Критика към новия Закон за движението по пътищата

Прочетох предложението за нов Закон за движение по пътищата, в частта с административното наказване, връчване на наказателни постановления и фишове, електронни фишове, камери. С две думи – никаква реформа. Буквално текстовете са преписани от стария закон. И то текстове, които са омазани, хаотични, неработещи и непокриващи 50% от хипотезите в реалния живот. По същество: не се дефинират възможности за електронно връчване малоумният анахронизъм „контролен талон“ остава. Тоя син парцал ще си го носим и като се върнем от някое пътуване до Марс след 50 години. процесът по връчване на електронен фиш (което е тъпо наименование; трябва да е „електронно-съставен фиш“, щото фишът си е хартиен) оставя същите вратички за измъкване с даване на копие на чужда книжка или лична карта на чужденец. Познайте в google images дали няма такива. И дали тарикатите не ги ползват. Специфични случаи като „фирма с повече от един управител“, „електронен фиш издаден от орган различен от МВР“ изобщо не са засегнати. в ЗАНН продължава да се говори за „препис“, а административният съд е обявявал, че разпечатките не са преписи – трябвало индиго. В тази връзка вероятно е въведна глупостта „връчване на разпечатка за издадени, но невръчени наказателни постановления“. WAT. Ако наказателното постановление е в електронен вид, ще може да му се връчи самото то на пътя, няма нужда от „разпечатки“, че после да ходиш да си вземаш и постановлението. Да не говорим, че не е покрита хипотезата на НП, което е връчено, но е платено след принудително събиране от НАП. Сега излиза, че талонът не се връща. електронното управление значи да не се изискват копия на всевъзможни документи, които държавата има (напр. трудови договори). Но ЗДвП изисква „копие от“ на доста места доомазали са Закона за българските лични документи, но са пропуснали важна подробност – че макар на книжката да няма адрес, сме длъжни да

Технологиите изпреварват политиките?

(статията е публикувана първоначално в списание „Мениджър“) Технологичното развитие в днешно време е толкова бързо, че законодателството и националните политики по редица въпроси, изглежда, изостават сериозно. Това изоставане има три аспекта. Първият се отнася до вече съществуващи бизнес модели и практики, които биват променяни с развитието на технологиите. Пример за това са таксиметровите и хотелиерските услуги. Uber и Airbnb не са били възможни преди 10-15 години. И съответно законодателството в тези сфери не ги допуска като възможност – такситата трябва да имат таксиметров апарат и да бъдат жълти, а хотелите трябва да са категоризирани и да отговарят на определени изисквания. Новите технологии позволяват създаването на репутационни системи (например за таксита или хотели), базирани на оценката на потребителите, а не на това какво смята държавата. Съответно законодателството изостава от реалностите и трябва да наваксва. Вторият аспект на изоставането е свързан с тези технологии, които изцяло променят обществените отношения. Такава област е например изкуственият интелект, а в известен смисъл и блокчейн и криптовалутите. Те имат потенциал да създадат изцяло нови обществени отношения, като решенията при възникнали казуси много трудно може да се съпоставят с вече съществуващи практики. Третият аспект на изоставащите политики е в електронното управление, т.е. приложението на новите технологии в администрацията. Тъй като проектите имат забавяне от няколко години между идея и реализация, рядко може да бъдат приложени най-новите добри технологични практики. Това обаче не е същественият проблем, тъй като не се прилагат дори и добри практики на по десет години. Всъщност фундаментални технологични промени не се случват чак толкова бързо. Интернет и уеб набраха скорост за повече от десетилетие, а социалните мрежи и смартфоните също ги има над десет години. Т.е. оправданието, че технологиите се изменят твърде бързо, не е напълно приемливо. По-скоро причината за усещането за изоставане на публичните политики е резултат от няколко фактора: инерцията на администрацията,

