Категория: Всичко

Отново без заглавие: Лети пеперуда омайно красива със нежна окраска и фини крила, и виждам как лъч светлина я облива, окраските нежни във миг се преливат в живителна, чиста мечта. Но ето я, в каменна рокля обвита – стои – какавида във мрачен зенит, потайна, сама, мълчалива, прикрита и цялата нежност без време затрита остава във спомен размит. А после от своите твърди палати гъсеница грозна се плъзва назад и виждам как сгърчена бавно се клати под вял съпровод на фалшиви сонати без нежни окраски и цвят. Тогава се свършва и пада без сила в ковчега си – малко и бяло яйце, останала груба, безцветна, безкрила, отдавна с лъча светлина се простила, заспива със тъжно лице.

Поради строежа на метрото беше въведена временна организация на движението на кръстовището на бул.Патриарх Евтимий и бул.Витоша (т.нар. „Аптека“). Първия ден беше интересно да се наблюдава как полицаи опитват да регулират движението заради все още ненастроени светофари, и как шофьори и пешеходци игнорират и регулировчици и светофари и създават хаос. Но това не е най-интересното. Най-интересното са трамваите. Тъй като бул.Витоша е затворен там не могат да минават трамваи 1 и 7, и затова общината плати 1.25 млн за нови релси, които да свързват пл.Баба Неделя (спирката отстрани на НДК) със релсите на 5-те кьошета. Релсите бяха сложени преди 2 месеца, отстрани на тунела. Поради малкото място, има един чифт релси, и идеята е трамваите да се изчакват в двата края на „утеснението“. Но в момента трамваите стигат само до НДК. Ето какво пише Дневник: Идеята на общината беше да отклони двата трамвая по новопостроено трасе на бул. „Скобелев“, по което те да стигат до бул. „Христо Ботев“ и оттам да се движат по маршрута си. Общината похарчи 1.25 млн. лв., за да направи новата линия. От „Московска“ 33 обаче промениха първоначалния си план заради протести на живеещите в района на новото трасе. Затова сега то ще се използва само като сервизно – по него ще минават трамваи сутрин и вечер, за да стигнат до НДК, откъдето да тръгнат по новия си по-къс маршрут. Тук става по-забавно: За да се реши проблемът с обръщането на движението при НДК, ще се движат по две „слепени“ мотриси и ватманът ще се мести от кабината на едната в кабината на другата при смяна на движението. Обаче на задната мотриса вратите са и в обратната посока, и съответно тя стои празна. И в празната мотриса стои един ватман и си почива. Хитро, а? Въпросът тук е защо изобщо протестират тези граждани: на 5 метра

Тъй като напоследък всеки е експерт по социални мрежи (и социални медии), реших и аз да се направя на знаещ. Наблюдението ми е следното – големите социални мрежи започват все повече да приличат една на друга: facebook има timeline от съобщения на приятели и страници, както twitter facebook има share, което си е retweet twitter има „who to follow“, „you both follow“, точно като facebook всички пускат geolocation опции digg премина на following/follower модел всички три гореизброени използват един и същи интерфейс за разглеждане на по-старо съдържание – един бутон, който зарежда Х на брой предишни статии. Paging is dead. Всъщност тези неща се случват от край време, но вчера digg.com пусна новата си версия, с която се включи в „конвергирането“ на социалните мрежи. Образно казано големите социални мрежи се стремят, тръгвайки от различни страни, да достигнат до „ултимативната социална мрежа“. Целта е всеки потребител да получава възможно повече съдържание, което го интересува, и възможно по-малко такова, което не го интересува. Така той ще прекарва повече време в съответната социална мрежа и съответно ще и` носи повече приходи. Само в крайна сметка да не се обединят във facetwigg 🙂

