Приказка за ескалатора

По „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. Разказът съдържа продуктово позициониране. Посветено на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мен!“


– Кой си ти? – попита го Дяволът.
– Аз съм обикновен работник, и всички ниско-платени и безработни са мои братя. О, колко е ужасен животът на бедния народ.
Така говореше млад мъж, току-що завършил Технически университет – София. Той стоеше пред ескалатора в новопостроения мол. Отстрани се чуваха виковете и псувните на хората с дрехи от Илиянци и обувки на по 10 години, които се трупаха пред хипермаркета на „ниво -1“ в очакване на банани по 30 ст. и олио за левче. Един чичка размаха празна торба и с безумие в погледа се втурна към 20-годишното си Пежо на паркинга.
– Аз съм обикновен работник, и всички ниско-платени и безработни са мои братя. О, колко е ужасен животът на бедния народ. А тези там горе, с мерцедесите и бентлитата, тяхната майка…
Това мърмореше младежът, правейки неприлични жестове.
– Вие мразите ония горе? – попита Дяволът и лукаво го потупа по рамото.
– О, аз ще отмъстя на тези бизнесмени, висши управленски кадри и политици. Ще им отмъстя, заради моите братя и сестри, които трябва да се возят в претъпканите автобуси, които нямат плазмени телевизори и пазаруват само на промоция. Виж лицата им, изкривени от нищожната минимална работна заплата и чуй стоновете им за високите цени на горивата и паркирането в центъра. Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна.
– Аз съм общинска охрана на ония горе и без подкуп няма да те пусна при тях.
– Аз нямам кеш, нямам и карта, нямам нищо с което да те подкупя… Тази двулевка в джоба на анцуга Adibas надали ще ти е интересна. Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
– О, не, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слуха си!
– Слуха си? С кеф ти го давам… Нека никога нищо не чуя, нека…
– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът, даде му един iPod и пусна ескалатора. След малко го спря и каза:
– Чуй сега как стенат и псуват там долу твоите братя!
Младежът спря и се вслуша:
– Странно, с тези слушалки те започнаха изведнъж да пеят весело и като че с HD audio да се смеят и да говорят за сделки и фондови борси…
– За да пусна пак ескалатора, аз искам очите ти!
– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам Google Glass!
Дяволът пак пусна ескалатора и каза:
– Виж старите им скъсани дрехи и грубите им ръце.
– Боже мой! Това е баси странното; кога успяха да се облекат с Rollman, Esprit и Zara! И вместо почернели мартеници на китките им има ролекси!
На всеки няколко метра Дяволът вземаше своя откуп, но младежът не се отказваше – даваше с готовност всичко, за да пусне Дяволът ескалатора. Младежът трябваше да стигне до горе и да отмъсти на тези бизнесмени и политици. Няколко метра, само още няколко метра и той ще бъде горе! Той ще отмъсти за братята си!
– Аз съм обикновен работник, и всички ниско-платени и безработни…
– Пич, един метър още! Само още един метър, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за този метър вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Младежът махна ръка:
– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя авторитетно:
– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет – 666 GB SSD! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш последния метър от ескалатора, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които трябва да се возят в претъпканите автобуси, които нямат плазмени телевизори и пазаруват само на промоция.
Младежът погледна зелените иронични очи на Дявола:
– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
– Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Младежът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
– Да бъде! Вземи ги!
…Дяволът натисна копчето. И като лятна буря, гневен и сърдит, застанал отляво на ескалатора, младежът премина последния метър. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите бизнесмени, погледна долу, където се буташе и псуваше сивата, зле облечена тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, псувните им бяха вече химни.
– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
– Аз съм юпи по рождение и изпълнителните директори са ми братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
….
– А ако просто беше вървял сам нагоре, вместо аз да му пускам ескалатора… – помисли си Дяволът.

5 коментара

  1. Мине се не мине – „Приказка за стълбата“.. Лошо нямаше да има, ако поне един читател я беше прочел, освободен от клишетата на комунистическата интерпретация. Това произведение е толкова интелигентно и интересно, но – не, защо да го осмислим, щом си имаме „определенията“ от старите другарки по литература татуирани трайно в съзнанието.

  2. Аз никога не съм я интерпретирал социалистически.

  3. Интерпретацията, че героят просто се заслепява от златото, предава се на „дявола“, забравя „доброто/ценностите си“ (братята), защото се потапя в комфорта на изобилитето, е именно соц. разбирането на произведението. Всъщност „Приказка за стълбата“ е доста по-задълбочена от това. Горното не е съвсем невярно, но е повърхностно и според мен е жалко да се мисли просто така.

  4. Това е най-гениалната му и непреходна творба.
    Валидна за всички времена, но особенно остро за днешните…
    Нищо социалистическо няма в нея…

  5. Приказката е СРЕЩУ ВСЯКА ВЛАСТ!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *