Етикет: коронавирус

Електронното управление в последните 20 години се развива „под радара“, като от време на време излиза някоя новина колко милиони са похарчени и как нищо не работи. С уговорката, че изхарченото трудно може да се сметне без задълбочен анализ, наблюдението е до голяма степен вярно – гражданите не могат да ползват електронни услуги, а процесите в администрацията не са оптимизирани. Това не значи, че електронни услуги няма – напротив. Но тяхното използване е възможно само от въоръжени с търпение, технически умения и понякога нормативни познания. Администрацията от своя страна не е свикнала на електронния начин на работа. Често електронният подпис „не е истински подпис“, изискват се печати, а гражданите са подканвани да дойдат на място да си свършат работата. Това е следствие от много фактори, някои от които са липса на техническа подготовка и липса на управленско желание в съответния орган. Основната причина, обаче, е липсата на търсене. Светлина в тази посока хвърля проучване на Галъп Интернешънъл по поръчка на Държавна агенция „Електронно управление“ от края на 2017 г. 59% от анкетираните нямат и не възнамеряват да имат средство за ползване на е-услуги (електронен подпис, ПИК и др.), а 77.6% изобщо не са търсили информация за електронни услуги. Все още липсва очакването, че държавата може и трябва да обслужва гражданите онлайн. Това, което извънредното положение започва да променя е именно това търсене. Опашките пред НОИ за издаване на ПИК, ръстът на издадени електронни подписи и ръстът на заявени електронни услуги, въпреки многото техни несъвършенства – всичко това е логично следствие от нуждата да си комуникираш с държавата онлайн. И все повече хора осъзнават, че канали за това съществуват. Администрацията също се движи спрямо търсенето – отстранява технически проблеми в движение, отстранява административни пречки. За бизнеса нещата се променят по-малко, тъй като той и до момента има възможност да прави много

От средата на март държавата е в извънредно положение във връзка с пандемията. Извънредното положение има своето отражение върху обществения живот – излишно е да ги посочвам, всички ги усещаме. Има обаче една деликатна тема – как да реагираме като граждани на мерките на щаба и правителството – както на идеята им, така и на реализацията им. Да ги приемаме като абсолютно необходими в кризисна ситуация, без да ги поставяме под съмнение? Да ги атакуваме и „хейтим“, защото са „поредната глупост“? Да приемаме техните несъвършенства в сложната ситуация? Аз предимно ги приемам, отчитайки несъвършенствата им и сложната и неизвестна среда, в която трябва да работи националния оперативен щаб. Нормално е да следим какво правят европейските ни партньори и да правим като тях, нормално е да нямаме отговори на всички въпроси, нормално е да има комуникационни пропуски. И съм склонен да се съглася с Борисов, че може би най-важната мярка, заради която нямаме сериозен ръст на случаите е, че достатъчно рано бяха въведени ограниченията. Всички останали мерки, колкото и нескопосани да са, вероятно са с малко отражение върху крайния резултат. Въпреки това се случва да се изказвам критично, понякога дори силно критично, към начините на вземане на решения и изпълнението на някои мерки. Например когато се оказа, че решението за затваряне на София е било взето без данни за броя напуснали коли. Или когато въведоха КПП-та с хартиени декларации, които се тъпчат в чували (и после се броят на ръка?). Или когато се появиха опашки пред НОИ за ПИК-ове и всички осъзнаха, че то е-услуги може и да има, но хората няма как да ги ползват. Или когато болници продължават да нямат защитни средства. Всички тези критики обаче не са към кризисните действие сами по себе си. Кризисните действия не се случват във вакуум, а в контекста на държавното управление. А

През 1755 г. Лисабон е ударен от много силно земетресение – 8.5-9 по скалата на Рихтер. Земетресението е на 1-ви ноември, денят на вси светии, поради което много хора са в църквите и палят свещи. Свещи се палят и по домовете, за празника. Заради свещите, градът пламва и ако нещо е останало здраво от силното земетресение, то изгаря. Хората излизат от църквите и къщите и се струпват на открито пространство в града. За съжаление, епицентърът е в Атлантическия океан и скоро градът е залят от цунами. Иронията е, че на религиозния празник всичко е опустошено, а кварталът с „червените фенери“ има най-малко щети (просто е на хълм с по-здрави скали). Земетресението, случило се точно на релгиозния празник, дава тласък на т.нар. теодицея – философското търсене на причините защо Бог позволява да се случват лоши неща (или защо ги предизвиква). Защо въпреки, че жителите на Лисабон са почели светиите, точно на този ден е дошло Божието наказание. Това дълго въведение е във връзка с предстоящия Великден и рискът от струпване на хора в църквите в ситуация на епидедмия. Жителите на Лисабон не са знаели, че ги очаква земетресение. Но ние знаем, че струпването на хора носи висок риск от разпространение на вируса. И всички вярващи, които смятат, че вярата им е достатъчна, за да не се заразят – теодицеята е израз на това, че колкото и да вярваме, лоши неща се случват. Можем да търсим философско обяснение за това, но на първо място трябва да вземем всички земни мерки, които можем, за да ограничим щетите – за себе си и за близките ни. Целуването на икони и струпването в църквите е опасно. А както и земетресението в Лисабон, заразата няма да ни се размине, само защото сме силно вярващи.

Поради извънредното положение във връзка с вируса COVID-19 има много мерки, които могат и трябва да бъдат взети. Те са комплексни – здравни, информационни, нормативни, организационни, технически. Надали има човек, който може да даде с увереност пълен списък от мерки, които трябва или не трябва да се вземат. Информацията и ситуацията се променя често, Световната здравна организация публикува общи препоръки. Аз нямам претенции да разбирам от епидемиология, затова няма да обяснявам за изправяне на криви, да строя математически модели на заразата. Не съм и икономист, че да изчислявам ефекта върху икономиката на една или друга мярка. Но все пак има област, в която мога да дам препоръки – дигиталната. Тъй като приоритетът на извънредното положение е социално дистанциране, т.е. да се минимизират контактите между хората, информационните технологии предоставят такава възможност, ако бъдат използвани правилно от публичните институции. Затова предлагам 9 мерки, които институциите могат да предприемат, за да намалят напрежението, за да не спира животът и да не бъдат излагани хора на излишен риск. Повечето мерки не изискват нормативни изменения, а само ясни правила и организация в публичния сектор. 1. Единна информационна точка с въпроси и отговори. В момента МЗ и МВР публикуват информация на сайтовете си, но тя е или „ето ви една колекция от заповеди, четете“ или откъслечна и трудно проследима във времето. Националният щаб няма сайт. Нужно е да има единна информационна точка, към която всички сайтове на институции, включително на Министерския съвет, да водят. На нея да има актуална информация, както и лесна за ориентиране секция с въпроси и отговори. На едно място, а не препращаща към сайтове на Външно, на МЗ и т.н. Въпроси като „трябва ли да си затворя търговския обект“ (с възможност за избор на типа дейност и динамичен отговор), какво да правя ако се прибирам от чужбина, къде да отида ако имам