Миналата неделя пътувах с влак, и в 21ч бях на централна ЖП-гара, София. Бях изморен и не ми се чакаше трамвай, и затова реших да хвана такси. Каква е обичайната ситуация на гарата – десетина таксиджии – „ментета“, с тарифи от 2лв/км и нагоре „прикоткват“ евентуалните си жертви. Аз обаче ги знам, и като ми предложат най-любезно такси, ги питам „за 4 лв ще ме закарате ли до центъра“.. в тоя момент сделката пропада. Обаче там понякога има и нормални таксита, с нормални тарифи. Те обаче са не по-малко противни, защото до центъра не возят – малко им е. Аз все пак реших да пробвам, и питам един бакшиш, със светеща зелена светлинка до центъра дали ще ме закара, и той казва „не, намери друга кола“. А аз пък му поисках служебния номер, за да се оплача във фирмата. Той не го каза (то го пише, ама къде ше му обикалям колата да го търся), и каза „Не работя, почивам, не работя“. Записах му регистрационния номер (на автомобила). Веднага след това по уличката пред гарата мина друго „нормално“ такси, спрях го, казах му дестинацията, той каза „не“, аз и него питах за номер, и той, потегляйки, каза „записвай каквото си искаш“. И неговия регистрационен номер записах. В крайна сметка отидох до автогарата и оттам хванах ОК. Разбирам, че за 3-4 лева не им се кара, при положение, че чакат там „голям удар“. Затова им оставям около левче бакшиш, а и ме спират точно на една стоянка, където могат да чакат следващ клиент. Знам, че не трябва толкова да ги мисля, ама им влизам положение. Няколко дни по-късно се обадих на телефона за оплаквания. Там жената любезно записа номерата, но ми обясни, че нямали правно основание да налагат наказания за отказан курс. Щели да направят само забележка на шофьора. Със забележки,

Ето едно кратко стихче, което дописах вчера. Не обичам да слагам заглавия на стихове. И ако изглежда мрачно, то не е защото авторът е в депресия, както обикновено се случва при поетите. В красивите предверия на ледената крепост, облечени във лъскави, катранени сълзи, напредваме към сладката, безупречна нелепост – на ужаса доверени слуги – преследвани от своите мечти. Но бързо отминавам със безизразна усмивка пияните от ужас безполезни същества, без утрешно спокойствие и вчерашна почивка, по стълбища надолу в пропастта, преследван от несбъдната мечта. В прозрачна нощ луната сива траурно сияе, готова принизените мечти да погребе, и питаме се – нашата мечта сред тях коя е, къде да търсим нови брегове, преследвани от мъртви ветрове. Отивам при олтара на отминалото време във дясната ръка със запечатано писмо, но никой вероятно няма сили да го вземе; отдолу се завърта колело с мечти и ужас слети във едно.

Постоянна тема на интерес за много българи е историята. И по-точно славната българска история. Но победите на първото и второто българско царство изглежда не са достатъчни за да бъдем „единствената и най-велика нация“, много хора се обръщат по-назад – към прабългарите и Велика България. Историческата и антропологичната перспектива на въпроса няма да ги разглеждам, защото нямам достатъчно познания в сферите, а и нямам достатъчно наблюдения върху изтъкваните факти. Но много важна част от твърденията на множеството хора пишещи и интересуващи се от историята на прабългарите е езикът. Чрез езика за който има сведения (макар и малко) се правят опити за изчистване и на принадлежността на прабългарските племена към дадена етническа група (арийци или тюрки). Това, което забелязвам е пълната лингвистична неграмотност на почти всички писания по въпроса. Подходът най-често е изреждане на прабългарски думи (от писмени паметници) и показване на сходна на вид дума от някой индоевропейски (най-често индоирански) език – фарси, памирски. И за незапознатият читател тези примери изглеждат като едно неоспоримо доказателство, че прабългарският език наистина е бил индоевропейски/индоирански. Само че науката лингвистика има доста по-различни методи за потвърждаване на родство между два езика. Сравнителният метод е начинът по който се реконструират езици и се доказва родството между два и повече езика. Аз никъде не съм видял да бъде приложен сравнителният метод дори частично. Накратко, най-важното правило при използването на сравнителния метод е наличието на редовни звукови съответствия – един звук от един език винаги преминава в един и същ звук в другия език в определен контекст (фонетичен, фонологичен, морфологичен). Освен това е много важно елиминирането на т.нар. „фалшиви родства“, например заемките, които не са резултат от вътрешното развитие на езика. В сайта на лингвиста Марк Розенфелдер има следната статия, която показва каква всъщност е вероятността в кои да е два езика да има сходни думи, и дори

