се говори за електронно управление (от 25-30 години). Това е защото и без да е „електронно“ управлението ни е непоследователно, некомпетентно и дори хаотично. Може ли хаосът да се електронизира?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *