Опростеният патриотизъм

Във връзка с буквара, пълен с правописни грешки, който Патриотичният фронт раздавал, написах във фейсбук следното: Патриотите издали патриотичен буквар, пълен с правописни грешки. Добър пример как патриотизмът се свежда до няколко клишета, зад които стоят слабо грамотни и често ниско интелигентни хора. За съжаление, патриотизмът, който се „рекламира“ днес е това – биене в гърдите за успехи на други хора, страх и/или омраза към тези, които идват от другаде, идеализиране и изкривяване на историята, и всичко това, за да се избият едни комплекси. Иначе казано – „ракиен патриотизъм“. Както отбелязах в иначе скучното ми интервю по БНР по темата: Патриотизмът има много разцветки. В момента популярната, тази, която се използва и за политически цели, е по-простата, сведената до клишета, базирана на омраза и противопоставяне. Дори когато оставим на страна клишетата и противопоставянето („ние“ срещу „тях“), остава странното явление да се гордееш с нещо, което някой друг е постигнал, само защото е роден в близка околност на твоето рождено място. И то само ако е от твоята страна на една фиктивна линия, наречена „граница“. На места тя изобщо не е фиктивна и има своите практически ползи, но патриотичната гордост както и да я погледнем е нещо ирационално. Тук, разбира се, играе роля т.нар. „национална държава“. Която е била доста добро средство за развитие на обществата – макар да няма начин рязко да бъдат разграничени близки народи, нации, етноси и дори езици, „с приближение“ националната държава е работела прилично. Само че тя вече става все по-малко приложима, защото възможностите за придвижване и комуникация правят невъзможно всички, които „съществуват“ в една държава (физически или виртуално) да бъдат една нация. Това създава своите проблеми, но те са обект на друга дискусия. В Европа националните държави са взели решение да се обединят в съюз. Доста практично решение, което прави Европейския съюз най-голямата икономика в

Стига митове

Снощи попаднах на видео с участие на доц. Иво Христов в Шоуто на Слави. Иво Христов е „класен черногледец“ – общо взето посланието е „VSI4KI 6E OMREM!!11“ с по-добра стилистика. Но не черногледството му ме смущава, а фриволното боравене с „факти“ и полуистини. И тъжната констатация, че през 2015-та продължаваме да създаваме митове от телевизионния екран (и не само). Миналата седмица написах, че ключов аспект на обществото е да бъде критично. Но признавам, това е трудно, когато си залят от псевдофакти. Какво имам предвид. Освен грешното твърдение, че евросредствата са под 1 млрд евро (само оперативната програма за образование е толкова), Иво Христов каза „(Преди 25 години) България имаше един от трите завода в света за дискови запаметяващи устройства – този в Стара Загора. Другият беше в силиконовата долина, а третият беше в Япония“. Настрана това, че се казва „силициева долина“, това твърдение ми прозвуча странно. Прозвуча като поредната мантра на соц-носталгията. Реших да проверя. ДЗУ наистина е сред първите масови производители на дискови устройства. Благодарение на проф.Иван Попов, който има нужната експертиза и желание. ДЗУ не прави свои „открития“, а използва разработеното от IBM и Memorex. Но да се върнем на твърдението. Дори през 70-те, когато ДЗУ заработва, на пазара в Америка освен IBM има и други производители – Memorex, CDC, Diablo Data Systems. Но да оставим ранните години – твърдението на Иво Христов е, че преди 25 (27?) години, т.е. при падането на социализма, положението на пазара е било „ДЗУ, IBM и японците (най-вероятно Fujitsu)“. Тази статия дава друга картинка: През 80-те пазарът се разраства и активни и печеливши стават много от компаниите, известни до днес (или до близкото минало) – Western Digital, Seagate, Fujutsu, Hitachi, HP, Maxtor и др. (За съжаление нямам данни за пазарния дял по години. Да, ДЗУ се разраства до най-печелившото българско предприятие, но

Робството на аналитичния дефицит

Робството. Пак искаха да ни го отнемат! Да подменят историята! Но ние помним и сме горда нация! Помним, ама друг път. Нямаме си и идея какво е било по време на османското владичество. Но това няма значение. Защото „подменянето на историята“ уж се случва много отдавна, а така и не се е случило. Но не това ми е идеята. Няма да навлизам в спора какво е робство, какво е владичество, или иго. Не защото не е интересен, а защото не е по темата. А темата е за аналитичния дефицит. Невъзможността на мнозинството в обществото да анализира информация. От курса по педагогическа психология в университета съм запомнил малко неща, но в главата ми е останало, че една от основните функции на образователния процес е да тренира способността за индукция, дедукция, сравнение, аналогия, абстракция, обобщение, анализ и синтез (повече по темата). Само че никой не пише гневни статуси с удивителни как това не се случва. Как резултатът от образователната система няма базови аналитични умения, аналогично за другите процеси. И когато някоя медия каже „махат Паисий“, или „заменят робството със съжителство“, някой сети ли се да вникне в нещата? Да отвори програмите и да провери; да пита МОН (и да види, че няма нищо общо)? Когато президентът каза, че всеки десети в администрацията е агент на ДС, някой сети ли се да отвори данните и да види какво казват те? Или когато някоя медия каза, че замърсяването е „20 пъти над нормата“, някой сети ли се, че нормата е 24-часова, а те ни говорят за еднократно измерване? Или когато уж професор каже че 50% от първокласниците нямат майчин език – български, някой (освен Боян) отвори ли данните на НСИ? Сигурно мога да продължа с примерите още час. Ама това са подробности, ще кажете. Не. Дяволът е в детайлите. В пълния анализ на ситуацията,

