Гадните евро-бюрократи (еврократи) само измислят глупости и ги налагат на суверенните държави! Никой не е гласувал за тях, а определят каква форма да имат краставиците! Огромната брюкселска бюрокрация взема милиони и опитва да оправдае съществуването си!
Така звучат оплакванията на евроскептиците. Както британският сериал (от 81-ва) „Да, г-н министър“ иронизира ситуацията – „Брюкселски бюрократи, които летят с частни самолети и се хранят с шампанско и хайвер“.
Всичко това са до голяма степен митове и преувеличения. В Европейската комисия (която е изпълнителната власт на ЕС) работят 32 хиляди души, а в администрацията на Европейския парламент работят 7500 души. Общо 40 хиляди. Може и по-малко, но не бих го нарекъл „раздута администрация“. В България администрацията е около 110 хиляди, например.
Каква обаче е целта не европейските регулации? И кой ги „измисля“, кой ги приема?
Целта е до голяма степен хармонизиране на националните законодателства, така че единният пазар да функционира. Ако според френските закони даден продукт трябва да отговаря на едни условия, а според немския на други, то българска компания не може да изнася и за Германия, и за Франция. Затова трябва общи стандарти, на които всички страни да се съгласят, за да могат фирмите да търгуват без затруднения. Защото на теория единен пазар има, ама ако трябва да си пригаждаш продукта за всяка държава поотделно, би било доста непрактично.
Последната Европейска комисия се фокусира върху единния цифров пазар – как да се уеднаквят правилата „онлайн“. Това включваше, например, GDPR. GDPR почти не въвежда неща, които ги е нямало в едно или друго национално законодателство (или които не са се наложили след съдебна практика). Общо взето процесът е „вземаме настоящите закони и измисляме нов такъв, който да отразява спецификите на всички държави“. Защо да има общо законодателство за защитата на личните данни? За да не се налага дигиталните компании да имат различни политики за всяка държава поотделно, съответно да плащат на адвокати във всяка държава.
Регламент 910/2014 пък унифицира електронните подписи и електронната идентификация. Благодарение на това, електронен подпис, издаден в една държава, важи във всички останали. Така ако искаме да подпишем договор между българска и немска фирма, и да сме сигурни, че договорът да има стойност и в двете държави, няма нужда българската фирма да купува немски електронен подпис. Същият регламент, обаче, въвежда възможност за предоставяне на електронни услуги на граждани от други държави. Това е друг аспект на европейското законодателство – предоставяне на свързаност и интегриране на държавите членки.
В Европа, един камион може да пътува от България до Франция без да прави нищо специфично, в зависимост от държавите, през които минава. Съществува унифицирана система за тол-такси, с която се улеснява отчитането и плащането. Преди година имах разговор с американски предприемач, който разказваше как всеки щат има специфики и съответно има компании, които се занимават само с това – да уреждат документите на превозвачи, така че да могат да преминават през всички щати, които са им нужни.
Наскоро ЕС въведе изискване за шаблони за някои документи, така че да не се изисква апостил. Т.е. за определени удостоверения процедурата ще е много по-лесна (например ако искате брачно свидетелство от Дания да се признае в България).
Понякога, все пак, се предлагат и изцяло нови неща, които ги е нямало в ничие законодателство. Директивите за платежните услуги (PSD, PSD2), например, създават възможности за небанкови инстутиции да предлагат все повече платежни услуги. Предлагането на нови идеи невинаги е гладко – понякога Европейската комисия (и то на политическо ниво, не „бюрократите“) измисля някоя глупост, като автоматичното филтриране на съдържание, което го е нямало в ничие законодателство преди това. Или недообмисля някой детайл, като закривеността на краставици и банани (което е частично мит, но общо взето е базирано на международна класификация на плодовете и зеленчуците).
И затова е важен процесът. И е абсолютен мит, че нещата се приемат от бюрократи, които никой не е избирал. Дали един регламент или директива (двата основни вида законодателство на Европейския съюз) ще бъде приет или не, и в какъв вид ще бъде приет, зависи от Европейския парламент, където всеки представител е избран на избори, както и от Съвета на ЕС, в който всяка държава е представляване от своите министри, т.е. от легитимно избраното си правителство. Парламентът и Съветът обсъждат и приемат свои версии на предложените от Комисията закони, след което сядат и ги обединяват във финална версия, която приемат.
Процесът е дълъг и сложен, но се подобрява и включва оценка на въздействието и обществени консултации. Има много компромиси, много случаи, в които някоя държава (напр. Франция) казва „ние не го правим така, затова трябва да стане едикакси“, много случаи, в които решенията се вземат не достатъчно информирано, но като цяло всичко е доста демократично. И всяка държава има възможност да участва достатъчно много (в Съвета всяка държава има по един глас).
За да сме напълно коректни, съществуват няколко вида нормативни акта – Регламенти (директно приложими) и Директиви (които всяка държава трябва да въведе в своето законодателство), както и различни процеси на приемане. Гореописаният е само един от тях. Има Регламенти и Директиви, които се приемат само от Съвета или само от Комисията. Последните наистина се приемат от хора, които никой не е избирал директно. Но нормативните актове на Комисията намаляват сериозно през годините, за сметка на останалите. Т.е. европейското законодателство става все по-демократично. За целта прилагам няколко графики (базирани на данни, които извлякох от EUR-LEX):
Първата представя Регламентите и Директивите приети по процеса, описан по-горе – както от Парламента, така и от Съвета. Те намаляват от 2014-та година насам, което е добър тренд.
На втората са Регламентите и Директивите, приети само от съвета. Те видимо намаляват през годините.
На третата са актовете на Комисията. Те също значително намаляват.
(Съществуват още няколко вида актове на институциите на ЕС, но можем да ги определим като по-маловажни и да не се спираме на тях)
В обобщение, европейското законодателство прави следните неща: хармонизира съществуващи закони; въвежда стандарти, които да улеснят обмена на стоки и услуги; създава възможности за повече свързаност между държавите и бизнесите, които оперират в тях; осъвременява законодателството спрямо новите технологии и реалности. Европейското законодателство намалява с годините, т.е. Брюксел „твори“ с по-бавни темпове.
Не вярвам митовете за лошите еврократи и задушаващият, недемократичен Европейски съюз да изчезнат, особено предвид излизващите от време на време недомислени текстове. Също така ЕС не е само „законодателство“, има и доста изпълнителни функции. Има и други структури, като Европейска централна банка, съд на ЕС, и е нормално човек да се обърка във всичките тези неща. Те обаче се следствие на богатата история на държавите в Европа и на историческите им взаимодействия.
Гадната европейска бюрокрация е толкова гадна, колкото са държавите-членки. Има какво да се желае от Брюксел, но 40-те хиляди еврократи не са виновни за кризата на доверието, която назрява в ЕС.
Вината е в липсата на лидерство и в тесния национален интерес, който някои държави преследват. Да, държавите в ЕС са суверенни (и са доста по-суверенни от американските щати), но уеднаквяването на правилата не значи отказ от суверенитет.
Европейският съюз трябва да се реформира и да еволюира, но не защото е „твърде бюрократичен“ или „твърде централизиран“ или „твърде недемократичен“ – данните и реалността казват обратното. Трябва да се реформира, за да бъде по-гъвкав при вземането на решения, особено в кризисни ситуации.
Преди време и аз вярвах на митовете за „лошите бюрократи“, но съм страхотно впечатлен от работата на ЕК след като притиснаха google да си оправи android-а (по-конкретно непреодолимите google play services, за които повечето хора дори не знаят, че съществуват на телефоните им).