Етикет: поезия

Не пейте тъжни песни за човека, духът на който вижда вечността, преминал гордо калната пътека под лъч на незагасваща звезда. И вместо в сал, във бляскава фрегата, поема през сапфирен океан със вятър от небесен прах в платната, величествен и вечен капитан. Не пейте за героя тъжна песен – за него нова песен предстои, и всеки тук по пътя си нелесен, с надежда нека днес да продължи. Посветено на брат ми.

Ще започна с една пародия на „След края на света“ на Васил Найденов, която написах преди време (по идея на приятел) В БАН – да се назнача. В БАН – вятър и мъгла. Член-кореспонденти, бледи асистенти, все в БАН. В БАН – никакви пари. В БАН – старчески игри. Клатят си краката, бяла е косата, с бръмбари в главата, все в БАН. В БАН – да се назнача. В БАН – моята мечта. Алкохолни пари, весели другари, може да са стари, но са във БАН. Като дим в комина, младостта отмина, вместо във чужбина прати ме в БАН.   Това е в общи линии мнението на хората за БАН. И най-вероятно това на г-н Дянков, и на целия кабинет. И определено е вярно, че в БАН има много възрастни учени, които получават пари само заради големия си стаж …. в БАН. И е вярно, че в БАН (като цяло) правенето на наука е далеч от това в Европа. Заради това подкрепям тезата, че БАН трябва да се реформира. Трябва да се промени всичко, което е на ниво от преди 30 години. Обаче много хора твърдят, че от БАН няма никаква полза, че трябва да се закрие. И че там има само лентяи, които си клатят краката и вземат парите на данъкоплатците, без да връщат нищо в хазната. Ако това е преобладаващото мнение, положението е лошо. Ще разделя проблема на две части: хората, които работят в БАН. Учените, докторантите. Какви са те? Аз познавам само умни и способни хора там. Доста от тези, които познавам (лично или задочно) стоят зад успехите на български ученици на международни олимпиади, например. От младите също познавам само много интелигентни хора, които със сигурност не ги мързи и искат да правят наука. Вероятно не всички са такива. Вероятно има лентяи или тъпи хора. Но моето впечатление

(по „Лили Иванова – Детелини“) Предлагат ти да пуснеш бюлетина, за който двайсет лева ти е дал и следващите четири години да караш в дупки и да газиш кал. Такава бюлетина да попълниш по съвест задължително било, но келепирът трябва да се търси, че иначе ще бъдеш все капо. Бюлетини, бюлетини, бюлетини аз ви пусках без да мисля за кого Бюлетини, бюлетини, бюлетини и без вас и с вас ще бъде все едно. Аз искам от банкнотите вълшебни една за мен да има на света. Макар да бъдем утре безнадеждни, днес съвестно ще си продам гласа. Бюлетини, бюлетини, бюлетини аз ви пусках без да мисля за кого Бюлетини, бюлетини, бюлетини и без вас и с вас ще бъде все едно.

  Да ремонтираш малката си къща когато вечерта смирено гасне и шумни пазви шумна нощ разгръща за да раздразни граждани нещастни. Кат бреме тегне грозната фасада, що твоите роднини завещаха, и банята тече, таванът пада – ти да извадиш бормашина плаха. Да те пресрещне свъсено на прага пиян съседът, с пушката на рамо да те застреля, после да избяга и дълго да повтаря: „твойта мама“… С упойка вкаран в зала непозната, хирург над теб стои с престилка мръсна и шъпне тихи думи в тишината, впил морен поглед в раната разкъсна: „май няма да дочака мирен заник, защо са го простреляли, егати..“ О, смъртни вопли на печален странник, случайно разгневил социопати!   (по Димчо Дебелянов) ––- Снощи някакъв социопат е прострелял своя съседка заради извършване на ремонт. Има наредба за обществения ред и според нея между 22:00 и 08:00 (както и м/у 14:00 и 16:00) не трябва да се вдига шум. Инцидентът е станал преди 22ч, но дори и след това, ако нещо ти пречи, викаш полиция и тя предупреждава/пише актове. Не стреляш! Това не е изолиран случай – стреляха по младежи пред народния, стреляха на спирка след спречкване, вади се пистолет при отнемане на предимство. Това са хора с психически проблеми. И не трябва да имат оръжия. Но не знам има ли кой да им ги отнеме…

Ето две неща, с които не се гордея особено, но пък все са поне малко забавни: http://www.youtube.com/watch?v=3u8zZt8Qr5k „За тебе хората говорят“ Отдавна хората говорят, че ти си само за затвора заграбваш всичко, и заминаваш и после сто беди след теб оставяш. Но да повярвам – не, не мога, че си откраднал толкоз много със думи сладки ме агитираш и пак на избори те преизбирам. И още хората говорят, че си измамник неуомрен въртиш до тъмно ти далавери, с яйца на митинги си бил замерян. Да вярвам в думи – не, не искам. За мене ти си топ-министър и твой поддръжник ще си остана докато някой ден умра в казана.   http://www.youtube.com/watch?v=uA32Ixr2z4w „Последен валс“ Днес откриват поредния мол и тълпят се пред него глупаци – червила, силикон, перхидрол, мерцедеси, синджири и ланци. Благоденствие той обеща в свойте щандове и магазини, аз повярвах на тази лъжа и захарчих спестено с години. Пореден мол. Сбогом битаци. Ще изкупим боклуците, че нали сме глупаци. (х2) За промоции говореше той и понеже, обаче, защото в теб простаците нямат покой и си мислят че са във Европа. И сполука дори предвеща (къде е сполуката бе) но дори и това му прощавам всички наши надежди сега ний към другия мол ще отправим. Пореден мол. Сбогом битаци. Ще изкупим боклуците, че нали сме глупаци (х2) Да закрием поредния мол и с надежда наивна и плаха да поставим тринитротолуол осъзнали че те ни крадяха. (x2) да поставим тринитротолуол че милиони евро изпраха