Визия за електронно бъдеще

Не се имам за визионер. Най-вече защото смятам за нужно да мога да си представя почти всички стъпки, необходими за реализирането на всичко, което предлагам. И тогава то не е точно „визия“, а по-скоро „план“. Но така или иначе, наскоро се замислих какво бих искал да имаме след като реализираме пътната карта за е-управление (която е доста конкретен план). Нещо като … визия за 2025-та. И направих следния списък: Електронно гражданство – това естонците вече го имат, а в заданието за системата за електронна идентификация бяхме заложили гъвкавост в идентификаторите – в момента са само ЕГН и ЛНЧ, но ако законодателството позволи на произволни чужди граждани да се издава електронна идентичност, това да бъде възможно и със съществуващата система. Това би позволило на чужденци да откриват фирми, да плащат данъци и да развиват дигитален бизнес без да са стъпвали в страната. Гъвкава електронна идентификация – в момента електронната идентификация се предвижда на носител (смарткарта). Това не е най-удобното решение, но за желаните нива на сигурност е горе-долу единствената опция. Но след 5-6 години мобилните телефони, а и други преносими устройства ще имат, надявам се, същото ниво на сигурност (в момента са възможни хибридни схеми със split key между телефон + HSM, но да не влизаме в подробности.) Пълен контрол на гражданите върху данните им – всеки да може да определя кой има достъп до данните му, да вижда кога са четени – не само в публичния сектор но и в частния. Това технологично изглежда трудно, но за публичния сектор е напълно постижимо, а за частния – с развитието на криптографията се надявам да има как да управляваме данните си без да се налага да правим „крипто-шаманизми“, които са трудни дори за напреднали. Всички системи да имат програмни интерфейси и да си „говорят“. Това вече е заложено като изискване, но ще

Как да допуснем услуги като Uber? [законопроект]

Съдът в Люксембург реши, че Uber е транспортна компания и предоставя таксиметрови услуги. Това е проблем не само за Uber, а за всички по-съвременни начини да предоставяш транспортна услуга, в това число децентрализирани варианти (например чрез блокчейн, въпреки целия ми скептицизъм към публичните такива). За да бъдат допустими на пазара тези бизнес модели – дали Uber, дали Lyft, дали дори TaxiMe и TaxiStars, към които таксиметровите компании проявяват недоверие и се оптиват да ги изтикат за сметка на свои приложения, трябва законодателството да го позволява. Докато преди това решение Uber оперираше в (според тях) сива зона на нерегулиран бизнес, вече е ясно, че това не е така. И макар Uber да е най-популярният пример, те не са най-светлият такъв – компанията е на загуба и съвсем не е „цвете за мирисане“. Така че всичко недолу не би следвало да се разглежда като „как да узаконим Uber“, а как да не ограничаваме транспорта в градовете до „жълти коли с табелки, светлинки и таксиметрови апарати“. Както бях писал преди време – регулациите могат да бъдат правени умно, така че да не ограничават технологични бизнес модели, за които регулаторите не са се сетили. За съжаление, Законът за автомобилните превози е доста остарял и със сигурност не допуска нищо различно от кола с таксиметров апарат с фискална памет, която можеш да си спреш на улицата. Освен това режимът, предвиден в закона е доста утежнен дори за съществуващите превозвачи. Първо, трябва да има регистрация на превозвач. След това всеки шофьор полага изпити и получава удостоверение за водач на таксиметров автомобил. Но това удостоверение на му е достатъчно – трябва да получи и разрешение от общината, която да разгледа удостоверението му и регистрацията на превозвача, чрез който ще осъщестява услугата. Не на последно място, законът предвижда общинските съвети да определят максимален брой таксита, както и разпределението

Изхарчени са милиарди за електронно управление?

Излязоха данни на БСК за разходите за електронно управление, сравнени с Естония. Изхарчени са милиарди от 2001-ва до 2016-та. Като цяло данните най-вероятно са верни. Е, Естония не е похарчила само 50 милиона. Всъщност, притеснително е, че БСК не е проверила тези данни и няма източник (Евростат дава разбивка по функции, но там няма е-управление/информационните технологии). Ето един очевиден източник през Google: https://www.nytimes.com/2014/10/09/business/international/estonians-embrace-life-in-a-digital-world.html (Естония харчи 60 милиона годишно за информационните технологии). Но да оставим настрана тази грешка – тя прави нещата по-бомбастични, но не прави останалите наблюдения неверни. Всъщност, в доклада, с който внесохме пакета от реформи през 2015-та, имаше почти същите числа. И тогава, след заседание на парламентарната комисия по транспорт, излязоха новини колко много е похарчено. И пак бяхме недоволни за половин ден, и пак ги забравихме. Всъщност е доста трудно да се измерят парите за „електронно управление“ – централен регистър за проекти и дейности за електронно управление нямаше допреди последните изменения на закона – оценките са „на око“ и никога не са пълни. Но важни са причините – похарченото няма да се върне. До 2016-та нямаше ясни правила и ясна посока за електронно управление, и най-вече – орган, който да преследва, стъпка по стъпка, политиката за е-управление. Да, има стратегии отдавна, има дори закон отдавна, но това всичко са пожелания. Докато не обвържеш разходите на министерствата и агенциите с контрол по същество и оценка на постигнатите резултати, те ще си харчат колкото им дойде за каквото им дойде. И в редките случаи, когато имат доброто желание нещо да направят, няма да имат експертизата да го направят. Другата фундаментална разлика е електронната идентификация. БСК правилно посочват, че естонците имат електронна лична карта от 2001-ва. Според естонският президент това е ключов фактор и без него нищо не става. Затова и прокарахме законови изменения, за да имаме и ние електронна

