Катерене по спиралата на провала

В България всичко е зле… Нищо не работи… Всички крадат… Става все по-лошо… Емиграция…

Всъщност, в България много неща са окей. Много неща са много по-добре отколкото в много други държави по света. Имаме достатъчно поводи за оптимизъм и вървим нагоре…?

С (поне) едно изключение. За съжаление съществено, ключово, ужасяващо изключение. Прътът в колелото. Слонът в стаята, за който малко хора говорят.

Образованието. Подготовката на личности. За бъдещия ни пазар и бъдещата ни икономика. Но най-важно – за бъдещото ни общество.

Образованието ни е спирала на провала. Средното и висшето образование изваждат все по-неадекватни хора (на последните места сме в Европа по всичко – четене, писане, математика, науки, а в последния тест на PISA сме предпоследни от 44 държави), а едни от най-неспособните от тях стават учители, които от своя страна „произвеждат“ още по-неадекватни хора, най-неспособните от които отново стават учители.

Защо учители стават ниско способните и ниско мотивираните? Защото за 600 лева, с тези отговорности и с това ниско ниво на обществено признание – толкова. По-разумно е да станеш сервитьорка или продавачка, отколкото учителка. По-добре платено е, по-лесно е.

По стечение на обстоятелствата бях в педагогическа специалност в СУ за един семестър. Входният бал е нисък. Програмата е остаряла. Не само аз, но и немалко от колегите ми прекъснаха и се захванаха с нещо друго. Бях на акредитационна среща с представители на министерството и на други педагогически специалности и хората от министерството иронично заключиха, че „през тези година СУ ще извади един учител по физика, който най-вероятно няма да работи като такъв“. Тези, които стават учители, защото го имат за призвание, са единици. Останалите, ако изобщо има такива, са записали това „колкото да има нещо“. Няма конкуренция за специалността, няма и конкуренция за професията. По причините от предния абзац.

Спиралата изглежда безнадеждна. А резултатите са трагични. Процентът на неквалифицирани, слабо образовани, слабо мотивирани, безперспективни, дори маргниализирани хора ще се увеличава и това ще разгражда и без това повреденото ни общество. И е нужна образователна революция, която обаче става все по-невъзможна и мъглява с всяка изминала година. А това децата ни да не са тези безперспективни, безидейни субекти след 30 години е основен фактор за емигрирането на перспективните хора днес. И решението да останеш сред все по-прости и все по-неадекватни съграждани е по-скоро напук.

Но не бих започнал да пиша по темата, ако беше само за да се оплача и да рисувам мрачни картини. Може политическите партии да нямат интерес от реформи, които ще дадат ефект след повече от един мандат. Може би служителите в министерството, засипани с ежедневната си, често бюрократична работа, не се оглеждат, за да видят спиралата. А може би се оглеждат и нищо не могат да направят. Но все пак, винаги има по някоя малка промяна която води след себе си положителни резултати. Винаги може да се измисли нещо, което ако не да обърне процеса на спускане по спиралата, то поне да го спре. И почти никога не е твърде късно за такова нещо.

И тук ще изляза от абстрактните разсъждения и ще направя предложение. Да, ще изглежда като „три лесни стъпки да отслабнем“, с тази разлика, че стъпките не са толкова лесни.

