Етикет: избори

Листите за предстоящите избори са внесени и за мен е чест да бъда в два района: Водач в Ловеч, където ще помогна коалицията да реализира мандат. Там съм по мое предложение – баба ми и нейният род са от Троян и околните махали. Имам ярки спомени от детството по баирите около Троян, а в мазето още има от сливовата ракия на прадядо ми. Там имаме силен местен кандидат на второ място – Свилен Андреев, с когото на практика сме съ-водачи на листата и който се надявам да влезе в парламента за втори път. Също така съм в 23-ти район (София), плътно след две силни жени – Надежда Йорданова и Кристина Петкова. Изборът в 23-ти район ще е труден, но се радвам, че даваме на избирателите толкова добри опции, между които да се чудят. Преференциите винаги са били инструмент на демократичната общност. Листите ни са обновени спрямо предните избори и смятам, че са добра отправна точка за силна кампания, в която да убедим повече хора, че системният ни опит да изградим силни институции, които да решават проблемите на хората, е най-важната задача. Институции, които могат ефективно, а не ефектно да се борят с корупцията; институции, които повишават здравето, а не сметката за лекарства; които дават образование, а не просто диплома; които си вършат бюрократичната работа, а не я пренасят върху гражданите и бизнеса. Кампанията започва на втори септември. Ще бъда на улицата, сред хората, в София, Ловеч, Троян, Луковит, Тетевен и другите населени места в района.

Благодаря на всички, гласували за Демократична България и за мен лично. Да, Демократична България реализира значителен спад в получените гласове. И със сигурност е имало какво да направим по-добре и по-правилно. Но нека обясня причините за това, както ги виждам през многото данни, които минаха през ръцете ми. ГЕРБ, БСП и ДПС са „изпилени“ до ядрата си – с малки изключения никой не може да вземе глас от тях и те не могат да вземат глас от никого. Остават другите, които искат промяна. Техните гласове два пъти отидоха за ДБ, ИТН и ИБНИ, но поради хаотичните и неадекватни действия на ИТН, това не доведе до резултат. Негативът от това се понесе и от трите партии. В началото на кампанията ДБ загуби част от избирателите си в посока Продължаваме промяната, най-вече по линията „Радев“. След това започна бавно да си ги „връща“, докато не дойде необяснимата атака на подкрепения от ДБ кандидат за президент. Това, според мен, счупи най-важното – усещането за стабилност и предвидимост в ДБ. Не че самата стабилност и предвидимост ги няма, но тези необясними действия в този електорален терен казаха на част от избирателите „тука има нещо особено, можете да ходите другаде“. Според екзит половете в крайна сметка над 1/3 от гласовете на ДБ през юли са отишли към ПП. Това далеч не е единственият фактор, разбира се. И тези избиратели не принадлежат на никого. Факторът „новост“ комбиниран с умората от 3-ти поредни избори на останалите партии, комбиниран с неуспеха в предния парламент, комбиниран с одобрението на Радев, комбиниран с добрата им кампания донесе този успех на Продължаваме промяната, които „изсмукаха“ трудно спечелените избиратели от ДБ през тази година. Можеше ли нещо друго да се направи? Нито можехме да бъдем нов субект след 2 кампании, нито след 2 кампании можехме да сменим рязко посланията, нито имаше откъде

В последната година и половина в България се промениха много неща. Те не са очевидни в ежедневнието, но са значителни и са важно начало. Ще опитам да дам моя „вътрешен“ поглед на ситуацията и по-важното – какво предстои. Смятам, че има четири етапа не тези промени. До средата на 2020 г. всичко изглеждаше монотонно и предрешено – ГЕРБ щеше да спечели още един мандат, социологията от май месец даваше сравнително високо доверие за Борисов и кабинета, а на хоризонта нямаше алтернатива. Тогава се случи събитие, което „разбърка“ нещата. Росенец. На Росенец Христо Иванов и съмишленици осветиха преплитането на власт, икономически и лични интереси; осветиха влиянието и безнаказаността на ДПС и демаскираха зависимостите на ГЕРБ. Тогава написах, че Росенец е начало. И макар в момента много хората да опитват да омаловажат това събитие, мисля, че историците след много години ще го анализират и ще му отдадат необходимата важност. След Росенец последва неизбежния отговор на президента заради подопечната му НСО, в който той атакува ДПС, Доган и Борисов. Последва и контраатака на зависимата от ДПС прокуратура, която влезе в президентството. Двете събития доведоха до протести, които промениха коренно картината и макар да не свалиха Борисов, предвещаха края на управлението му. Росенец даде началото на първия етап. Вторият етап започна с парламентарните избори през април. До тях много хора все още не вярваха, че ГЕРБ няма да управлява и че няма да бъде отпусната тяхната хватка над властови и икономически влияния. Но изборният резултат и последващата твърдост на „партиите на протеста“ размагьоса избирателите – вече беше ясно, че ерата „Борисов“ свършва. ГЕРБ се сви до едно ядро избиратели, което е много различно от това, което ги държа на власт толкова време. Изборите дадоха начало на отпускането на властовите инструменти от ГЕРБ и ДПС, доведоха до служебно правителство, което разрови доста схеми, за които

Демократична България обжалва решението на ЦИК за 100% преброяване на контролите разписки (по партии/коалиции) и вписването на този резултат в отделни протоколи. Аргументите са изложени в детайли в жалбата, ето „накратко“: ЦИК няма право да дописва така Изборния кодекс. В Изборния кодекс не се казва нищо такова, ЦИК си измисля правила. И то същия ЦИК, който преди 2 седмици каза „щом не пише изрично, че може с електронен подпис, значи не може“. Само че разликата в случая с разписките е, че няма общ ред, който да важи. Разписките не са бюлетини – те се броят по-трудно (с по-дребен шрифт са, не се сгъват еднакво, а това допринася за повече грешки. Изначално, идеята за машините е да спестят многото човешки грешки; сега ЦИК иска да ги върне „на стероиди“. Тук има и един друг аспект – бюлетините имат поредни номера и защитни механизми; разписките нямат. Всеки може да фалшифицира разписка и да я пусне заедно със своята. Или вместо своята, ако реши да саботира изборите. Единственият начин да се провери, че една разписка е истинска е чрез QR кода, само че в методическите указания такава проверка липсва, а секционните комисии не са длъжни да имат смартфон с приложение за четене и интерпретиране на тези QR кодове. протоколите от ръчното преброяване не подлежат на проверка с автоматизирани контроли при приемането им в РИК, на каквато подлежат протоколите при броене на хартиени бюлетини. Т.е. нито РИК, нито Информационно обслужване ще проверяват дали не пише пълни глупости в този протокол – просто ще го сканират и ще го качат с грешките. световната практика никога не е да се броят 100% от разписките. Винаги се брои извадка – колко да е тя е отделен въпрос, но е абсолютно безсмислено да се хвърля усилие за 100% с всички рискове, изброени по-горе. Досега винаги (и в България,

Финалните резултати още не са обявени, но по всичко изглежда, че малко не ми достига за влизане в Народното събрание. По-точно – 194 гласа. Това може и да е разочароващо, но далеч не толкова, че да ме демотивира дори минимално. Винаги съм казвал, че отвън мога да върша много работа, за която дори „вътре“ няма да ми остава време от процедури и прожектори. Все пак е минус, че няма да имам възможност отвътре да убеждавам и обяснявам, да изграждам консенсус по темата „модернизация“. Благодаря на всички 2614 души, които гласуваха лично за мен. Това е значителна и изключително задължаваща подкрепа и стимул за работа, без значение дали достъпът ми до Народното събрание ще бъде с депутатска карта или с карта на експерт към парламентарната група, както го правих и в предходния парламент. Депутатството е само инструмент, а не титла или награда. Благодаря на Демократична България и особено на доброволците на Да, България от 24-ти МИР. За съжаление, с оглед на създалата се вчера политическа обстановка, смятам, че в Народното събрание няма да има добра среда за бърза модернизация на публичния сектор. Дано все пак това се промени към по-добро в следващите седмици. Още веднъж – благодаря за цялата подкрепа и доверие. Ще ги приведа в действие и резултат.

В петък в Панорама Христо Иванов показа три папки, пълни със законопроекти. В едната – за съдебна реформа (вкл. изменение на конституцията), реформа на регулаторите и лустрация. Във втората – за промени в изборните правила, за да не гледаме пак този хаос, който се развива в момента. И третата – за модернизация и електронно управление. Демократична България ще внесе тези законопроекти на първия ден на следващото народно събрание. Без забавяне, без „да видим“, без „експертите трябва да кажат“. Експертите вече са казали – експертите са в листите и са подготвили тези законопроекти. Участвал съм в подготовката на някои от тях и ще споделя малко повече информация. Те са директно следствие от предизборната програма и са един от инструментите за нейното реализиране. Предлагаме изменения, с които: администрацията да няма повече оправдания, че „нашият закон е специален и не можем да предоставим услугата по електронен път или да съберем удостоверението по служебен път“ (това, за което бях писал преди време – отпадането на удостоверенията) да електронизираме на практика всички регистри чрез централизирана система за управление на регистри, така че създаването на нов електронен регистър да отнема часове, а не години, и да има възможност за интеграции, отворени данни, проследимост. (миграцията на исторически данни ще последва това). Тази стъпка също е ключова за отпадане на удостоверенията и административната тежест. гражданите да могат да заявяват услуги не само с квалифициран електронен подпис. Тази опция вече съществува частично (въведена на база на мое предложение преди 5 години), но трябва да бъде пояснена и разширена. да уредим отношенията на държавата със системния интегратор, а не както сега „всеки възлага всичко на Информационно обслужване без обществена поръчка“. Това включва каталог на услугите, пълна прозрачност на възлаганията, отчетност, и премахване на (де факто) законово гарантирания монопол. да премахнем някои дребни на пръв поглед проблеми и анахронизми, като синия

Много хора изпитват затруднение да гласуват, защото не живеят на постоянния си адрес. Изисква се заявление до общината. Някои не живеят и на настоящия си, защото не са го променили. Но в COVID ситуация, под карантина, не могат и да се приберат, а не могат да заявят мобилна секция. Доста хора все пак пътуват, за да гласуват. Всичко това не са проблеми само на Изборния кодекс, но и на гражданска регистрация. Но всъщност произтичат (частично) от изборните правила. Трудно и неприятно е да си смениш настоящия адрес, когато отидеш в друг град и живееш под наем. Трябва да ходиш в общината, с хазяина, или пък да вземеш нотариално заверено пълномощно. Окей, не е чак толкова трудно – правил съм го – но явно не е достатъчно безпроблемно. Или хората не знаят, че имат такова задължение, защото няма почти никакъв контрол (а и как да има..) Някои хазяи отказват да регистрират наемателите, защото искат да избягват плащането на данъци (не че регистрацията автоматично значи данък, но ги излага на риск). Българите в чужбина също са в подобна ситуация – не са обявили настоящ адрес в чужбина, защото като емигрираш, последното, за което си мислиш, е как да уведомиш общината къде отиваш. Регистрациите по настоящ адрес имат разни ограничения, които произтичат пък от изборни манипулации – преди години бяхме правили анализ и се оказа, че много хора биват ‘премествани’ в малки общини 6 месеца преди местни избори, за да наклонят везните за определени партии. Тогава прокуратурата трябваше да св заеме с кметовете, които са разрешили нарушения (регистриране на много хора на един адрес), но най-много да са останали дела на трупчета за бъдещ шантаж. В същото време (на практика) пък липсва процедура за отписване на хора, когато някога са били регистрирани в твой имот. Хора не могат да регистрират децата си, защото

Наближават местни избори. И поне в София, а и на доста други места, се прокрадва и пробутва схващането, че изборът е само между две опции и от нищо друго няма смисъл, и битката ще е точно между тези две опции. В контекста на София се опитват да ни убедят, че това ще е битката Фандъкова – Манолова. И да си изберем една от тях. В същото време се опитват да ни пробутат и друга теза – че издигането на един или друг кандидат помагало я на Манолова, я на Фандъкова, в зависимост „чий“ анализатор питаме. Това, разбира се, са глупости. Т.нар. тактическото гласуване, при което гласуваш не за предпочитания от теб кандидат (или партия), а за някой от обявените за фаворити, действително съществува, но от него няма нужда на първи тур. Една от целите на изборите в два тура е именно да минимизират тактическото гласуване, защото „по-малкото зло“ ще може да се избере на втори тур, ако избирателят прецени. Тактическо гласуване има на парламентарни избори, където избирателите решават да не подкрепят партия, която не е сигурно дали ще влезе в парламента. Такова има и на избори в един тур (като например парламентарните във Великобритания), където след гласуването победителят печели, всички останали губят. Всичко това е само един тип тактическо гласуване, наречено „полезен глас“, т.е. целта е гласът да не се загуби. Но на първи тур гласът не се губи, така че тактическото гласуване е излишно Така че да не се оставяме да ни заблудят с фалшиви дилеми на първи тур – можем да гласуваме точно за този, за който искаме да гласуваме, като така резултатът ще отразява реалните нагласи. След това, на база на тези нагласи, а не на база на твърденията на един или друг анализатор, ще се реши кой ще отиде на балотаж. В тази връзка и твърденията,

Утре е денят за размисъл. Предполагам вече сте изчели десетки публикации призоваващи към гласуване за Да, България. По всевъзможни причини, всяка от които, валидни – за съдебна реформа, за борба с корупцията, затова, че вътре сме нормални и читави хора, затова, че сме некорумпирани и сме експерти и т.н. и т.н. Няма нужда да повтарям всички тези неща. Няма нужда и да се повтарям в призива си да гласуваме по съвест, защото „няма да влезете“ е продукт на несъвършенствата на социологията при динамиката на новите проекти, а не на липсата на избиратели. Няма нужда и да продължавам да се опитвам да убедя тези, които са намерили причина да не гласуват за Да, България – човек ако си търси причина, ще си я намери. Дали ще са фалшиви цитати на един учител, дали ще са спекулации за коалиционни партньори, дали ще е по сюжетите от двата тома на Пеевски, дали ще е „защото не се обединихте“, на което никой от рационалните отговори, не е достатъчен. Няма нужда и да разбивам митовете за Сорос, Прокопиев, Америка за България – колкото и прозрачни да са даренията и разходите, пак ще има някой, който да каже „не гледай какво пише, няма как да не се финансират задкулисно“. Няма нужда да казвам и че и Да, България не е перфектна и че в нея няма перфектни хора – че организацията имаше слаби места, че бяха допускани грешки, че някои от кандидатите имаха лоши дни. Че в бързането не успяхме да използваме целия капацитет на членовете и симпатизантите и че съветите и препоръките на някои от тях останаха неизпълнени, макар да бяха много добри. Няма нужда, но не защото час преди деня за размисъл „вече е късно“, а защото лавината е тръгнала и няма спиране. Лавината на доверие и надежда. Но моето усещане е, че има

Би било чудесно всичко да има просто решение. И някои по-прости неща имат – като ти спре интернетът, рестартираш рутера. Като те заболи главата, вземаш ибупрофен. Но когато проблемът стане малко по-мащабен и засягащ доста хора, простите решения почти никога не съществуват. Продължават да изглеждат примамливи, но на практика не работят. Как да спрем нелегалната миграция? Да построим стена! Как да се справим с бедността – да вдигнем минималната заплата на 1000 лв! Как да имаме по-читава политическа система – да сменим изборните правила! Не мога да не отбележа и честите коментари колко е просто всъщност електронното управление – само трябвало – депутатите да не вземат толкова пари / да се направи един уебсайт като хората / да се уволни администрацията / да се напише в закон, че (нещо-си). Тези лесни решения са близки по смисъл с клишето „ей това е най-големият проблем на държавата“ – ако той се реши, всичко тръгва по мед и масло. Познайте обаче дали големите проблеми имат прости решения. Познайте дали стената ще спре миграцията, дали бедността ще се оправи като вдигнем минималната заплата, дали ще имаме по-качестена политическа система с мажоритарни избори, дали увеличаването на данъците на „богатите“ ще доведе повече или по-малко пари в бюджета. Дали ако сега възложим на google да ни направи „електронно управление“ за няколко милиона, след 6 месеца ще имаме такова. Всъщност – познайте дали като си рестартирате рутера, всъщност решавате реалния проблем (със стар firmware), или дали с ибупрофен решавате реалния проблем с, например, затруднено кръвооросяване на мозъка. Даже на вид простите проблеми нямат прости решения. Простите решения обаче са примамливи – не си даваш много зор, правиш нещо бързо и лесно, и хоп – подобрение. И затова са и неизбежен политически инструмент. A границата между популизма, който обещава лесни решения, и прагматизма, който се опитва да представи