Отворено законодателство [лекция]

Преди година написах, че макар гражданите да са длъжни да знаят законите, държавата не им помага по никакъв начин за това – законите се публикуват само като изменения в държавен вестник (чиято електронна форма е PDF), а за нормален човек това не е четимо и полезно но никакъв начин. Това ни прави почти последни в Европа по достъпност на законодателството. Причините за това са много, свързани и с авторски права, и с неспособността на държавата да върши качествено И тази работа, но в крайна сметка гражданите ползваме lex.bg и се надяваме версията там да е актуална. Това обаче е недостатъчно и поради това реших да направя лекция за „Отворено законодателство“ на OpenFest, на която да разкажа както за текущия законодателен процес и проблемите, свързани с него, така и да предложа технически решения. В рамките на лекцията предложих създаване на проект OpenLex, чрез който законодателството да стане по-достъпно. Видео от лекцията може да видите тук: А слайдовете са тук: Три седмици след OpenFest, все още не съм намерил време да инициирам координационна среща по проекта с хората изявили желание, което е сериозен пропуск от моя страна, но ще се опитам да го коригирам скоро. А ако проектът бъде реализиран, ще имаме не просто по-удобно и достъпно законодателство (каквото lex.bg до известна степен дава), но и реализирани компоненти и взети технически решения, чрез които държавата (в лицето или на Народното събрание, или на Министерския съвет) да поддържа законодателството в електронен, машинно-четим вид. А самият законодателен процес да не минава през разпечатване, сканиране и разпращане на doc файлове с 10 цвята в допълнение на track changes, а да бъде структуриран и да позволява съвместна работа на много участници. Това би предполагало технически грамотни депутати, разбира се. Ама и до там ще стигнем все някой ден. Надявам се и лекцията ми да е полезна

За обществените поръчки и частните платформи

Вследствие на проверката на КФН в Auxionize, която по същество не мога да коментирам, Ивайло Пенчев каза, че до края на годината ще предостави на държавата безплатно ползване на платформата. Auxionize е платформа за поръчки с цел постигане на най-изгодна цена чрез максимално прозрачно конкуриране в предлагането. Обществените поръчки наистина са „крайъгълният камък“ на корупцията и идеята да получат възможност да ползват платформата звучи добре на пръв поглед. С отварянето на данните от Регистъра за обществени поръчки, направихме прозрачни договорите, но целият процес, включително офертите и критериите за подбор, остават трудно откриваеми. Ако целта е била реклама на Auxionize – постигната е. Ето, и аз пиша за това. Ако предложението е сериозно, имам лоша новина. За съжаление държавните институции не могат просто ей така да започнат да ползват външна платформа. Законът за обществените поръчки (ЗОП), който транспонира европейска директива, в чл. 40, предвижда: „При възлагане на обществени поръчки възложителите използват единна национална електронна уеб базирана платформа.“ Единната национална платформа все още не е готова обаче, макар да е предвидена и в закона, и в пътната карта за електронно управление. Ироничното е, че изграждането ѝ не е започнало, защото първият опит – системата на Агенцията за обществени поръчки, беше спрян в КЗК след обжалване. От беглия ми прочит на решението на КЗК съм по-скоро на страната на АОП, но това е друга тема. Та, освен ако Auxionize не кандидатства и не стане единната система за електронни обществени поръчки, ползването ѝ от държавата едва ли ще се случи. Все пак, има места, където външни платформи могат да намерят своето място. Тъй като новата система ще трябва да спазва Закона за електронното управление, тя ще има уеб интерфейси, с които външни системи ще могат да се интегрират. Така възложителите ще могат да ползват системи като Auxionize като front-end, за да изпращат обявленията си

