Posts tagged патриотизъм

Опростеният патриотизъм

0

Във връзка с буквара, пълен с правописни грешки, който Патриотичният фронт раздавал, написах във фейсбук следното:

Патриотите издали патриотичен буквар, пълен с правописни грешки. Добър пример как патриотизмът се свежда до няколко клишета, зад които стоят слабо грамотни и често ниско интелигентни хора.

За съжаление, патриотизмът, който се „рекламира“ днес е това – биене в гърдите за успехи на други хора, страх и/или омраза към тези, които идват от другаде, идеализиране и изкривяване на историята, и всичко това, за да се избият едни комплекси. Иначе казано – „ракиен патриотизъм“. Както отбелязах в иначе скучното ми интервю по БНР по темата:

Патриотизмът има много разцветки. В момента популярната, тази, която се използва и за политически цели, е по-простата, сведената до клишета, базирана на омраза и противопоставяне.

Дори когато оставим на страна клишетата и противопоставянето („ние“ срещу „тях“), остава странното явление да се гордееш с нещо, което някой друг е постигнал, само защото е роден в близка околност на твоето рождено място. И то само ако е от твоята страна на една фиктивна линия, наречена „граница“. На места тя изобщо не е фиктивна и има своите практически ползи, но патриотичната гордост както и да я погледнем е нещо ирационално.

Тук, разбира се, играе роля т.нар. „национална държава“. Която е била доста добро средство за развитие на обществата – макар да няма начин рязко да бъдат разграничени близки народи, нации, етноси и дори езици, „с приближение“ националната държава е работела прилично. Само че тя вече става все по-малко приложима, защото възможностите за придвижване и комуникация правят невъзможно всички, които „съществуват“ в една държава (физически или виртуално) да бъдат една нация. Това създава своите проблеми, но те са обект на друга дискусия.

В Европа националните държави са взели решение да се обединят в съюз. Доста практично решение, което прави Европейския съюз най-голямата икономика в света. И тук идва въпросът ми – не можем ли да сме патриоти в по-голям мащаб. Част сме от едно обединение, което макар многото си проблеми, е правилният път за развитие. Вместо да сме „патриоти и евроскептици“ (както в повечето случаи), не може ли да сме европатриоти? ЕС си има граници, т.е. можем дори пак да се делим на „ние“ и „те“, ако толкова държим. ЕС постига много успехи – и спортни, и научни – ето още нещо, с което да си се гордеем ирационално.

САЩ, например, е съставен от щати, но всички са „американци“. Разбира се там историята е доста по-различна от европейската, но щатите са доста разнообразни по произход, по структура на населението, по богатство – някои са оригинално испански, други английски, трети – френски; някои имат много чернокожи, други – не; разликата в брутния вътрешен продукт на глава от населението между най-богатите и най-бедните щати е 2 пъти. В момента се сещам само за амбициите на Тексас да бъде отделна държава, но всички са „горди американци“. Ние през това време се чудим как да се оправдаем европейската бюрокрация, че нещо не върви. Как „те“, другите европейци, са криви нещо.

Но всъщност да се върнем на основния въпрос – какво разбираме под това да си патриот? „Да обичаш родината си“ е лесният отговор.. но какво в нея – концепцията за „родина“, нацията, хората, държавата. Най-вероятно първото, но то само по себе си не е достатъчно и не е градивно. А патриотизмът може да бъде интелигентен и градивен, стига да имаме базово доверие в другите „членове“ на тази родина. При нас това отсъства – много обичаме България, обаче „всичките тия идиоти тука не можем да ги траем, бате“. Трима са чета с предател и всички са маскари. Само че това не работи – държава се гради на база на доверие, а не просто на обща история или споделена география.

С този тюрлю-гювеч от разсъждения искам да кажа, че ако останем с опростения патриотизъм, който имаме днес – с обожествяване на портрети, „мачкай Кобра!“ и „булгар, булгар“, гарнирани с конспиративни теории за заговори срещу България, няма да можем да изградим държава, която да харесваме. И която биха харесвали хора като Левски. Вместо това ще си останем с „мразя държавата, но обичам…“ кое всъщност?

Share Button

Стига митове

26

Снощи попаднах на видео с участие на доц. Иво Христов в Шоуто на Слави. Иво Христов е „класен черногледец“ – общо взето посланието е „VSI4KI 6E OMREM!!11“ с по-добра стилистика. Но не черногледството му ме смущава, а фриволното боравене с „факти“ и полуистини. И тъжната констатация, че през 2015-та продължаваме да създаваме митове от телевизионния екран (и не само).

Миналата седмица написах, че ключов аспект на обществото е да бъде критично. Но признавам, това е трудно, когато си залят от псевдофакти. Какво имам предвид. Освен грешното твърдение, че евросредствата са под 1 млрд евро (само оперативната програма за образование е толкова), Иво Христов каза „(Преди 25 години) България имаше един от трите завода в света за дискови запаметяващи устройства – този в Стара Загора. Другият беше в силиконовата долина, а третият беше в Япония“.

