Покрай събитията в Крим и преминаването на полуострова от една държава в друга, за пореден път се замислих колко не харесвам границите. Границите са нещо изкуствено, измислено, случайно. Всяка държава в многовековната си история е владяла територии, които всяка друга държава в региона, в многовековната си история, също е владяла в някакъв момент. Затова териториалните претенции и границите са малоумни.

Не само това, ами когато случайно попаднеш от страната на границата, в която хора с твоя език и/или етнос са малцинство, биваш подложен на репресии. Знаем за българите в Беломорска Тракия, в западните покрайнини. Но ние сме правили същите неща с гърци, сърби и румънци на наша територия – налагане на език, санкции за говорене на родния език, почти насилствена асимилация. Миналата седмица Крим загуби възможността си за европейско развитие (каквито и позитиви и негативи да има това), защото една по-голяма държава реши, че иска да разшири границите си. Хората с украинско самосъзнание в Крим може и да бъдат репресирани. И със сигурност децата им няма да говорят украински.

Границите и държавите създават и повишена концентрация на власт в някои държави, заради по-голямото население, територии и природни ресурси. А това някой да има власт съсредоточена в него е лошо. Както добре виждаме, особено в последния век.

Национализмът е резултат от границите. Национализмът е деструктивен – той е желанието твоята територия, резултат от едни случайни линии по картата, да премести тези случайни линии, най-често чрез война със съседните територии, а когато войната не е подходяща, то просто води до омраза и некооперативност спрямо съседните държави. Най-яркият пример за това колко лошо нещо е крайният национализъм е войните в бивша Югославия, при които Милошевич в продължение на 10 години сее национализъм и жъне войни, с широката подкрепа на сърбите. Войни, от които всички губят, а най-вече самите сърби. Дори „обединена Европа“ страда от форми на национализъм – всяка държава (поне големите) „дърпа чергата“ към себе си по разни въпроси и държи нещата да се правят по нейния начин, което бави обединяването на Европа.

Всичко това – национализмът, концентрацията на власт, репресиите на малцинства – е изцяло ефект от границите. И съответно от държавите. Държавите и границите са лошо нещо. Пък.

Но аз не съм хипи, и въпреки че съм в Амстердам в момента, не съм напушен. Но пък съм програмист, и затова мисля както в абстракции, така и в конкретни имплементации.

Щом границите и държавите са толкова лошо нещо, защо ги има? По исторически причини. Просто така се е получило. Но вече имаме всички предпоставки да елиминираме държавите и границите. Как?

Разделяме териториите на горе-долу равни области на база население и/или площ. Области от рода на Хасковска област, Каталуния, Баден-Вюртемберг, Валония, Крим. Разделението ще взема предвид и етническата и езикова принадлежност на хората в дадена област. Най-важното е, че делението ще е чисто административно. Граници между областите няма да има, както няма граница между бургаска и варненска област. И както варненска и бургаска област нямат териториални претенции една към друга.

Всяка област има различни природни ресурси, и за да няма неприятно разделение между бедни и богати на ресурси области, всяка такава област, включвайки се в „системата“ от такива области се съгласява да споделя своя ресурс, а колко точно от него да споделя и колко да може да продава, се определя компютърно (първо включване не технологиите). Това е и най-трудната точка и не всеки би се съгласил да си даде ресурсите, но пък от друга страна срещу това той ще получи други ресурси, които няма. Т.е. все пак е прагматично решение, а не разчита изцяло на утопично мислене.

Политическата система, разбира се, ще бъде демокрация, но в локален вариант – т.е. такъв, който работи. Хората в дадена област избират местна власт (в малък мащаб много по-лесен и логичен ще е мажоритарният избор). Властта има за цел да комуникира с другите области.

Тук изнивка въпросът за централната власт. И може би привържениците на конспиративните теории ще съзрат в това мое предложение един „нов световен ред“ и „световно правителство“. Само че не – идеята е пълна децентрализация, и никакво консолидиране на власт. Срещи между представителите на съседни и близки области би имало, но ще бъде нещо като „среща на кметовете на придунавските региони“.

Една от основните роли на държавата е да осигурява реда, чрез полиция. Но понятието „общинска полиция“ вече съществува, и полицията така или иначе е разделена на районни дирекции, та нищо не пречи всяка област да има отделна полиция. Ако в една област има нужда от повече полиция в даден момент, тя ще може да си плати за подкрепления от съседна област, на изцяло пазарен принцип. А организации като Интерпол вече съществуват, така че преследването на престъпници в различни области няма да е по-трудно.

Другото нещо, за което в момента използваме държавите, е армията. Но вече имаме организация като НАТО, в която всяка държава допринася със своята армия, така че няма причина това да е различно на областно ниво. Освен това – в крайната си фаза на тук описаната утопия няма да има срещу кого да бъде използвана тази армия, освен срещу извънземни.