Да разкараме понятието „постоянен адрес“

Всички имаме постоянен адрес. Това е задължително. Но какво всъщност е постоянният адрес? Чл. 93. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението. Т.е. една условност – нещо, с което сме вписани в някакъв регистър. Той не е адресът, на който живеем, не е адресът, на който искаме да получаваме писма, не е нищо конкретно. Той е адрес, с който присъстваме в база данни. В днешния по-динамичен свят, в който младите хора все повече живеят под наем, а доста са и извън страната, много хора реално не живеят на постоянния си адрес. От това следват много неща – че за някои административни услуги трябва да пътуваме, че сме в избирателните списъци само по постоянен адрес (а за гласуване по настоящ трябва да подаваме заявление), което от своя страна изкривява самите избирателни списъци. Наскоро общината по настоящ адрес изпрати писмо до мен на постоянния ми адрес. Сигурно така пише в някой закон. И очевидно е абсурдно. Общо взето, за държавата, ние сме на постоянния си адрес: (5) (Нова – ДВ, бр. 96 от 2004 г., отм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите е адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление. (6) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите служи за упражняване или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт. Само че в реалността сме на настоящия си адрес. И съответно от постоянния няма никакъв смисъл. Някога е имал – когато е нямало технологична възможност за обмен на

Накъде с електронното управление?

Краткият отговор е „не знам“. Индикациите от служебния кабинет са сравнително положителни – нямат намерение да спират започнатото. Но това ще е така до април. След това…зависи. Тъй като не съм писал по темата откакто не съм съветник (средата на декември), исках поне да напиша и тук докъде е стигнал процесът и как може да продължи. През ноември на OpenFest разказах (на английски) какво е било свършено, след което публикувахме отчет в по-приятен вид от „30 страници doc файл“. Накратко: Основното необходимото законодателство е прокарано – Закон за електронната идентификация, изменения в Закона за електронното управление (в т.ч. създаване на държавна агенция и изискване за отворен код), измененията в Закона за българските лични документи, с които се въвежда електронната лична карта (от 2018-та), изменения в Закона за достъп до обществена информация, с които се регламентират „отворените данни“, и изменения в Изборния кодекс, които да предполагат дистанционно електронно гласуване. Подзаконовата нормативна уредба е прокарана – Правилника за прилагане на закона за електронната идентификация, в който се уреждат всички технически специфики на процеса (не питайте как го гледаха юристите този правилник), както и изцяло нова наредба към Закона за електронно управление, с която се въвеждат изисквания към всеки софтуер, който се прави оттук нататък – например да има уеб-услуги за интеграция с други системи, да пази одитна следа на всяко действие, и т.н. Включено е и шаблонно задание, което всички администрации трябва да ползват за софтуерните си проекти – в него са включени изисквания, които досега администрациите не винаги са се сещали да искат, но без които системите не са устойчиви (справка – ОПАК. Много малка част от проектите по тази програма са „живи“ днес) Основните проекти са подготвени и предадени на Управляващия орган (който одобрява финансирането по оперативна програма) – това са проекти за надграждане на основни регистри и системи. Най-важните:

Чип в личните карти – разяснения

През декември парламентът прие измененията в Закона за българските лични документи, които бяхме внесли през април. Ще пробвам да внеса разяснения, с малко закъснение. Накратко, целта на измененията е да даде на всеки български гражданин средство, с което да се идентифицира електронно пред администрацията и да заявява електронни услуги, като така се реши проблема на електронното управление с „кокошката или яйцето“ – няма достатъчно електронни услуги, защото много малко хора имат как да ги ползват (квалифицираният електронен подпис беше горе-долу единственото средство досега), а малко хора имат квалифициран електронен подпис, защото няма достатъчно услуги, с които могат да го ползват. Със Закона за електронната идентификация въведохме „електронна идентичност“, което отваря вратата към търсената масовост на средство за използване на системите на електронното управление. Промяната влиза в сила от 2018-та, като ако МВР не се справи с всички процедури за обществена поръчка (включително заради политическата нестабилност), това може да бъде отложено малко. Тъй като измененията в ЗБЛД засяга личните карти – т.е. нещо, което всеки е длъжен да има, ще опитам да отговоря на най-често задаваните въпроси. В: Ще трябва ли да си сменям личната карта? О: Само ако желаете. Няма задължителна смяна. Ако изрично не поискате да си смените личната карта, то ще получите новата карта с чип след като личната ви карта изтече. В: Задължително ли получавам електронна идентичност? О: Не. Удостоверението за електронна идентичност се записва в чипа по подразбиране, но при подаване на заявлението имате възможност да се откажете. Защо избрахме този принцип на изричния отказ – за да постигнем масовост на електронното управление, трябва възможно най-много хора да разполагат със средство за сигурно електронно идентифициране пред държавни органи, дори да нямат непосредствена нужда от това. Така следваме примера на Естония, които въвеждат задължителната електронна лична карта, но започват да „жънат“ плодовете от нея досега години след