Настрана това, че се казва „силициева долина“, това твърдение ми прозвуча странно. Прозвуча като поредната мантра на соц-носталгията. Реших да проверя.

ДЗУ наистина е сред първите масови производители на дискови устройства. Благодарение на проф.Иван Попов, който има нужната експертиза и желание. ДЗУ не прави свои „открития“, а използва разработеното от IBM и Memorex. Но да се върнем на твърдението. Дори през 70-те, когато ДЗУ заработва, на пазара в Америка освен IBM има и други производители – Memorex, CDC, Diablo Data Systems.

Но да оставим ранните години – твърдението на Иво Христов е, че преди 25 (27?) години, т.е. при падането на социализма, положението на пазара е било „ДЗУ, IBM и японците (най-вероятно Fujitsu)“. Тази статия дава друга картинка:

През 80-те пазарът се разраства и активни и печеливши стават много от компаниите, известни до днес (или до близкото минало) – Western Digital, Seagate, Fujutsu, Hitachi, HP, Maxtor и др. (За съжаление нямам данни за пазарния дял по години. Да, ДЗУ се разраства до най-печелившото българско предприятие, но световният пазар също се разраства. Капитал пък има анализ по темата).

Обаче…го казаха по телевизията – при социализма сме имали един от трите завода за твърди дискове в света. И ето още един мит, който ще се разхожда из кръчмите, заедно с митовете за „най-интелигентните“, за „първия компютър“ (без да омаловажавам големия принос на Джон Атанасов) и т.н.

Вместо да се фокусираме върху личности като тази на проф. Попов, който още през 34-та е основател на предприятие за битови електроуреди и научна апаратура – в тежките години използва качествата и уменията си, за да създаде технологичен бизнес, ние си измисляме факти за това колко сме били велики. Нямаме нужда от това. Не знам каква е мотивацията на създаващите тези митове, но резултатът е примирението, че „еми имали сме, ама ей на – всичко разсипаха“.

Имали сме – учени, предприемачи, умни хора. Имаме и сега. Но за да процъфтяват те тук, средата трябва да спре да ги залива с изкривена от митове носталгия.

Share Button

Робството на аналитичния дефицит

10

Робството. Пак искаха да ни го отнемат! Да подменят историята! Но ние помним и сме горда нация!

Помним, ама друг път. Нямаме си и идея какво е било по време на османското владичество. Но това няма значение. Защото „подменянето на историята“ уж се случва много отдавна, а така и не се е случило.

Но не това ми е идеята. Няма да навлизам в спора какво е робство, какво е владичество, или иго. Не защото не е интересен, а защото не е по темата. А темата е за аналитичния дефицит. Невъзможността на мнозинството в обществото да анализира информация.

От курса по педагогическа психология в университета съм запомнил малко неща, но в главата ми е останало, че една от основните функции на образователния процес е да тренира способността за индукция, дедукция, сравнение, аналогия, абстракция, обобщение, анализ и синтез (повече по темата). Само че никой не пише гневни статуси с удивителни как това не се случва. Как резултатът от образователната система няма базови аналитични умения, аналогично за другите процеси.

И когато някоя медия каже „махат Паисий“, или „заменят робството със съжителство“, някой сети ли се да вникне в нещата? Да отвори програмите и да провери; да пита МОН (и да види, че няма нищо общо)? Когато президентът каза, че всеки десети в администрацията е агент на ДС, някой сети ли се да отвори данните и да види какво казват те? Или когато някоя медия каза, че замърсяването е „20 пъти над нормата“, някой сети ли се, че нормата е 24-часова, а те ни говорят за еднократно измерване? Или когато уж професор каже че 50% от първокласниците нямат майчин език – български, някой (освен Боян) отвори ли данните на НСИ? Сигурно мога да продължа с примерите още час. Ама това са подробности, ще кажете. Не. Дяволът е в детайлите. В пълния анализ на ситуацията, на данните, на твърденията. А това не се отнася само за горещите теми. Отнася се и до ежедневната работа. И няма как да сме ефективни и икономиката ни да върви нагоре, докато не можем да боравим с информация в „информационната ера“.

А ние не сме научени да анализираме факти и данни, да мислим в абстракции, да правим правилни аналогии. Изглежда сме научени да сме първосигнални. А уж „българинът“ чете между редовете. Само че май четенето между редовете вече не е толкова важно; важно е извън редовете какво има. Важно е като прочетем нещо, да отворим Google. Да питаме. Да мислим.

В цялата тази първосигнална тъпота главна роля имат журналистите. Докато на „обикновения човек“ може и да не му е работа да си проверява фактите от фейсбук статусите (макар че трябва), то това е горе-долу единствената работа на журналиста. Ама те нямали време, ама не можело за всичко да се прави журналистическо разследване, ама такива били нагласите в обществото. Глупости. Просто и те са под робството на аналитичния дефицит.

С тази невъзможност да анализираме реалността, изобщо не ни трябват кемтрейлс, флуор във водата и психотронни оръжия, за да може „илюминатите“ да контролират обществото. Трябва ни един вестник Телеграф, един сайт Блиц и един Хекимян. И няколко милиона възмутени и немислещи, макар и уж интелигентни и с уважавани професии.

Какво искам да кажа, освен елитарно да се оплача? Нищо. Понякога и аз искам просто да се оплача. И дано има как да се освободим от робството на аналитичния дефицит. Или владичеството му. Все тая.

Share Button

Антиамериканизмът

0

Дори сред по-малко крайно-националистически настроените ни съграждани е лесно различим остър анти-американизъм. И трябва да призная, че и аз имам доста възражения към почти всички аспекти на управлението на САЩ. Това не значи, че няма много положителни аспекти – огромният технологичен напредък се е случил предимно там, благодарение на свободата и на качественото висше образование. Няма да разглеждам и ценностите на американското общество, защото там има някои наистина вдъхновяващи примери. Но нека и аз вляза в антиамериканска „кожа“.

„Антисоциалната“ държава – огромни здравни застраховки, липса на гаранция, че ако останеш без работа ще имаш достъп до здравеопазване, липса на фокус върху обществения транспорт, частни компании, чрез лобита, „паразитиращи“ върху уязвими групи от граждани, частни компании монополизиращи образователните тестове, и то с некачествени такива, и т.н. – ако искате да видите колко е „зле“ в щатите, може да погледате предаването на Джон Оливър. Просто това не е моят модел за държава, и виждам тези неща като лоши странични ефекти от дерегулациите.

За масовото следене на интернета и телефона на граждани е антиутопично и дори няма нужда от коментар (макар че съм направил по-технологичен такъв).

А дали са дебели и тъпи – дебели определено са, а „тъпотията“ няма как да я установим обективно – като член на няколко журита на олимпиади по лингвистика, съм проверявал решения и на най-умните американци, печелещи златни медали, и на случайно училище от Тексас, където нито един не беше решил абсолютно нищо. Държавата е голяма, за да можем да кажем, че „са тъпи“.

Но стандартният антиамериканизъм е базиран основно на външната политика. На военните им действия и тайни операции по всички части на света, с липса на положителен резултат, но с развитие на военния сектор, в който се печелят милиарди. Не един и два филма на американски журналисти показват колко сгрешен е подходът на САЩ както в дипломатическите отношения, така и във военните операции, а „големи умове“ на нашето време, като Ноам Чомски, са сериозни критици на цялата външна политика на САЩ. И аз съм съгласен с критиките му, добре илюстрирани с последния му обмен на писма със Сам Харис, който неуспешно се опитва да защити военните операции на САЩ. Арогантността на това да считаш цивилните за „collateral damage“ (~странични щети), да имаш непрекъснато разрастващ се списък с мишени, тайни операции без знанието на ООН и дори НАТО, директни обаждания от овалния кабинет до чужди държавни глави за преследване на журналисти и сътрудничеството с престъпни режими, са само част от греховете на управлението на САЩ.

И ако си мислите, че „цивилизационни врагове“ на САЩ, като Русия, Ирак, Пакистан, водят по антиамерикански нагласи, не сте съвсем прави – според проучване на BBC, Германия дори изпреварва Русия.

Но има и една друга крайност, в която много хора, явно или тайно, са отишли. Не само в България, разбира се. И това е „световната конспирация“. Силната вяра и дори пропагандиране на тезата, че всички злини на земята са заради САЩ. Че САЩ целенасочено скапват образование, здравеопазване, икономика в други държави, чрез директни заповеди. Дори че САЩ пръскат химически отрови от самолетите за контрол на населението, или че земетресенията, ураганите и наводненията са предизвикани от САЩ. Че сме бедни, необразовани, мързеливи и безперспективни заради САЩ. В тези хипотези често САЩ се смесва или заменя с тайни общества като илюминати или масони, като по стара нацистка традиция, в картинката се вкарват и евреите.

Със или без тези конспирации в главата, много антиамерикансти, продължаващи да живеят в двуполюсен свят, търсят „спасител“ от „лошите американци“, и по инерция виждат такъв в Русия. Положението е станало такова, че ако кажеш нещо против Русия, значи си „американска подлога“, (и обратно – ако кажеш нещо против САЩ, си руски трол). Когато кажеш, че Путин е диктатор, някой веднага вади военните операции на САЩ – да, знам, е и? Това прави ли Путин по-малко диктатор? Както лошите терористи и лошият Путин не оправдават външната политика на САЩ.

Но стига. Тези геополитически спорове „на маса“, тази твърда увереност, че илюминатите, от своите вили във Флорида, контролират нашето ежедневие, докато пийват коктейли на брега на Атлантика, лежерно нареждайки на някой източноевропейски премиер да „съсипе всичко!!“, са загуба на време и енергия. Колосална загуба на време и енергия. И ще цитирам отново убития сръбски премиер Зоран Джинджич – нещо, което е казал след дълга война между САЩ и режима на Милошевич – „Дайте да свършим това, което можем да свършим, а не да вадим световната конспирация като оправдание – може да има и световна конспирация, но хайде първо да видим какво правим в двора си, какво правим в града си, какво правим в страната си. И като си напишем домашното, тогава да видим дали учителят ни мрази или не“. Преди да се намерят хора, обвиняващи Джинджич, че е „американска пионка“ – той също не е влюбен в Америка, и смята, че когато големите държави правят грешки (а те правят), тези грешки се превръщат в още по-големи катастрофи.

Та, и тук, както и в другите балкански държави, имаме много „домашно“ за писане, като общество и като държава, преди да можем да се оправдаваме с външна намеса. И всяко примиряване с „лошия САЩ“ като първопричина за проблемите, всяко противопоставяне в обществото, базирано на незасягащи ежедневието ни геополитически казуси, ни отдалечава от написването на това „домашно“.

Нека сме антиамерикански настроени, нека осъждаме и режимите по света, включително този в Русия, но ако това по някакъв начин ни накара да скръстим ръце; ако ежедневието ни е обсебено от това как САЩ ни пречи, то вината, че сме „зле“ няма да е на САЩ или на илюминатите, а наша.

Share Button

Безгранична утопия

2

Покрай събитията в Крим и преминаването на полуострова от една държава в друга, за пореден път се замислих колко не харесвам границите. Границите са нещо изкуствено, измислено, случайно. Всяка държава в многовековната си история е владяла територии, които всяка друга държава в региона, в многовековната си история, също е владяла в някакъв момент. Затова териториалните претенции и границите са малоумни.

Не само това, ами когато случайно попаднеш от страната на границата, в която хора с твоя език и/или етнос са малцинство, биваш подложен на репресии. Знаем за българите в Беломорска Тракия, в западните покрайнини. Но ние сме правили същите неща с гърци, сърби и румънци на наша територия – налагане на език, санкции за говорене на родния език, почти насилствена асимилация. Миналата седмица Крим загуби възможността си за европейско развитие (каквито и позитиви и негативи да има това), защото една по-голяма държава реши, че иска да разшири границите си. Хората с украинско самосъзнание в Крим може и да бъдат репресирани. И със сигурност децата им няма да говорят украински.

Границите и държавите създават и повишена концентрация на власт в някои държави, заради по-голямото население, територии и природни ресурси. А това някой да има власт съсредоточена в него е лошо. Както добре виждаме, особено в последния век.

Национализмът е резултат от границите. Национализмът е деструктивен – той е желанието твоята територия, резултат от едни случайни линии по картата, да премести тези случайни линии, най-често чрез война със съседните територии, а когато войната не е подходяща, то просто води до омраза и некооперативност спрямо съседните държави. Най-яркият пример за това колко лошо нещо е крайният национализъм е войните в бивша Югославия, при които Милошевич в продължение на 10 години сее национализъм и жъне войни, с широката подкрепа на сърбите. Войни, от които всички губят, а най-вече самите сърби. Дори „обединена Европа“ страда от форми на национализъм – всяка държава (поне големите) „дърпа чергата“ към себе си по разни въпроси и държи нещата да се правят по нейния начин, което бави обединяването на Европа.

Всичко това – национализмът, концентрацията на власт, репресиите на малцинства – е изцяло ефект от границите. И съответно от държавите. Държавите и границите са лошо нещо. Пък.

Но аз не съм хипи, и въпреки че съм в Амстердам в момента, не съм напушен. Но пък съм програмист, и затова мисля както в абстракции, така и в конкретни имплементации.

Щом границите и държавите са толкова лошо нещо, защо ги има? По исторически причини. Просто така се е получило. Но вече имаме всички предпоставки да елиминираме държавите и границите. Как?

Разделяме териториите на горе-долу равни области на база население и/или площ. Области от рода на Хасковска област, Каталуния, Баден-Вюртемберг, Валония, Крим. Разделението ще взема предвид и етническата и езикова принадлежност на хората в дадена област. Най-важното е, че делението ще е чисто административно. Граници между областите няма да има, както няма граница между бургаска и варненска област. И както варненска и бургаска област нямат териториални претенции една към друга.

Всяка област има различни природни ресурси, и за да няма неприятно разделение между бедни и богати на ресурси области, всяка такава област, включвайки се в „системата“ от такива области се съгласява да споделя своя ресурс, а колко точно от него да споделя и колко да може да продава, се определя компютърно (първо включване не технологиите). Това е и най-трудната точка и не всеки би се съгласил да си даде ресурсите, но пък от друга страна срещу това той ще получи други ресурси, които няма. Т.е. все пак е прагматично решение, а не разчита изцяло на утопично мислене.

Политическата система, разбира се, ще бъде демокрация, но в локален вариант – т.е. такъв, който работи. Хората в дадена област избират местна власт (в малък мащаб много по-лесен и логичен ще е мажоритарният избор). Властта има за цел да комуникира с другите области.

Тук изнивка въпросът за централната власт. И може би привържениците на конспиративните теории ще съзрат в това мое предложение един „нов световен ред“ и „световно правителство“. Само че не – идеята е пълна децентрализация, и никакво консолидиране на власт. Срещи между представителите на съседни и близки области би имало, но ще бъде нещо като „среща на кметовете на придунавските региони“.

