Утре е денят за размисъл. Предполагам вече сте изчели десетки публикации призоваващи към гласуване за Да, България. По всевъзможни причини, всяка от които, валидни – за съдебна реформа, за борба с корупцията, затова, че вътре сме нормални и читави хора, затова, че сме некорумпирани и сме експерти и т.н. и т.н.
Няма нужда да повтарям всички тези неща.
Няма нужда и да се повтарям в призива си да гласуваме по съвест, защото „няма да влезете“ е продукт на несъвършенствата на социологията при динамиката на новите проекти, а не на липсата на избиратели.
Няма нужда и да продължавам да се опитвам да убедя тези, които са намерили причина да не гласуват за Да, България – човек ако си търси причина, ще си я намери. Дали ще са фалшиви цитати на един учител, дали ще са спекулации за коалиционни партньори, дали ще е по сюжетите от двата тома на Пеевски, дали ще е „защото не се обединихте“, на което никой от рационалните отговори, не е достатъчен.
Няма нужда и да разбивам митовете за Сорос, Прокопиев, Америка за България – колкото и прозрачни да са даренията и разходите, пак ще има някой, който да каже „не гледай какво пише, няма как да не се финансират задкулисно“.
Няма нужда да казвам и че и Да, България не е перфектна и че в нея няма перфектни хора – че организацията имаше слаби места, че бяха допускани грешки, че някои от кандидатите имаха лоши дни. Че в бързането не успяхме да използваме целия капацитет на членовете и симпатизантите и че съветите и препоръките на някои от тях останаха неизпълнени, макар да бяха много добри.
Няма нужда, но не защото час преди деня за размисъл „вече е късно“, а защото лавината е тръгнала и няма спиране. Лавината на доверие и надежда.
Но моето усещане е, че има нужда от едно нещо – от благодарност за това доверие. Благодаря. Да виждаш цялото доверие и енергия, у хора, които познаваш и у хора, които не познаваш, носи едно странно чувство. Едновременно на благодарност и тежест. Когато името ти е било част от причините някой да даде своя глас и своето доверие за едно движение, отговорността за това движението да остане вярно на идеите си става лично твоя. И тя тежи. Не мога да си позволя да съм отговорен за едно поредно разочарование. Не мога и да обещая, че такова няма да има. Но ще опитам.
А дали Да, България е „новият спасител“ – едва ли, и дано не се възприема така. Защото спасители в сложната ни реалност няма. Има такива, които искат да подобрят света около себе си, и такива, които искат да се възползват от него. Има такива, които могат, и такива, които имат оправдания, защо не могат.
Без патос, без високопарност, без „ние сме най-великите“, пътят, истината, живота, единствените и неповторимите, искам да завърша с една история.
Американски кандидат за сенатор в деня преди изборите среща своята възрастна съседка и осъзнава, че тя може и да не гласува за него. „Но защо, познаваш ме от дете, винаги сме били в добри отношения, знаеш, че съм честен и работлив човек?“. На което дамата отговорила „а ти помоли ли ме?“
Аз избрах да не бъда кандидат, но това не ми пречи да помоля за гласа ви в неделя. #Да16
Вашият коментар