Етикет: европейски съюз

Тези дни чета внимателно и обсъждам с експерти няколко решения на Конституционния съд, във връзка с дебата за измененията в Конституцията и предстоящото решение по тях, и виждам един доста притеснителен момент във връзка с членството ни в ЕС. Решение 3 от 2003 г. казва, че промяна в баланса между органи, уредени в конституция, вкл. отнемане на техни правомощия, представлява „промяна на формата на държавно управление“ и може да се прави единствено от Велико Народно събрание. Решението, според доста юристи, е спорно тъй като разширява прекалено много значението на “форма на държавно управление”. То е целяло да гарантира, че и косъм няма да падне от правомощията на главния прокурор (тогава Филчев). Ако Конституционният съд сега се увлече в прилагането на това Решение 3 и отмени промените в глава „съдебна власт“ в съществена степен, това ще създаде риск за конституционните текстове, с които България става член на Европейския съюз. Чл. 85, ал. 1, т. 9, приета през 2005 г., казва, че НС може да отстъпи на ЕС правомощия на конституционни органи. Т.е. не както казва Решение 3 от 2003 – че присъединяването само добавя правомощия, а реално такива се прехвърлят към европейски институции. Съдът на Европейският съюз може да обявява български закон за противоречащ на правото на ЕС, което обвързва нашия съд да не го прилага. Европейската прокуратура дублира част от правомощията на българската в определени случаи, като така демонополизира ролята на нашата. Има сфери на т.нар. „пълна хармонизация“ на европейското право, като на практика се отнема правомощието на нашия парламент да законодателства в тези сфери. Няколко европейски институции дублират външнополитически правомощия от Министерския съвет (напр. налагането на санкции). Като цяло, това са сериозни промени в правомощията и балансите. Ако промяна във вътрешната организация на прокуратурата или отделянето на колегиите на ВСС като отделни съвети е „промяна на формата на държавно

Има един мит, който се повтаря все по-често – че Европейският съюз е недемократичен, а решенията се вземат от неизбрани от никого бюрократи. Само че… ЕС има няколко основни институции и всички те са доста демократични (както отбелязва и The Economist). Европейският парламент се състои от 750 депутати, директно избрани от народа с избори. Да, има идиоти, да, понякога гласуват глупости, и аз съм на първите линии да ги критикувам в тези случаи, но са си съвсем демократично избрани. За българските представители даже е по-демократично от националните избори, защото водачът на листа може да бъде изместен с преференции. Броят евродепутати е горе-долу пропорционален на населението на държавите-членки, но наклонен леко в полза на по-малките държави. За да нямат големите твърде много тежест. Малко известна на широката публика доскоро институция на ЕС е Съветът. Много от решенията се вземат на практика именно там (а не в парламента или Комисията), а той е съвсем демократичен – министрите от изпълнителната власт на всяка държава имат равен глас. Да, министрите на Борисов и Орбан имат равен глас с тези на Меркел и Макрон. И макар да не са избирани пряко, а чрез парламент, това са представители на демократично избраните правителства на съответните държави. Именно този съвет председателствахме през първата половина на тази година. Да, и те правят глупости, да, решенията там се вземат бавно и с трудни компромиси между интересите на всички държави-членки. Но именно това е демократичното. Европейската комисия и често критикувания Юнкер са изпълнителната власт на ЕС. Те се избират от парламента, който пък е демократично избран. Както всъщност почти всяка изпълнителна власт в Европа. Критиците обичат да казват „никой не е избирал еврокомисарите“. Но никой не е избирал и нашите министри, и все пак те са легитимното правителство (колкото и наедекватно да е то). Всъщност, „никой“ не е вярно – демократично

