Ето едно кратко стихче, което дописах вчера. Не обичам да слагам заглавия на стихове. И ако изглежда мрачно, то не е защото авторът е в депресия, както обикновено се случва при поетите.
В красивите предверия на ледената крепост,
облечени във лъскави, катранени сълзи,
напредваме към сладката, безупречна нелепост –
на ужаса доверени слуги –
преследвани от своите мечти.
Но бързо отминавам със безизразна усмивка
пияните от ужас безполезни същества,
без утрешно спокойствие и вчерашна почивка,
по стълбища надолу в пропастта,
преследван от несбъдната мечта.
В прозрачна нощ луната сива траурно сияе,
готова принизените мечти да погребе,
и питаме се – нашата мечта сред тях коя е,
къде да търсим нови брегове,
преследвани от мъртви ветрове.
Отивам при олтара на отминалото време
във дясната ръка със запечатано писмо,
но никой вероятно няма сили да го вземе;
отдолу се завърта колело
с мечти и ужас слети във едно.
И все пак, цапнете му едно- две. А ако имате и нещо друго под ръка, още по- добре.
Доста зрелищно се е получило 🙂 Обаче можеше да сложиш малко дим на олтара, винаги прави добро впечатление 😉
Много ми харесва!