The curtains slowly revealed a table, where six puppets were lying. The audience could not see them well. But suddenly the puppets came to life. They stood, bowed finely, and waved hands, presumably saying ‘hello’. The green puppet turned around and faced the blue one: „Hello Blue, how are you today“ „Oh, I’m fine, thanks. Have you seen Red?“ „Yes, he’s over there, discussing something with Grey and Yellow.“ „And Purple?“ „Right behind the corner, buying something.“ … *** „Did they like it?“ Blue asked. „You know they didn’t,“ Grey replied spitefully, „it’s too trivial.“ „But they seemed amused.“ Blue insisted. „Yeah, that one time when you fell off the table. We need to change it, to make it more …“ „Get real,“ Green interfered, „we can’t change anything in this show. You see these strings?“ „But I like the way we’re doing it,“ Yellow added, „I am fulfilled with my acting.“ „So am I.“ Purple confirmed. „Why are we even discussing this?“ Red wondered aloud. A man got on the gloomy stage and headed for the table, where the puppets were lying. „OK, Boss is coming. See you tomorrow“ Red said, as the man approached. He picked the puppets and walked them each into a separate box. Grey’s box was small. He was used to it, but it bothered him sometimes. The strings starting from his hands and feet, and ending somewhere outside the box were wrapped around him and it was very uncomfortable. He was just an ordinary puppet on strings, every day performing in front of people whose faces he couldn’t even see in the dark. It was a boring performance, which hasn’t changed for such a long time. Grey knew how to change it. He had ideas and the passion to bring life into the show,

Вчера прочетох един „анализ“ на журналистка (Любослава Русева) от „Дневник“, написан по повод химна на МВР. Там журналистката си беше позволила да сравни Тончо Русев със социалистическия скулптор Н., който бил бездарен и се задържал само заради политическата конюнктура. Под статията – хвалебствени коментари колко е добра, и пригласяне на общия хейтърски тон. А вие знаете ли кой е Тончо Русев всъщност? Допускам, че не. Тончо Русев е един от най-големите български композитори, който заедно с Митко Щерев, Стефан Димитров и Стефан Диомов създават огромната част от качествената българска музика през социализма. Много от песните на Васил Найденов, Емил Димитров, Лили Иванова, Росица Кирилова, Богдана Карадочева, Тоника, Сигнал и тн. са писани от тези хора. Сега много хора ще кажат, че те не слушат тази музика, не я харесват, така че да не им ги хваля тея композитори. Първо, това е музика на предишна културна епоха. Второ, това е музикален вкус. Но тази музика е качествена, хитова. И преди да решите, че съм 50 годишен, който с носталгия си спомня за старите шлагери – нищо подобно. На няма и 23 съм. Колкото до химна на МВР, и до Веско Маринов – и аз се забавлявам на вицовете, и на мен химна на МВР ми е по-скоро смешен, отколкото нещо друго. А Веско Маринов, какво да кажем за него – той не е особено интелигентен, на сцена за доста хора е противен (виц: „Веселин Маринов умора нема, само се поти). Обаче човекът има глас и може да пее. Не достатъчно, за да му бъдем фенове, но достатъчно, за певец. Журналистката от „Дневник“ събира няколко историйки, с които всъщност се опитва да покаже, че бездарието се толерира, че разни бездарници се уреждат като приятели на властта и затова се налагат и че публиката нищо не прави по въпроса. Чакай малко – публиката

Днес се появи информация, че в новия изборен закон за политически клевети ще се следят не само медиите, а и блогове и социални мрежи. Аман от глупости! Да видим следните ситуации: Пиша в този блог, че Станишев е диагностициран с личностно разстройство Някак си разбират кой точно Божидар Божанов съм (добре, че не съм Иван Иванов) Пращат ми призовка, с която да отговарям за клевета Редактирам базата данни на блога, изтривам си поста от кеша на google, yahoo и bing „А, ама какво ми говорите, аз не съм писал такива работи. Как ще докажете, че съм писал“ „Ами тука имам записан html от вашия сайт, както и screenshot“ „Photoshopped!“ Втори вариант Tweet-вам „Фидосова се храни само с вносно свинско“ По незнайни начини намират кой съм в реалния свят и ми пращат призовка Аз казвам „логнал се бях в компютърен клуб, не съм дал logout, някой е писал от акаунта ми“ – не съм се подписвал с електронен подпис под съобщението, и съответно винаги мога да отрека, че съм го написал аз. Трети вариант С новорегистриран акаунт правя facebook страница/група „Доган преяде със свинско“ (ех, тва свинско) Е? Да обобщим проблемите: Никой не може по юридически приемлив начин да докаже че едно съдържание е било променяно или изтрито Не може да се гарантира авторството на дадено съдържание и съответно авторът може да се отрече от него (т.е. липсва non-repudiation) В блогове и социални мрежи няма ЕГН – т.е. Иван Иванов може да е всеки и не може да бъде идентифицирана самоличността на автора Няма как да се забрани анонимността. Сайтове, сървъри и мрежи, намиращи се извън територията на страната съдържат важна информация за всяка една такава проява – накарай ти хостинг компанията в Индия да ти даде детайлна статистика. Какво става, ако съдържанието е написано преди началото на предизборната кампания? Може