Една от основните роли на държавата е да осигурява реда, чрез полиция. Но понятието „общинска полиция“ вече съществува, и полицията така или иначе е разделена на районни дирекции, та нищо не пречи всяка област да има отделна полиция. Ако в една област има нужда от повече полиция в даден момент, тя ще може да си плати за подкрепления от съседна област, на изцяло пазарен принцип. А организации като Интерпол вече съществуват, така че преследването на престъпници в различни области няма да е по-трудно.

Другото нещо, за което в момента използваме държавите, е армията. Но вече имаме организация като НАТО, в която всяка държава допринася със своята армия, така че няма причина това да е различно на областно ниво. Освен това – в крайната си фаза на тук описаната утопия няма да има срещу кого да бъде използвана тази армия, освен срещу извънземни.

Инфраструктурата е друго нещо, за което изглежда, че е необходима голяма национална държава. Магистрали, влакови линии, транспорт. Но отново имаме примери как това работи между няколко държави – например скоростните влакове Талис, които пътуват между Холандия, Белгия, Франция и Германия, са общо начинание на националните ЖП компании на 4-те държави, като това включа стандартна високоскоростна инфраструктура във всяка. Затова, когато съседни области решат, че имат нужда от магистрала или ЖП линия, която да минава през териториите им, просто се договарят и я строят.

Образованието, като най-важна сфера, също работи по-добре, когато е децентрализирано. Когато решенията се делегират на ниво училище или дори учител. Затова и образователна власт, обхващаща милиони хора, не е добро решение така или иначе. Пример от настоящето – Финландия, в която националната програма определя само общи рамки, а всичко е оставено в ръцете на учителите (грубо казано).

Официалният език в дадена област ще е този на мнозинството в нея, но официален език ще е малко остаряло понятие – особено с развитието на компютърната лингвистика. Няма да има проблем (както например в днешна Белгия или Швейцария) да има няколко официални езика и всички документи да бъдат на няколко езика. Така например в Кърджалийска област официалните езици ще бъде турски и български и всеки ще говори каквото му е удобно. Така ще се намали и асимилацията на езиците.

Съдебната власт и законите може би биха били проблемни за реализация. Признавам, че не познавам достатъчно добре функционирането на съдебните системи по света и не мога да дам предположение как и дали то може да работи, но щом Люксембург, Андора и Лихтенщайн имат работещи съдебни системи, значи е възможно това да се случи в малки области.

Децентрализацията обаче (както софтуерно, така и в реалния свят) може да работи само ако има стандартизирани протоколи. Стандартизирането протоколи за комуникация между областите по всевъзможни причини – интерпол, документооборот, права и статус на жители на една област в друга област – са задължителни. Защото когато си плащал осигуровки и данъци в една област и имаш нужда от болнична помощ докато си на екскурзия в друга област, тя трябва да може да провери информацията за теб – кръвна група, предишни заболявания. И затова трябва да има унифицирани протоколи, по които болницата в Клуж да може да види здравния статус на Пешо от Полски Тръмбеш, без той да мъкне три папки документи. Т.е. интернет и технологиите са задължително условие за гладко функциониране на тези разпределена система без граници и държави. Това и е една от причините, поради които тя не е съществувала до момента – защото е нямало технологичните и комуникационни предпоставки.

Защо това е различно от националната държава, както я познаваме? Първо, защото липсва централна власт. Всичко е регионално и всеки регион може да бъде управляваn по най-подходящия за него начин. Минимизира сепаратизмът, защото няма какво да се отдели – Каталуния, Баския, Шотландия, Косово и Крим биха били отделни области така или иначе. Сегментира областите, така че да бъдат сходни по показатели. Т.е. вече няма да има силна 80-милионна Германия и незабележим 500-хиляден Люксембург. Границите ще останат единствено като административно разграничение, което изобщо не се усеща от хората – когато отидете от Разград в Търговище нямате чувство, че пресичате граница.

Но хората имат нужда да принадлежат към нещо – към някаква общност. Но това не е необходимо да бъде държавата и нейната история. Може, както например в Холандия, да бъде принадлежност към обществото, с което заедно сте успели да постигнете нещо – да отвоювате земя от морето, да превърнете областта си в най-велосипедната област на континента, и т.н. А така или иначе принадлежността в местни групи или в идейни групи е по-важно и по-нужно от това един благоевградчанин да се чувства свързан с един търновец.

Това, разбира се, изисква голяма промяна в мисленето у някои хора. И докато мисленето в западна Европа е все повече в посока на липса на граници, то в бедните държави това е основна крепяща сила и преходът ще бъде труден. Националната държава е вкоренена в мисленето ни и ще отнеме време, докато това се промени.