Антиамериканизмът

Дори сред по-малко крайно-националистически настроените ни съграждани е лесно различим остър анти-американизъм. И трябва да призная, че и аз имам доста възражения към почти всички аспекти на управлението на САЩ. Това не значи, че няма много положителни аспекти – огромният технологичен напредък се е случил предимно там, благодарение на свободата и на качественото висше образование. Няма да разглеждам и ценностите на американското общество, защото там има някои наистина вдъхновяващи примери. Но нека и аз вляза в антиамериканска „кожа“. „Антисоциалната“ държава – огромни здравни застраховки, липса на гаранция, че ако останеш без работа ще имаш достъп до здравеопазване, липса на фокус върху обществения транспорт, частни компании, чрез лобита, „паразитиращи“ върху уязвими групи от граждани, частни компании монополизиращи образователните тестове, и то с некачествени такива, и т.н. – ако искате да видите колко е „зле“ в щатите, може да погледате предаването на Джон Оливър. Просто това не е моят модел за държава, и виждам тези неща като лоши странични ефекти от дерегулациите. За масовото следене на интернета и телефона на граждани е антиутопично и дори няма нужда от коментар (макар че съм направил по-технологичен такъв). А дали са дебели и тъпи – дебели определено са, а „тъпотията“ няма как да я установим обективно – като член на няколко журита на олимпиади по лингвистика, съм проверявал решения и на най-умните американци, печелещи златни медали, и на случайно училище от Тексас, където нито един не беше решил абсолютно нищо. Държавата е голяма, за да можем да кажем, че „са тъпи“. Но стандартният антиамериканизъм е базиран основно на външната политика. На военните им действия и тайни операции по всички части на света, с липса на положителен резултат, но с развитие на военния сектор, в който се печелят милиарди. Не един и два филма на американски журналисти показват колко сгрешен е подходът на САЩ както в

Безгранична утопия

Покрай събитията в Крим и преминаването на полуострова от една държава в друга, за пореден път се замислих колко не харесвам границите. Границите са нещо изкуствено, измислено, случайно. Всяка държава в многовековната си история е владяла територии, които всяка друга държава в региона, в многовековната си история, също е владяла в някакъв момент. Затова териториалните претенции и границите са малоумни. Не само това, ами когато случайно попаднеш от страната на границата, в която хора с твоя език и/или етнос са малцинство, биваш подложен на репресии. Знаем за българите в Беломорска Тракия, в западните покрайнини. Но ние сме правили същите неща с гърци, сърби и румънци на наша територия – налагане на език, санкции за говорене на родния език, почти насилствена асимилация. Миналата седмица Крим загуби възможността си за европейско развитие (каквито и позитиви и негативи да има това), защото една по-голяма държава реши, че иска да разшири границите си. Хората с украинско самосъзнание в Крим може и да бъдат репресирани. И със сигурност децата им няма да говорят украински. Границите и държавите създават и повишена концентрация на власт в някои държави, заради по-голямото население, територии и природни ресурси. А това някой да има власт съсредоточена в него е лошо. Както добре виждаме, особено в последния век. Национализмът е резултат от границите. Национализмът е деструктивен – той е желанието твоята територия, резултат от едни случайни линии по картата, да премести тези случайни линии, най-често чрез война със съседните територии, а когато войната не е подходяща, то просто води до омраза и некооперативност спрямо съседните държави. Най-яркият пример за това колко лошо нещо е крайният национализъм е войните в бивша Югославия, при които Милошевич в продължение на 10 години сее национализъм и жъне войни, с широката подкрепа на сърбите. Войни, от които всички губят, а най-вече самите сърби. Дори „обединена Европа“ страда