  1. Осъвременяване на програмата на педагогическите специалности, с помощта на международни (напр. финландски) експерти. Много хора се занимават в дълбочина с проблемите на образованието в света, и не виждам защо не можем да им платим да променят остарялото ни мислене за образование. Ако трябва и да преподават в някой университет.
  2. Вдигаме както заплатите на младите учители, така и изискванията към тях. Само магистри могат да станат учители (както във Финландия), но пък получават доста над средната заплата. 800 стартово, 2000 след 5 години не е прекалено много. Ще има ли пари? Не за всички. Държавата е бедна и не може просто да раздава пари. Ако вдигне на учителите, и лекарите ще поискат, и с право. Но тези пари може да бъдат формулирани като „стипендии“ – добавки, бонуси към основната заплата. Само за млад учител, с магистърска степен в специалност, която има обновен план. Това няма да са твърде много хора в началото. Цената ще бъде колкото на 1-2 нагласени надценени обществени поръчки за някоя глупост, ако мога да използвам това за мерна единица за изхарчени държавни пари. Но когато има конкуренция за професията „учител“ сред младите хора, след това ще има конкуренция и за работните места, ще изкристализира качеството. И вече способни хора ще стават учители. Но съществуващите учители ще са недоволни, ще има конфликти – „как така те толкова, а пък аз толкова. И аз съм учил, и аз това работя“. Не знам какво да им отговоря. А покрай участието ми и работата ми в комисиите на национални олимпиади, познавам „каймака“ на системата – учители, които също заслужават повече от това, което получават.
  3. Даваме автономност. Когато сложиш един способен и мотивиран човек да върши работа, в която е ограничен от всевъзможна бюрокрация, от неадекватни програми и учебници, губиш потенциала. Затова (както ще бъдат научени от вездесъщите, магически финландски експерти) е нужно да имат свободата да работят с децата както смятат за добре. Без домашни, без контролни, без нужда от „най-малко 3 текущи оценки“, без силни и слаби ученици – както преценят. В рамките на общите знания, които учениците трябва да имат в края на годината или на курса, разбира се.

Дали това е твърде опростено и твърде наивно? Дали ще се създаде конкуренция, а тя от своя страна – качество, или просто никой няма „да се върже“? Дали няма системата да се корумпира, и в хубавите специалности да се влиза с връзки, или само срещу частни уроци от преподавателите в тях? Мисля, че все още не сме толкова надолу по спиралата и е възможно нещо такова да проработи. И резултатите, които например „Заедно в час“ дава, са обнадеждаващи. А от кого зависи – от тези, за които ще гласуваме; от тези, на които след това ще искаме оставката; от тези, които покрай личното си облагодетелстване могат и да направят нещо смислено.

На дъното на тази спиралата на провала има повече от провал. Има антиутопията на зависимите, безидейни маси. Но все още не е невъзможно да се покатерим нагоре по нея.


(снимка: the daily biz)

3 коментара

  1. „… бонуси към основната заплата. Само за млад учител …“

    Това малко не го разбирам как си го представяш като механизъм. Колкото повече стаж имаш, толкова по-малко бонус взимаш? Обикновено потребностите на хората растат с годините — в някакъв момент ти се раждат деца примерно, и разходите ти скачат, и шанса тогава вече да не минаваш за „млад учител“ и съответно заплатата ти да си е 800лв без бонуси е голям. Такъв механизъм, ако изобщо сработи, ще доведе до млади учители, които напускат щом бонусите започнат да попресъхват — хем ще имаш недостиг от хора с experience, хем ще имаш предимно млади учители за които ще се плащат високи бонуси, съответно откъм бюджетиране пак няма да ти излезе сметката. Другия вариант е да не напускат, защото сигурно ще им е трудно да намерят друга работа като имат само учителски стаж, което пък ще доведе до disgruntled, нископлатени учители, които ненавиждат младите си колеги заради високите им бонуси.

  2. Това е 1-вата стъпка. След това, постепенно могат да се вдигат средните заплати в бранша (особено ако се видят резултати). Това, че не е ясно какво ще правиш след 10 години (5 учене и 5 стаж) няма да е толкова сериозен фактор при вземането на решение „да стана ли учител“. Преди 2 дни имах говорих за същия проблем в науката. След като завършиш PhD-то си, няма работа за 2/3 от хората. Защото няма Postdoc позиции. Въпреки това, хората продължават да влизат в науката и да правят PhD-та.

    След 10 години може да има по-смислено диференцирано заплащане, по-високи доходи като цяло, повече частни училища, където да отидеш. Важното е да се започне отнякъде.

  3. Ако искаш след 10 години да си като днешна Финландия, попитай се дали в момента си каквато е била Финландия преди 10 години.
    В условията на галопиращо технологично развитие, трябва да се възползваме от възможността да прескочим етапите през, които е минала Финландия и да се целим там, където се целят те. Според мен с повече ненамеса на учителя, отколкото с намеса. И с gamification ( http://en.wikipedia.org/wiki/Gamification ). А това може да се постигне централизирано и без чак такава зависимост от огромен брой качествени учители. Не знам дали дори всички останали качествени хора в България да станат учители, броят им би бил достатъчен. Проблемът е и демографски.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *