Коалиция, плаващи мнозинства, кадруване, отговорност – изясняване на базовата политическа терминология

Напоследък срещам доста фриволни тълкувания на думи като „мнозинство“, „постове“, „отговорност“ и др. И ми се ще да изясня значенията на тези думи, защото в семантиката понякога се крият важни отговори.

Парламентарна подкрепа за управление е гласовете, чрез които минават всички важни промени. Гласовете, с които минава бюджетът, с които минават реформи в съдебната система, и почти всяко нещо. Когато решите да оправите някоя система (напр. здравната или социалната) се сблъсквате с нуждата да се променят закони. И достатъчно големи лобита, които са доволни от настоящата ситуация. За да управлявате (вместо просто да стоите в едни кабинети по министерства и да ходите със служебната кола до Министерски съвет всяка сряда), ви трябва увереност, че ще можете да прокарате тези изменения. Затова за едно управление е важно да има парламентарна подкрепа.

Коалиция е формулата, по която се осигурява тази подкрепа. Няколко партии се разбират предварително, че за определени въпроси (приоритети) ще гласуват заедно. Няма по всички теми да гласуват заедно, но по много на брой важни неща – ще. Коалиция не значи, че ще се делят министри (по формула 3-5-8 или каквото е съотношението), не значи, че на някой му се полагат или дължат постове. Разбирателството кои реформи ще се подкрепят заедно се оформя често като коалиционно споразумение. В него може да има формула и за министри и заместник-министри, а може и да няма. Заради Тройната коалиция думата „коалиция“ стана мръсна, но тя е просто един политически инструмент.

Плаващите мнозинства са начин на прокарване на законодателни промени без ясна структура и ангажименти. За бюджета се разбираш да гласуваш с тези, за реформата на съдебната власт – с онези, за пенсионната реформа – с третите, а за електронното управление – с другите. Това е рецепта за пазарлъци. „ти на мене (тоя закон), аз на тебе (тоя закон)“. Или тая комисия. Или „за да ти гласувам бюджета, ще трябва да не гласуваш изслушване на главния прокурор“. Ако няма предварителна, публична, конкретна договорка кое и кога се гласува, най-опитните в политическия алъш-вериш печелят най-много от плаващите мнозинства.

Кадруване и търсене на постове – кадруване е определяне на назначения, заобикаляйки формалните процедури или без кадруващият да има легитимното право да определя тези постове. На база на минали примери, ставали публично достояние, можем да предположим, че то най-често се прави с телефонни обаждания или на тайни срещи, на които се разпределят постове. В този смисъл – не е кадруване да обявиш от парламентарната трибуна като пример няколко имена, които нямат връзка с партията, която ги споменава. Това е просто комуникационен механизъм. Договарянето на позиции в изпълнителната власт само по себе си може и да не е лошо в коалиционен контекст, но не бива да се случва непрозрачно и особено ако конструкцията не предполага постове. Затова и от Демократична България постове не са търсени на никакви нива. (Постовете могат да бъдат както министерски, така и на заместник министри, началници на кабинети, съветници или директори на агенции).

Съгласуване и одобряване – в рамките на парламентарната подкрепа за едно управление влиза и персоналният състав на кабинета. При формат на парламентарната коалиция (със или без споразумение), която не включва министри от партии, различни от мандатоносителя, подкрепящите партии могат все пак да имат различна форма на контрол върху излъчването на министри. Единият вариант е предварително съгласуване – мандатоносителят дава имената на потенциални министри и пита за мнение партньорите си. Ако те намерят нещо неприемливо, го обсъждат и чак след като тези проблеми са изгладени, министрите се обявяват. Така скандали с неприемливи министри не се случват и не се използват за публичен антагонизъм. В тази хипотеза крайното решение се взема от мандатоносителя. Има и по-силен механизъм – одобряване (или право на вето) – когато партиите, част от структурираното парламентарно мнозинство, имат право на вето върху един или повече министри. Това изисква коалиционно споразумение. (Заб. От всички механизми за влияние върху персоналния състав на кабинета – излъчване на министри, право на вето и съгласуване, в този парламент партиите бяха поискали най-мекото – съгласуването). А защо е нужно да има поне някакъв механизъм? Заради отговорността (вж. следващата точка).

Отговорност (за управление) – отговорност за едно управление носят всички, които са участвали в неговото структуриране и избиране. Мандатоносителят носи отговорност за неговото предлагане и за процеса на търсене на подкрепа. Но подкрепящите партии (участващи или неучастващи в някаква форма на коалиция) носят отговорност, че то е избрано. Те носят отговорност за всяко негово действие, което не изисква законодателни изменения (които могат да не подкрепят в парламента). Носят отговорност, че са му отворили вратата. Мандатоносителят не носи цялата отговорност, носи я пропорционално с подкрепилите партии. Тази отговорност е особено пред избирателите, които имат определени очаквания за подкрепя на едно или друго. Затова и персоналният състав на един кабинет е част от отговорността на всички подкрепили. (А ако мандатоносителят иска да предпостави неподкрепа, може просто да спусне неприемливи за партньорите министри.)

Доверие – парламентарната подкрепа се измерва с брой гласове, но това не е равно на доверие в дадено управление. Доверието е по-абстрактна величина. Със сигурност по-висока парламентарна подкрепа първоначално значи по-голямо доверие, но други фактори също влияят – например доверието в отделните членове на кабинета (именно заради високото доверие, което биха донесли на управлението, бяха споменати някои министри от служебния кабинет), както и действията на кабинета във времето. Доверието в обществото е от значение, когато се прокарват политики. Политиките не се случват само с изменение в държавен вестник – те имат нужда от припознаване в частите на обществото, за които се отнасят (а не бламирани). Защо здравните мерки в края на мандата на Борисов бяха бламирани от обществото, включително ваксинационната кампания? Защото макар и да имаше аритметична подкрепа в Народното събрание, нямаше обществено доверие. Една политика се състои от способността на изпълнителната власт да я изпълни, от възможността на парламентарно мнозинство да прокара нужните законови изменения, и от доверието на (части от) обществото, което трябва да не я бламира/блокира.

Надявам се с тези семантични уточнения да допринеса за комуникацията по актуалните политически въпроси.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.