Гадните евро-бюрократи (еврократи) само измислят глупости и ги налагат на суверенните държави! Никой не е гласувал за тях, а определят каква форма да имат краставиците! Огромната брюкселска бюрокрация взема милиони и опитва да оправдае съществуването си! Така звучат оплакванията на евроскептиците. Както британският сериал (от 81-ва) „Да, г-н министър“ иронизира ситуацията – „Брюкселски бюрократи, които летят с частни самолети и се хранят с шампанско и хайвер“. Всичко това са до голяма степен митове и преувеличения. В Европейската комисия (която е изпълнителната власт на ЕС) работят 32 хиляди души, а в администрацията на Европейския парламент работят 7500 души. Общо 40 хиляди. Може и по-малко, но не бих го нарекъл „раздута администрация“. В България администрацията е около 110 хиляди, например. Каква обаче е целта не европейските регулации? И кой ги „измисля“, кой ги приема? Целта е до голяма степен хармонизиране на националните законодателства, така че единният пазар да функционира. Ако според френските закони даден продукт трябва да отговаря на едни условия, а според немския на други, то българска компания не може да изнася и за Германия, и за Франция. Затова трябва общи стандарти, на които всички страни да се съгласят, за да могат фирмите да търгуват без затруднения. Защото на теория единен пазар има, ама ако трябва да си пригаждаш продукта за всяка държава поотделно, би било доста непрактично. Последната Европейска комисия се фокусира върху единния цифров пазар – как да се уеднаквят правилата „онлайн“. Това включваше, например, GDPR. GDPR почти не въвежда неща, които ги е нямало в едно или друго национално законодателство (или които не са се наложили след съдебна практика). Общо взето процесът е „вземаме настоящите закони и измисляме нов такъв, който да отразява спецификите на всички държави“. Защо да има общо законодателство за защитата на личните данни? За да не се налага дигиталните компании да имат различни политики

Отдавна защитата на авторското право е в привиден конфликт със свободния интернет. Законодатели неведнъж са опитвали да помогнат на правоносителите чрез налагане на технологични ограничения в интернет. Преди години това беше ACTA, която извади на протест хиляди хора в Европа. В последната година Европейският парламент и Съветет на ЕС обсъждат нова такава мярка, като дебатите кулминираха миналата седмица в решение на правна комисия да подкрепи текстовете, които налагат изискване за филтриране на съдържание при неговото качване онлайн. Преди време бях писал за проблемите с това и за някои практически предложения за компромис. Опити за компромис имаше от много страни, но такъв не изглежда да е постигнат. В приетото решение на правната комисия, макар и доста витиевато и трудно разбираемо, се казва именно това – доставчиците на услуги по предоставяне на съдържание (като YouTube, но дефиницията може да бъде тълкуване и доста по-широко) са длъжни да филтрират съдържанието при неговото качване като го сравняват с налична база данни от защитени от авторско право творби. Какъв е проблемът с това? Всичко, което качваме онлайн – собствени творби, домашни изпълнения на известни творби, пародии, видеа от събития, но също така и политически коментари и видеа, изразяващи мнение по даден въпрос, ще минават през филтъра, и ако правоносителят не е посочил друго, няма изобщо да бъдат допускани за публикуване. „Алгоритмична цензура“ може би е малко пресилено, но ще има немалко случаи на именно това. Да, в момента YouTube разполага с такава технология и тя е далеч от перфектна. Примери за свалени поради уж нарушения на авторски права има много – от комичното сваляне на записа на правителствената конференция „Данни канят“, защото за няколко секунди заместник министър пуска сцена от филма „Дами канят“, до по-сериозни проблеми, като сваляне на видеа на опозиционни партии и активисти (в Русия, в Украйна и за съжаление – у нас).

Утре е референдумът за независимост на Шотландия. Изходът е неясен. Джон Оливър описва ситуацията по забавен начин, като иронизира поддръжниците на оставането в рамките на Обединеното Кралство. Но нас не ни засяга пряко решението на шотландците. Дори косвено едва ли ще ни засяга в близко бъдеще. Но според мен в дългосрочен план е важно Шотландия да стане независима. И не за самите шотландци, за които ситуацията в следващите години ще е особена (влизането им (обратно) в ЕС, избора на валута, отношенията им с Обединеното Кралство), а за цяла Европа. Отделянето на Шотландия ще е прецедент в Европейския Съюз (изпреварвайки дълго надвисналото, но възпирано от Брюксел, разцепление на Белгия). И ако ЕС приеме Шотландия обратно (а това би било най-логичното нещо), ще е отворена вратата към разбиването на големите държави на по-малки. Но това не е ли лошо? И не е ли била Европа в това „насипно“ състояние през цялото средновековие и ренесанс, с десетки княжества, херцогства, кралства? Била е, и на пръв поглед звучи лошо. Но ако приемем, че ЕС е достатъчно силно обединение, с достатъчно силни правила за търговия, пътуване, унифицирани стандарти за законодателство, документация и обща външна политика, то негативният компонент изчезва. Граници, военни конфликти, усложнена търговия и придвижване, разснопосочни позиции спрямо останалия свят – всичко това (трябва да) отсъства в ЕС. Без значение колко са участниците в него. Шотландците (надявам се) ще могат да работят без проблем в Англия, и англичаните – в Шотландия. Компаниите, работещи и на двата пазара, ще продължат да го правят. Т.е. отделянето не носи никакви негативи, а носи позитивите на по-лесното административно управление на по-малката територия и население. Носи позитивите на това действията и гласът на един шотландец да имат много по-голямо значение за страната и за начина му на живот. И е една стъпка към моята „безгранична утопия“. Ще бъдат ли