За щастие светът върви в тази посока. Шенген е добър пример за липсата на ограничителната функция на границите – всеки свободно преминава в рамките на шенгенското пространство, без да бъде спиран, проверяван, и да му бъде отказван достъп. ЕС е добър опит в обединението около общи протоколи. САЩ е добър примери за децентрализация на властта – всеки щат има свое законодателство. Но все още имаме централна власт, големи държави и граници, които дори да не пречат на хората да се придвижват, ги отделят от гледна точка на идентичност. „Гражданин на света“ е явление, което не е толкова широкоразпространено, колкото ми се иска.

Както казва заглавието, това може би е утопия. Може би пропускам много важни пречки пред реализацията. Въпреки успешните примери за всеки един от компонентите дори в днешния свят, комбинирането им, и прилагането им навсякъде, и елиминирането на националните държави не изглежда постижимо в близко бъдеще. Но това може само да значи, че трябва да работим в тази посока. Нека се възползваме от положителните ефекти на глобализацията. Ние имаме уникалния шанс да участваме пряко в този процес, защото идеалът за обединена Европа е именно частична реализация на тази утопия.

Share Button

Оптимистично за България

1

В последната си публикация за 2013-та ще бъда оптимистичен. Но не празно оптимистичен, а аргументирано. Ще подкрепя оптимизма си с данни.

Да, в България всичко е зле. Има и безспорни проблеми, които имат нужда от решаване. Демографската криза, образованието, съдебната система, корупцията. Обществото също е далеч от перфектното гражданско общество, и изобщо не винаги съм готов да наричам съвкупността ни от хора „общество“. Но да оставим тези неща засега. Защото да си казваме колко е черно всичко допринася единствено за последното ни място в класацията по щастие.

Има проблясъци, има положителни индикатори, в които можем да се вгледаме. Както отнасящи се до икономиката, така и до обществото. Тъй като обичам да се аргументирам с данни, ще представя някои статистики, които да покажат, че не всичко е черно. Знам, че за всяко едно от проучванията, цитирани по-долу, ще се намери някой да каже, че то е манипулирано, че причините всъщност са едикаквиси лоши неща, или че това няма значение, защото „не виждате ли по улиците – хората са бедни, отидете в провинцията и вижте“. Но да не подозираме Евростат и европейската комисия в нарочно манипулиране точно на данните за нашата страна, така че някои неща да изглеждат по-добре, отколкото са. И аргументът „не виждате ли по улиците“ е несъстоятелен, защото не е представителна извадка. И докато „ситият на гладния не вярва“, то на статистиката вярва. На гладния наистина ще му е по-трудно да повярва на тези данни, и сигурно Джини коефициентът няма да му сложи хляб на масата утре. Но пък тези данни са по-обективни за общото състояние.

Та, ще започна с брутния вътрешен продукт на глава от населението, при изравнена покупателна способност. Т.е. индикаторът за това колко точно е богато или бедно населението. Виждаме, че вървим нагоре. Т.е. българинът става обективно по-богат. И може да си купи повече неща, което и виждаме по улиците – дори в малките градове соц-колите са почти изчезнали. А и има повече неща, от които да избира. Не че сме много богати – стойността все още е ниска, но ставаме все по-добре.

И преди да кажете, че този среден показател се вдига, защото няколко мутри, олигарси, политици и други мошеници са забогатели, а населението обеднява, ще мина към следващия показател – Джини-коефициентът (Gini). Той отчита доколко богатството е разпределено по равно в обществото. В държави от „латиноамерикански тип“ Джини-коефициентът е висок. При нас виждаме, че е сравнително нисък – около средното за ЕС.

Третият индекс, който е свързан с първия, е Human Development Index (индекс на човешко развитие). Той взема БВП на глава от населението, средната продължителност на живота (като следствие от качеството на здравеопазването), и образованието. Виждаме, че и той се подобрява. Все още не сме сред държавите с „много висок“ такъв индекс, и сме последни в ЕС, но вървим нагоре.

Всъщност, фактът, че се сравняваме с Европа е нещо, което предопределя мрачното ни усещане. Да, спрямо развитите държави не сме добре. Можем и още. Но сме близо до тях. А в много от изследванията на Евробарометър и Евростат сме около средните стойности за ЕС.

А горните три индикатора са основен фактор в развитието на демокрацията. Колкото по-висок е HDI, толкова по-стабилна и работеща е демокрацията в дадена страна. Има директна корелация между HDI и това дали една страна е ефективна демокрация (според Пжеворски). Т.е. въпреки, че демокрацията ни има много проблеми, тенденцията е те да се оправят.

И следващите няколко показателя ще подкрепят това, че имаме сериозни причини да смятаме, че ще се измъкнем от „блатото“.

Демократичните виждания на младите хора са важно нещо за бъдещото ни развитие. Конкретния индикатор, който си избирам от проучването на политическите нагласи на младите хора в ЕС, е това какъв процент са противници на ЕС. Според това проучване, в България от хората до 30-годишна възраст, това са само 15%. По този показател сме в челото, заедно с Германия (12%). А Гърция и Италия са „на дъното“ с 30% евроскептици.