Миналата година за 24-ти май направих нещо като анализ на ситуацията с образованието. Тази година просто ще обогатя литературния фонд:   За безвкусния днес героизъм на наивници с цветни мечти заработва един механизъм без да пита, потайно почти – вездесъщият, остър цинизъм, и в ухото ни ясно шепти, че е форма на луд мазохизъм да повярваме в свойте мечти. За честта ли? Къде я намери? Във банкер, бизнесмен, политик? Не останаха днес тамплиери, само фигурки с каменен лик, а честта осквернена трепери зад стени от притворство, и в миг този срам в колосални размери тамплиера превръща в циник. Любовта ли? Да, може би има, но един начинаещ химик ще ви каже, без ритъм и рима, как плътта и флуидите с вик съчетават поредната прима със поредния силен войник, и така се превръщат в причина и поетът да стане циник. Но циникът понякога нека да затвори спокойно очи и в главата си, лека-полека, да рисува красиви лъчи – светлината им нежна и мека. После нека за миг замълчи….. И да тръгне по свойта пътека без сънят му отвън да личи.

О, Лидъл! Три часа бабички и лелки пред входа му чакат. Сивите панелки трепетно повтарят на Тотю гласът. Пристъпи ужасни! Дванайсетий път гъсти орди лазят по плочките криви и тела се блъскат, и псувни изливат. Бури подир бури! Рояк след рояк! Данчето Фандъкова сочи входа пак и вика: „Търчете! Ниски са цените!“ И ордите тръгват с викове сърдити, и „Банани!“ мощно въздуха разпра. Лидълът отвръща с други вик: ура! И с нов дъжд от лакти и псувни на майка лелки, пенсионери спират да се вайкат, влизат и се блъскат, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде напред и гърди висящи на щанда да сложи и един банан повеч в торбата да положи. Бабичките блъскат. Лелките крещят, персоналът жално ги моли да спрат. … Няма вече олио! Има хекатомба! Всеки банан меч е, всяко киви – бомба, всяка стока – удар. Всяка душа – срам. Свинско и сланина изчезнаха там. …. Персоналът тръпне, друг път не видели така да се блъскат овци подивели. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . И днес йощ кварталът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща срамът му дивен като някой ек от дупка на дупка и от век на век! Да, днес в България откриха 14 магазина Lidl (видео). И за банани по 69ст. се наложи намесата на полицията. Ясно е, че хората са бедни. Ясно е и че дори на запад стават струпвания на хора по коледните разпродажби. Но въпреки всичко това хора да се бият в супермаркета за торба с банани е срамно и трагично.

Снощи не ми се правеше нищо, и след като в края на работния ден ми хрумна това: Настане вечер, месец не грее, звездите липсват в свода небесен, коли зашумят, клаксон пропее, от работа тръгвам с поглед отнесен. Реших да продължа с „културната дейност“: Някъде, някога, някой сънувал – сенки размътени, племе без вожд, дъжд и светкавици в черната нощ. Тътена никой обаче не чувал – тътен небесен раздиращ със мощ гроба на вожда отдавна отплувал. Сенките – сенки на себе си бледи ронят стените на сив мавзолей, мълнии сплитат зловещ полилей в черната нощ на безмълвни победи дъжд и светкавици – яростен змей сенки избиват в зловещи обреди. Там в мавзолея отиват телата – някога сенки, избити в нощта. Тясна колиба със бяла врата празна почти, отстрани в низината дава единствен подслон от мощта дива на буря в ръце със съдбата. Малко откриват в колибата смисъл, малко нагоре повдигат очи. Биха видели – там ясно личи – буря е – някой не смърт е орисал сенките, техните сиви души, „гръм ще попари“ – в небето написал. Някъде, някога, някой сънува – много колиби със бели врати, змеят самотен далече лети, буря навън безутешно бушува, сенките чезнат, а ти?

Отново без заглавие: Лети пеперуда омайно красива със нежна окраска и фини крила, и виждам как лъч светлина я облива, окраските нежни във миг се преливат в живителна, чиста мечта. Но ето я, в каменна рокля обвита – стои – какавида във мрачен зенит, потайна, сама, мълчалива, прикрита и цялата нежност без време затрита остава във спомен размит. А после от своите твърди палати гъсеница грозна се плъзва назад и виждам как сгърчена бавно се клати под вял съпровод на фалшиви сонати без нежни окраски и цвят. Тогава се свършва и пада без сила в ковчега си – малко и бяло яйце, останала груба, безцветна, безкрила, отдавна с лъча светлина се простила, заспива със тъжно лице.

Ето едно кратко стихче, което дописах вчера. Не обичам да слагам заглавия на стихове. И ако изглежда мрачно, то не е защото авторът е в депресия, както обикновено се случва при поетите. В красивите предверия на ледената крепост, облечени във лъскави, катранени сълзи, напредваме към сладката, безупречна нелепост – на ужаса доверени слуги – преследвани от своите мечти. Но бързо отминавам със безизразна усмивка пияните от ужас безполезни същества, без утрешно спокойствие и вчерашна почивка, по стълбища надолу в пропастта, преследван от несбъдната мечта. В прозрачна нощ луната сива траурно сияе, готова принизените мечти да погребе, и питаме се – нашата мечта сред тях коя е, къде да търсим нови брегове, преследвани от мъртви ветрове. Отивам при олтара на отминалото време във дясната ръка със запечатано писмо, но никой вероятно няма сили да го вземе; отдолу се завърта колело с мечти и ужас слети във едно.