Оптимистично за България

В последната си публикация за 2013-та ще бъда оптимистичен. Но не празно оптимистичен, а аргументирано. Ще подкрепя оптимизма си с данни. Да, в България всичко е зле. Има и безспорни проблеми, които имат нужда от решаване. Демографската криза, образованието, съдебната система, корупцията. Обществото също е далеч от перфектното гражданско общество, и изобщо не винаги съм готов да наричам съвкупността ни от хора „общество“. Но да оставим тези неща засега. Защото да си казваме колко е черно всичко допринася единствено за последното ни място в класацията по щастие. Има проблясъци, има положителни индикатори, в които можем да се вгледаме. Както отнасящи се до икономиката, така и до обществото. Тъй като обичам да се аргументирам с данни, ще представя някои статистики, които да покажат, че не всичко е черно. Знам, че за всяко едно от проучванията, цитирани по-долу, ще се намери някой да каже, че то е манипулирано, че причините всъщност са едикаквиси лоши неща, или че това няма значение, защото „не виждате ли по улиците – хората са бедни, отидете в провинцията и вижте“. Но да не подозираме Евростат и европейската комисия в нарочно манипулиране точно на данните за нашата страна, така че някои неща да изглеждат по-добре, отколкото са. И аргументът „не виждате ли по улиците“ е несъстоятелен, защото не е представителна извадка. И докато „ситият на гладния не вярва“, то на статистиката вярва. На гладния наистина ще му е по-трудно да повярва на тези данни, и сигурно Джини коефициентът няма да му сложи хляб на масата утре. Но пък тези данни са по-обективни за общото състояние. Та, ще започна с брутния вътрешен продукт на глава от населението, при изравнена покупателна способност. Т.е. индикаторът за това колко точно е богато или бедно населението. Виждаме, че вървим нагоре. Т.е. българинът става обективно по-богат. И може да си купи повече неща, което

Писна ми от конспиративни теории

Наскоро ми попадна поредното видео описващо някаква конспиративна теория. Изгледах само 5-6 минути. Защото ми е писнало от конспиративни теории. Какви са конспиративните теории? Уикипедия обяснява надълго и нашироко. Накратко – група хора, световен елит, направляват курса на човечеството към т.нар. „нов световен ред“, при който те ще бъдат господари, голяма част от човечеството – избити, а останалите – техни слуги. Има доста под-теми, повечето от които обяснения на различни исторически събития – кой е финансирал Хитлер, кой всъщност е организирал атентатите на 11-ти септември, как се е появил комунизмът и е насаден в Русия, и т.н. Но всички тези събития са инспирирани и дирижирани от същия този „световен елит“. Има тонове литература, филми, уеб-сайтове и т.н. по въпроса. Всеки добавя нов отенък, нови доказателства, нова терминология. Цитират се източници, показват се документи и видеозаписи, така че тезата да изглежда очевидно доказана – илюминатите, световното правителство, масоните, рептилиите управляват нашия живот и едва ли не до месец ще излязат от сянката и ще станат господари, а ние – техни роби. Всъщност, всички тези теории са доста интересни. И наистина изглежда правдоподобни. Най-малкото са любопитни и представят един алтернативен поглед към света. Ако още не сте се запознавали в подробности с такива – не е загуба на време. След статията в wikipedia може да прехвърлите филма Zeitgeist, например. Аз не съм чел и гледал твърде много такива, но съм видял достатъчно и имам изградена обща представа. Не изключвам конспиративните сценарии – във всички тези теории съм убеден че има по някаква частица истина. За не малко събития и събития около нас, „дългата ръка на илюминатите“ не е невероятно обяснение. Утре е 10-ти ноември. Комунизмът сам ли е паднал? Или някой го е съборил едновременно навсякъде? Според Петър Стоянов това далеч не са били демократично мислещите хора, а комунистическият елит. С две

Прабългарският език – тюркски, индоирански, или все едно?

Постоянна тема на интерес за много българи е историята. И по-точно славната българска история. Но победите на първото и второто българско царство изглежда не са достатъчни за да бъдем „единствената и най-велика нация“, много хора се обръщат по-назад – към прабългарите и Велика България. Историческата и антропологичната перспектива на въпроса няма да ги разглеждам, защото нямам достатъчно познания в сферите, а и нямам достатъчно наблюдения върху изтъкваните факти. Но много важна част от твърденията на множеството хора пишещи и интересуващи се от историята на прабългарите е езикът. Чрез езика за който има сведения (макар и малко) се правят опити за изчистване и на принадлежността на прабългарските племена към дадена етническа група (арийци или тюрки). Това, което забелязвам е пълната лингвистична неграмотност на почти всички писания по въпроса. Подходът най-често е изреждане на прабългарски думи (от писмени паметници) и показване на сходна на вид дума от някой индоевропейски (най-често индоирански) език – фарси, памирски. И за незапознатият читател тези примери изглеждат като едно неоспоримо доказателство, че прабългарският език наистина е бил индоевропейски/индоирански. Само че науката лингвистика има доста по-различни методи за потвърждаване на родство между два езика. Сравнителният метод е начинът по който се реконструират езици и се доказва родството между два и повече езика. Аз никъде не съм видял да бъде приложен сравнителният метод дори частично. Накратко, най-важното правило при използването на сравнителния метод е наличието на редовни звукови съответствия – един звук от един език винаги преминава в един и същ звук в другия език в определен контекст (фонетичен, фонологичен, морфологичен). Освен това е много важно елиминирането на т.нар. „фалшиви родства“, например заемките, които не са резултат от вътрешното развитие на езика. В сайта на лингвиста Марк Розенфелдер има следната статия, която показва каква всъщност е вероятността в кои да е два езика да има сходни думи, и дори