Но каквито и да са политическите виждания, икономика се гради с предприемачество – ще използвам клишето, че малкият и среден бизнес са гръбнака на икономиката. Радостната „новина“ тук е, че 58% от българите искат в рамките на 5 години да станат самонаети (т.е. да имат собствен бизнес), според проучването за предприемчивост на европейските граждани. По този показател сме първи в Европа. Т.е. имаме „идеологически“ потенциал за изправяне на икономиката. Е, в същото проучване се вижда и че имаме най-висок процент на неуспешни бизнес-начинания, но бизнес-културата се възпитава с времето, а членството ни в ЕС, подобряването на администрацията и повишаването на покупателната способност са фактори в положителна посока.

Също така явно страхът от изразяване на мнение, насаждан 45 години от социалистическия режим, е поотминал – на 5-то място в Европа сме по процент хора, изразяващи мнение за обществени проблеми онлайн (33%).

И накрая ще дам един локален пример – Бургас е на 3-то място сред източноевропейските градове по процент одобрение от жителите си (след Клуж-Напока и Краков). 95% от бургазлии харесват града си (в дъното на класацията отново са гърците – само 50% от жителите на Атина харесват града). А и Бургас е градът с най-голям ръст по този показател за последните години. Убеден съм, че моделът „Бургас“ може да бъде пренесен и другаде.

Предлагам с тези позитивни данни в главата да посрещнем новата година и през нея да се опираме на тях. А на лошите неща да гледаме като на такива, които можем да подобрим.

Share Button

Писна ми от конспиративни теории

3

Наскоро ми попадна поредното видео описващо някаква конспиративна теория. Изгледах само 5-6 минути. Защото ми е писнало от конспиративни теории.

Какви са конспиративните теории? Уикипедия обяснява надълго и нашироко. Накратко – група хора, световен елит, направляват курса на човечеството към т.нар. „нов световен ред“, при който те ще бъдат господари, голяма част от човечеството – избити, а останалите – техни слуги. Има доста под-теми, повечето от които обяснения на различни исторически събития – кой е финансирал Хитлер, кой всъщност е организирал атентатите на 11-ти септември, как се е появил комунизмът и е насаден в Русия, и т.н. Но всички тези събития са инспирирани и дирижирани от същия този „световен елит“.

Има тонове литература, филми, уеб-сайтове и т.н. по въпроса. Всеки добавя нов отенък, нови доказателства, нова терминология. Цитират се източници, показват се документи и видеозаписи, така че тезата да изглежда очевидно доказана – илюминатите, световното правителство, масоните, рептилиите управляват нашия живот и едва ли не до месец ще излязат от сянката и ще станат господари, а ние – техни роби.

Всъщност, всички тези теории са доста интересни. И наистина изглежда правдоподобни. Най-малкото са любопитни и представят един алтернативен поглед към света. Ако още не сте се запознавали в подробности с такива – не е загуба на време. След статията в wikipedia може да прехвърлите филма Zeitgeist, например. Аз не съм чел и гледал твърде много такива, но съм видял достатъчно и имам изградена обща представа.

Не изключвам конспиративните сценарии – във всички тези теории съм убеден че има по някаква частица истина. За не малко събития и събития около нас, „дългата ръка на илюминатите“ не е невероятно обяснение. Утре е 10-ти ноември. Комунизмът сам ли е паднал? Или някой го е съборил едновременно навсякъде? Според Петър Стоянов това далеч не са били демократично мислещите хора, а комунистическият елит. С две думи – на широката публика далеч не се представя цялата истина. И затова се появяват алтернативни обяснения. Някои откровено малоумни, други не чак толкова.

Но защо ми е писнало тогава? Защото какво от това, че светът се направлява, финансово и политически, от група хора? Редовия потребител, който във вторник вечер седи и чете нечий блог не може да направи абсолютно нищо срещу тази група хора. Конспиративните писания не ни казват какво да направим, за да „се отървем от тиранина“. Той ни налага кредитни карти, интернет, биометрични данни, и т.н.., а ние с удоволствие ги ползваме, защото ни е по-удобно. Обаче дори 1 милион човека да гледат един филм и да решат, че спират да следват общата насока – нищо. И затова ми е писнало да ми казват и доказват, че някой злонамерен глобално направлява животите ни (нищо, че съм написал кратко разказче по въпроса). Защото те просто поставят рамката (и то една доста широка рамка), а вътре в нея ние имаме право да правим каквото си искаме.

Налагат ни консуматорски стил на живот? Ами на мен като не ми харесва няма да пазарувам през седмица замразени стоки от хипермаркета. И ще творя, както и каквото мога. Полуляризира се ниския морал? Който не ще да има морал, да се оправя, аз си имам. С две думи – дори да приемем, че един елит тика обществото към упадък (а това го приемаме условно, защото стандартът на живот на земята постоянно се подобрява), то е отговорност на всеки индивид сам за себе си да реши какво приема и какво не.

А не е ли всъщност нежеланието да правим избор, и неспособността да се откъснем от създаденото ни битие, причината да се успокояваме с факта, че животът ни зависи от някой друг? Май е много удобно. Не, няма да философствам повече, но – оставете конспиративните теории. Оставете и правителството, и ЕС. И БФС и съдийската комисия. Седнете и нарисувайте нещо. Или напишете стихотворение. Утре не правете нищо рутинно, а си задайте въпроса защо точно го правите. И вдругиден и на вас ще ви писнат конспиративните теории.

П.П. Но не забравяйте да мислите, и да се съмнявате. (Иначе в едни заведения хората по цял ден рисуват и се хилят) Просто нека битието не е центрирано около конспирацията.

http://blog.bozho.net/?p=195
Share Button

Прабългарският език – тюркски, индоирански, или все едно?

9

Постоянна тема на интерес за много българи е историята. И по-точно славната българска история. Но победите на първото и второто българско царство изглежда не са достатъчни за да бъдем „единствената и най-велика нация“, много хора се обръщат по-назад – към прабългарите и Велика България.

Историческата и антропологичната перспектива на въпроса няма да ги разглеждам, защото нямам достатъчно познания в сферите, а и нямам достатъчно наблюдения върху изтъкваните факти. Но много важна част от твърденията на множеството хора пишещи и интересуващи се от историята на прабългарите е езикът. Чрез езика за който има сведения (макар и малко) се правят опити за изчистване и на принадлежността на прабългарските племена към дадена етническа група (арийци или тюрки).

Това, което забелязвам е пълната лингвистична неграмотност на почти всички писания по въпроса. Подходът най-често е изреждане на прабългарски думи (от писмени паметници) и показване на сходна на вид дума от някой индоевропейски (най-често индоирански) език – фарси, памирски. И за незапознатият читател тези примери изглеждат като едно неоспоримо доказателство, че прабългарският език наистина е бил индоевропейски/индоирански. Само че науката лингвистика има доста по-различни методи за потвърждаване на родство между два езика. Сравнителният метод е начинът по който се реконструират езици и се доказва родството между два и повече езика. Аз никъде не съм видял да бъде приложен сравнителният метод дори частично. Накратко, най-важното правило при използването на сравнителния метод е наличието на редовни звукови съответствия – един звук от един език винаги преминава в един и същ звук в другия език в определен контекст (фонетичен, фонологичен, морфологичен). Освен това е много важно елиминирането на т.нар. „фалшиви родства“, например заемките, които не са резултат от вътрешното развитие на езика.

В сайта на лингвиста Марк Розенфелдер има следната статия, която показва каква всъщност е вероятността в кои да е два езика да има сходни думи, и дори дава нагледен пример как може да бъде направено така, че езикът кечуа да изглежда от семитската езикова група. Съществуват доста такива примери, като например сравнение на английски с китайски. Очевидно е, че всеки един език може да бъде причислен към всяко едно езиково семейство при достатъчно желание от страна на автора.

Когато обаче се стигне до сериозно научно изследване, където напр. на стр.88 (6 в pdf-a) виждаме част от прилагането на сравнителния метод, нещата изглеждат по друг начин. А именно, че езикът на прабългарите е родствен с чувашкия език, който пък е от тюркската група на алтайското езиково семейство.

Ще бъде хубаво ако всеки пишещ по тези въпроси започне да прилага научните методи и да се запознае с лингвистичната теория преди да пристъпва към заключения. Освен това, дали прабългарският е тюркски или индоирански е от значение от части поради факта, че турският език също е тюркски, а това да имаме общ произход с петвековните ни поробители не звучи добре. Друг е въпросът доколко назад във времето се простира този общ произход и какво отношение има към съвременния свят.

Всъщност, точно отношението на целия този въпрос към съвременния свят е интересно. В една статия в Капитал се цитира български историк, който казва, че „миналото е утехата на комплексирания човек“. В славната (пра)българска история хората намират успокоение от сегашното положение в България. „Едно време сме били велики, ама сега политиците ни прецакват“ (а кои са политиците знаем). Развинтването на фантазията по миналото, с прилагане на псевдо-факти и псевдо-научни методи може би е начин смачканият човек да си уплътни времето и да закрепи самочувствието си. При всички положения дали българите са били арийци или тюрки, и дали са владеели територии великата китайска стена до дълбините на Черно море няма никакво отношение към факта, че в момента в България отсъства общество.

Между другото, някои съвсем умопомрачени хора (като Йоло Денев например) стигат до там в твърденията си, че българският език е основа на всички езици, и че българите са основали всички големи световни империи. Тези твърдения са много близки то твърденията на някои македонските „дейци“, които твърдят сходни неща за македонската цивилизация и език. За щастие в България нещата не са толкова задълбочени и хората не говорят на сън за „неолитския“ български език.

В никакъв случай не искам да се отрека от историята или да омаловажа успехите и силата на българите. И аз вярвам, че сме били силна държава, и аз мисля, че можем пак да бъдем. Обаче с нареждането на глупости (или дори исторически истини) това няма да стане. Така че, до пишещите и интересуващите се горещо от въпроса – вложете си усилията другаде. (е, не гарантирам, че ще ви се вдигне националната гордост)

Share Button
Go to Top