Шестстишия

Снощи не ми се правеше нищо, и след като в края на работния ден ми хрумна това:

Настане вечер, месец не грее,
звездите липсват в свода небесен,
коли зашумят, клаксон пропее,
от работа тръгвам с поглед отнесен.

Реших да продължа с „културната дейност“:

Някъде, някога, някой сънувал –
сенки размътени, племе без вожд,
дъжд и светкавици в черната нощ.
Тътена никой обаче не чувал –
тътен небесен раздиращ със мощ
гроба на вожда отдавна отплувал.

Сенките – сенки на себе си бледи
ронят стените на сив мавзолей,
мълнии сплитат зловещ полилей
в черната нощ на безмълвни победи
дъжд и светкавици – яростен змей
сенки избиват в зловещи обреди.

Там в мавзолея отиват телата –
някога сенки, избити в нощта.
Тясна колиба със бяла врата
празна почти, отстрани в низината
дава единствен подслон от мощта
дива на буря в ръце със съдбата.

Малко откриват в колибата смисъл,
малко нагоре повдигат очи.
Биха видели – там ясно личи –
буря е – някой не смърт е орисал
сенките, техните сиви души,
„гръм ще попари“ – в небето написал.

Някъде, някога, някой сънува –
много колиби със бели врати,
змеят самотен далече лети,
буря навън безутешно бушува,
сенките чезнат, а ти?