Във връзка с кампанията ми за стандартизиране на електронна лична карта в Европейския Съюз ми беше препоръчано да разгледам т.нар „Европейска гражданска инициатива“. По идея, това е процес, чрез който при достатъчно обществен интерес, Европейската Комисия може да направи законодателно предложение (кратко разяснение: ЕК е изпълнителната власт на ЕС, а законодателното предложение впоследствие се гласува от европарламента) На пръв поглед звучи прекрасно – гражданите могат реално да участват в политиката на ЕС! Но да не избързваме и първо да погледнем процеса стъпка по стъпка. Изглежда плашещо сложно и дълго. И трябва да съберете 1 милион подписа на хора от различни държави (има съответните минимални прагове), а учредяването трябва да стане от минимум 7 човека от различни държави (или както успеете да интерпретирате българския превод на това правило). Но да кажем, че бюрократичното утежняване е разбираемо в случая – все пак не е редно през ден Европейската Комисия да бъде занимавана с хрумванията на този и онзи (например една от отхвърлените инициативи е за изпълняване на химна на ЕС на есперанто). Преминах към разглеждане на изискванията. Главното условие е да имаш работеща и сертифицирана онлайн система за събиране на „подписите“. Ако ви се губят 20-тина минути опитайте да намерите как точно се сваля препоръчания софтуер. Натискате „download“ и всичко е not available. После с помощта на google и отваряне на случайни линкове в свободен текст все пак стигате до една виртуална машина, с която може лесно да се тества системата, както и до кода ѝ. Ще спестя технологичните подробности, но за да бъдеш пълноценен гражданин изглежда е нужно да можеш да инсталираш и конфигурираш Enterprise Java приложения. „А, какво съвпадение“ (както се казваше в един тъп виц), аз съм Java програмист и тия неща ги мога. Подкарах приложението, чийто Java код освен, че е излишно усложнен, изглежда що-годе прилично. Остана мистерия

Наближават евроизбори и реших, че е редно да имам някакви изисквания към евродепутата, за когото ще гласувам. Кампанията още не е започнала, но извън партийните предпочитания, реших да поставя един въпрос, който според мен е важен. Подчертавам „според мен“, защото най-вероятно съм в малцинство. Въпросът е „подкрепяте ли стандартизирана европейска електронна идентификация, т.е. стандартен електронен подпис в личните карти на всички европейци, и какво бихте направили, за да се реализира“. Защо това е важно? По много причини. От гледна точка на България най-важната е, че това ще означава електронен подпис в нашите лични карти дори никое правителство да не прояви нужната мисъл, за да го направи – просто ще дойде „отгоре“. От гледна точка на ЕС е важно, защото ще е стъпка в решаването на проблема с бюрокрацията – а той е сериозен. Особено ще е полезно за граждани, които често сменят държавата, в която се намират – дали по работа, дали живеят в пограничен район, дали просто заради туризъм. Обща електронна идентификация ще означава по-лесна синхронизация на процедури, по-лесен достъп на гражданите до услуги в други държави, по-малко документи, които трябва да представиш или получиш, за да работиш в друга държава. За България конкретно електронният подпис в личната карта ще осмисли и ускори електронното правителство, а то (според мен) е твърде важно и наложително, за да се намали корупцията и да се увеличи ефективността на държавния апарат. А не е ли електронната идентификация на няколкостотин милиона души прелюдия към една антиутопия? Не че не може да бъде, но по-скоро няма да бъде – технологичната реализация (anonymous credentials), предпазваща личността от следене, съществува и може да бъде използвана. Т.е. засега поне можем да сме спокойни, че това не е „слагане на чип в мозъка“, а просто важно улеснение, което никой не може да използва неправомерно, дори да иска. Тъй като