Инфраструктурата е друго нещо, за което изглежда, че е необходима голяма национална държава. Магистрали, влакови линии, транспорт. Но отново имаме примери как това работи между няколко държави – например скоростните влакове Талис, които пътуват между Холандия, Белгия, Франция и Германия, са общо начинание на националните ЖП компании на 4-те държави, като това включа стандартна високоскоростна инфраструктура във всяка. Затова, когато съседни области решат, че имат нужда от магистрала или ЖП линия, която да минава през териториите им, просто се договарят и я строят.

Образованието, като най-важна сфера, също работи по-добре, когато е децентрализирано. Когато решенията се делегират на ниво училище или дори учител. Затова и образователна власт, обхващаща милиони хора, не е добро решение така или иначе. Пример от настоящето – Финландия, в която националната програма определя само общи рамки, а всичко е оставено в ръцете на учителите (грубо казано).

Официалният език в дадена област ще е този на мнозинството в нея, но официален език ще е малко остаряло понятие – особено с развитието на компютърната лингвистика. Няма да има проблем (както например в днешна Белгия или Швейцария) да има няколко официални езика и всички документи да бъдат на няколко езика. Така например в Кърджалийска област официалните езици ще бъде турски и български и всеки ще говори каквото му е удобно. Така ще се намали и асимилацията на езиците.

Съдебната власт и законите може би биха били проблемни за реализация. Признавам, че не познавам достатъчно добре функционирането на съдебните системи по света и не мога да дам предположение как и дали то може да работи, но щом Люксембург, Андора и Лихтенщайн имат работещи съдебни системи, значи е възможно това да се случи в малки области.

Децентрализацията обаче (както софтуерно, така и в реалния свят) може да работи само ако има стандартизирани протоколи. Стандартизирането протоколи за комуникация между областите по всевъзможни причини – интерпол, документооборот, права и статус на жители на една област в друга област – са задължителни. Защото когато си плащал осигуровки и данъци в една област и имаш нужда от болнична помощ докато си на екскурзия в друга област, тя трябва да може да провери информацията за теб – кръвна група, предишни заболявания. И затова трябва да има унифицирани протоколи, по които болницата в Клуж да може да види здравния статус на Пешо от Полски Тръмбеш, без той да мъкне три папки документи. Т.е. интернет и технологиите са задължително условие за гладко функциониране на тези разпределена система без граници и държави. Това и е една от причините, поради които тя не е съществувала до момента – защото е нямало технологичните и комуникационни предпоставки.

Защо това е различно от националната държава, както я познаваме? Първо, защото липсва централна власт. Всичко е регионално и всеки регион може да бъде управляваn по най-подходящия за него начин. Минимизира сепаратизмът, защото няма какво да се отдели – Каталуния, Баския, Шотландия, Косово и Крим биха били отделни области така или иначе. Сегментира областите, така че да бъдат сходни по показатели. Т.е. вече няма да има силна 80-милионна Германия и незабележим 500-хиляден Люксембург. Границите ще останат единствено като административно разграничение, което изобщо не се усеща от хората – когато отидете от Разград в Търговище нямате чувство, че пресичате граница.

Но хората имат нужда да принадлежат към нещо – към някаква общност. Но това не е необходимо да бъде държавата и нейната история. Може, както например в Холандия, да бъде принадлежност към обществото, с което заедно сте успели да постигнете нещо – да отвоювате земя от морето, да превърнете областта си в най-велосипедната област на континента, и т.н. А така или иначе принадлежността в местни групи или в идейни групи е по-важно и по-нужно от това един благоевградчанин да се чувства свързан с един търновец.

Това, разбира се, изисква голяма промяна в мисленето у някои хора. И докато мисленето в западна Европа е все повече в посока на липса на граници, то в бедните държави това е основна крепяща сила и преходът ще бъде труден. Националната държава е вкоренена в мисленето ни и ще отнеме време, докато това се промени.

За щастие светът върви в тази посока. Шенген е добър пример за липсата на ограничителната функция на границите – всеки свободно преминава в рамките на шенгенското пространство, без да бъде спиран, проверяван, и да му бъде отказван достъп. ЕС е добър опит в обединението около общи протоколи. САЩ е добър примери за децентрализация на властта – всеки щат има свое законодателство. Но все още имаме централна власт, големи държави и граници, които дори да не пречат на хората да се придвижват, ги отделят от гледна точка на идентичност. „Гражданин на света“ е явление, което не е толкова широкоразпространено, колкото ми се иска.

Както казва заглавието, това може би е утопия. Може би пропускам много важни пречки пред реализацията. Въпреки успешните примери за всеки един от компонентите дори в днешния свят, комбинирането им, и прилагането им навсякъде, и елиминирането на националните държави не изглежда постижимо в близко бъдеще. Но това може само да значи, че трябва да работим в тази посока. Нека се възползваме от положителните ефекти на глобализацията. Ние имаме уникалния шанс да участваме пряко в този процес, защото идеалът за обединена Европа е именно частична реализация на тази утопия.

Share Button